Джеймс Патерсън, Маршал Карп
Смърт по сценарий (48)

46.

Тази част от Фърманвил авеню в Куинс беше тихо работническо предградие от малки двуетажни къщи с още по-малки предни дворчета и шизофренична смесица от компактни японски коли и огромни мощни джипове. И сред всичко това се издигаше една все още използваема четириетажна бяла тухлена сграда, строена през 60-те, която се опитваше да изглежда безлична, но всъщност бе просто грозна.

Под козирката на входа се мъдреше надпис в излиняло бордо: „Райска градина“.

— Добре е да се види на практика как градоустройствените закони в Ню Йорк са били достатъчно гъвкави, за да позволят на някого да си построи весела ферма^[1] в средата на квартал, изпълнен с такова младежко излъчване — отбеляза Кайли.

— Не прави прибързани заключения, детектив — отвърнах аз. — Може би лудницата е била тук първа, а щастливото малко кварталче е израснало около нея.

— Посещавала съм такива места и преди — добави тя, — частни клиники, домове за възрастни хора, психиатрични заведения… Опитай се да зададеш няколко въпроса и всички заемат защитна позиция, сякаш са адвокати на мафията. Обикновено се намира и по някоя подла малка невестулка, на която наистина много би и се искало да може да помогне, но след това веднага се скрива зад конфиденциалните отношения между лекар и пациент и не иска да каже и дума без съдебна заповед.

— Може да заплашим подлата малка невестулка с търсене на отговорност за подаване на подвеждаща реклама — предложих аз. — Виж, тротоарът е разбит, тревата е суха и кафява, а сградата е истинско мъчение за очите. „Райска градина“ друг път!

Фоайето се оказа горещо и влажно. В случай че обитателите си плащаха за климатик, то определено не получаваха услуга за парите си.

Зад рецепцията седеше жена на средна възраст, която, изглежда, си купуваше червена боя за коса на килограм. Тя вдигна поглед към нас и ни посрещна с усмивка за добре дошли. По всичко изглеждаше, че началото е обещаващо.

— Добар ден, мо’а ли да ви помогна? — поздрави ни тя с акцент, който веднага я отличи като родена, израснала и получила образованието си в Куинс.

— Нюйоркска полиция — казах аз и показах значката си. — Търсим Гейбриъл Беноа.

— Кой?

— Пише се Бен-ойт — произнесох името по-бавно и отчетливо аз.

— О, Бенуа — отвърна тя и поклати глава, изразявайки неодобрение към неправилното ми произношение. — Той вече не е тук.

— Къде можем да го намерим? — попитах аз.

— Ще тря’ва да говорите с нашия директор, доктор Бен-Давид — отвърна тя. — Седнете.

Чакалнята беше пълна с твърди плюшени дивани, които може и да са били смятани за красиви по времето на Труман, но в настоящия си вид изглеждаха жалки.

Седнахме.

— На бас по пет долара, че той ще е луд фен на „Метс“ — подразни ме Кайли.

Тъкмо щях да отклоня предложението за баса, когато до нас достигна оглушителен писък. Хората, които живеят в психиатрични клиники, пищят по всяко време на деня или нощта, но този беше различен — прозвуча като писък на агонизиращ човек. Аз го знаех, Кайли го знаеше, рецепционистката също го знаеше.

— О, боже! — каза рецепционистката и се втурна към края на коридора. — Това е доктор Бен-Давид.