Джеймс Патерсън, Маршал Карп
Смърт по сценарий (15)

13.

Преди да се превърне в център на филмовата индустрия в Ню Йорк, студиото „Силвъркъп“ е било хлебопекарна. Не се шегувам. До началото на 80-те години на XX век „Силвъркъп Уайт“ бил производител на едни от онези меки като сюнгер хлебчета за сандвичи, които се правели предимно от брашно, вода и въздух и представлявали голям хит за поколението на родителите ми.

Но както писаха някои вестници още тогава, някой най-сетне осъзнал, че има повече хляб в правенето на филми, отколкото в правенето на… хляб. Така се и оказало, защото трийсет години по-късно „Силвъркъп“ вече е най-голямата филмова продуцентска компания на Североизтока.

Единствената следа от някогашната му слава беше вечният знак „Силвъркъп“, който все още се извисяваше високо в небето, точно над моста, водещ към „Куинс“. Единственото, което бяха направили, бе да променят надписа „хляб“ със „студио“.

Завих надясно по отбивката за изход от магистралата и преминах покрай редица складове, ремонтни работилници и други грозни индустриални постройки, типични за Лонг Айланд. Три полицейски коли от 108-о управление вече бяха паркирани пред комплекса на 22-ра улица и един униформен полицай ми направи знак да мина през предната врата.

Боб Райцфелд ни чакаше на паркинга. Той е бивш лейтенант от полицията, който обича да се хвали, че единственото нещо, което не му се удава в този живот, е да стои без работа. Беше се пенсионирал с максимална пенсия, беше опитал да играе голф и тенис, както и да ходи за риба, но нито едно от тях не му се беше понравило и само три месеца след пенсионирането беше подписал договор за частна охрана в „Силвъркъп Студиос“ за петнайсет долара на час. Две години по-късно вече си беше извоювал началническото място.

Слязох от колата и двамата си стиснахме ръцете.

— Радвам се, че си тук, Зак. Не ни достигат хора, които кметът да навиква — започна той.

— Сигурен съм, че не е много доволен от случилото се — отбелязах аз.

— Много ясно. Това е първият ден от седмицата „Холивуд на Хъдсън“. Кметът крещи и твърди, че щял да смени името на „Убийства на Хъдсън“, но проклет да съм, ако дръзна да поправям Негова Чест, когато е подпалил.

Кайли слезе от колата и Райцфелд й хвърли бърз преценяващ поглед, след което полицейският му мозък бързо събра две и две.

— Чух, че Омар е в болнични, но не ми казвай, че това е новата ти партньорка.

— Да не би да се познавате? — попитах аз.

— Знам само, че тази млада дама е мисис Спенс Харингтън, но съм чувал доста и за детектив Кайли Макдоналд — отвърна той и се обърна към нея. — Е, как е в отдел „Специални клиенти“ на Нюйоркското полицейско управление?

— Днес е първият ми ден, но не ме оставят да скучая — каза тя.

— Подготви се за бойно кръщене с огън. Тялото е в Студио Х, на две минути пеш от тук. Ще ви разкажа основното по пътя — каза той и тръгна към студиата, разположени откъм Четиресет и трето авеню. Двамата с Кайли го последвахме.

— Жертвата е Иън Стюарт. Всичко, което сте чели във вестниците за него, в смисъл че бил абсолютен задник, е вярно. Наближава шейсетте и би трябвало вече да се приготвя да играе роли на дядовци, но все още се мислел за достатъчно секси, за да е в главната мъжка роля. Не можел да си държи дюкяна закопчан и налитат на всичко по-младо, което се върти наоколо, а и се носи слух, че не бил особено придирчив по отношение на половата принадлежност. Чукал се е с Девън Уитакър, младата звезда във филма, което никак не допадало на Еди Кобърн, другата звезда във филма, която е и последната му съпруга. Тази сутрин Еди направила голяма сцена, заключила се в караваната си, заради нея снимките закъснели с няколко часа. Накрая режисьорът отишъл да я освободи с лоста си и като казвам „лост“, мисля, че се сещате какво имам предвид.

— Кой е режисьорът? — попита Кайли.

— Някакъв младок от Германия — Хенри Мюленберг, когото наричат Мулето. Според слуховете дължи прякора си не толкова на това, че е адски упорит, а на анатомичните си дадености. И като се има предвид, че е чукал съпругата на жертвата само преди няколко часа, това автоматично го прави интересен за разследването. Но той е добре „напудрен“, затова няма да получите много от него, докато носът му не се изчисти от белия прах.

— Какво можеш да ни кажеш за стрелбата? — попитах аз.

— Оръжейникът на студията е опитен професионалист. Името му е Дейв Уест. Занимава се със сценични оръжия повече от двайсет години. Той дал на Еди деветмилиметров „Зиг Про“, който би трябвало да е зареден с халосни патрони. Тя стреляла два пъти в Уитакър и нямало никакъв проблем. След това стреляла още два пъти в Стюарт и сякаш по чудо убила развратното невярно копеле, за което е омъжена. Еди твърди, че не е знаела, че пистолетът е зареден с истински патрони.

— Мислиш ли, че е знаела? — попита Кайли.

— Не. Крила се е в караваната си цяла сутрин. А и няма такава сума, която би могла да убеди човек като Дейв Уест да сложи истински патрони в пистолета. Мисля, че някой от снимачната площадка се е добрал до него и е сменил пълнителя.

— Това въобще възможно ли е? — попитах аз.

— Не е, ако Дейв си вършеше работата по учебник — отвърна Райцфелд. — Но жена му е тежко болна и вниманието му невинаги е насочено изцяло към работата. Миналия месец го хванах, че е забравил един от оръжейните шкафове отворен, и му четох конско за това. Закле се, че няма да го допусне отново, но както казах, жена му е зле и невинаги е в състояние да се съсредоточи върху онова, което върши.

Озовахме се право пред гигантските врати на Студио Х.

— Грешката е моя — отбеляза Райцфелд. — Ако бях наблюдавал Дейв по-внимателно, това нямаше да се случи.

— Боб, наоколо обикалят хиляди хора. Не можеш да отговаряш за всеки един от тях — отвърнах аз. — Как може да се самообвиняваш?

— Аз съм шеф на охраната, Зак, а това включва и безопасността при боравене с огнестрелно оръжие — отвърна той. — Няма никакво значение дали се самообвинявам, или не. Някой така или иначе ще ме обвини. Това е шоубизнес — лайната винаги намират начин да изплуват.