Джеймс Патерсън, Маршал Карп
Смърт по сценарий (50)

48.

Дорис се беше върнала на рецепцията отпред.

— Благодарим ви за помощта — казах аз. — Доктор Бен-Давид спомена, че няма да има нищо против да хвърлим един бърз поглед наоколо.

— Тогава може би ще искате да се видите и с мъжа с фланелка на Фройд — отбеляза почти шепнешком тя, без да ни поглежда. — Дневната стая е ето там — допълни тя и ни посочи надясно с кимване.

Дорис очевидно беше наясно какво ставаше.

Нищо не би могло да ти внуши по-убедително мисълта Радвам се, че не съм заключен тук от огромна обща стая в психиатрично заведение.

Вътре имаше няколко десетки мъже и жени, застанали на групички или сами. Някои от тях гледаха телевизия, други се взираха в пространството, трети си говореха, четвърти просто си седяха настрана и тихо шареха по клавиатурата на лаптоп или играеха видеоигри.

Пъстрата човешка маса беше подобна на тази, която може да се види в чакалнята на някое летище, с изключение на това, че за хората тук беше очевидно, че нямат къде да отидат. Човек можеше да го прочете в очите им.

— Фланелка със Зигмунд Фройд на единайсет часа — каза Кайли.

Мъжът беше моя възраст, с издължена и кльощава фигура, оредяваща руса коса и кръгли очила с телена рамка. Гледаше през прозореца и държеше две незапалени цигари в лявата си ръка.

— Не забравяй какво каза доктор Бен-Давид — припомних на Кайли.

— Че е любопитен и обича да говори — отвърна тя.

— Говоря за частта, в която спомена, че бил доста уязвим. Бъди мила.

— Познаваш ме, Шест, аз съм гальовна като котенце.

Тя не вложи в думите сексуален подтекст, но на мъжкия мозък не му трябва много, за да започне да си мисли за секс. Съзнанието ми веднага превключи на спомена за първия ни месец в полицейската академия. Беше, преди Спенс да се появи в картинката. Тогава Кайли Макдоналд бе по-скоро тигрица, отколкото котенце.

— Сигурно имаш някакъв проблем да си хванеш жертва с психически проблеми — подразни ме тя. — Аз нямам такъв, затова просто ме следвай.

Тя си проправи път към Фройд и спря на няколко крачки от него, така че той да може да я чува.

— Мислех, че Гейбриъл ще е тук — обърна се тя към мен.

— Кой Гейбриъл? — попитах аз.

— Филмовият режисьор — отвърна тя. — Ти да не си нов тук? Мислех, че всички го познават.

Фройд обърна гръб на прозореца.

— Извинете — каза той, — Гейбриъл ли търсите?

Кайли се усмихна тайничко, доволна, че е намерила някой, готов да се отзове.

— Да. Здрасти, аз съм Кайли — обърна се към него тя.

— Аз съм Джей Джей — отвърна човекът. — За какво ви е Гейбриъл?

— Аз съм актриса. А той е режисьор. Досещаш се за какво става въпрос.

Джей Джей се разсмя. Луд или не, той също беше подвластен на чара на Кайли, подобно на останалата част от хетеросексуалното мъжко човечество.

— Аз го познавам — похвали се Джей Джей. — Да не би да участваш в някой от филмите му?

— Искам да участвам — отвърна Кайли. — Сега съм на прослушване. Можеш ли да ми кажеш нещо, което би ми помогнало да спечеля ролята?

— Ела да седнем на верандата — покани я той. — Там, навън, можем да пушим.

Двамата излязоха през френските прозорци на тясна веранда с няколко градински стола и маси, износени колкото и мебелите вътре.

Джей Джей седна в един плетен люлеещ се стол, а Кайли се разположи на пейката срещу него. Аз се приближих дискретно отзад.

Джей Джей прехвърли двете цигари в дясната си ръка, но не посегна да запали.

— Гейбриъл е труден режисьор — каза той. — Никога не импровизирай на прослушването, сериозно ти говоря. Винаги следвай сценария. Той мрази някой да се опитва да го променя. Като онзи път на вечеря, когато трябваше да ядем руло от кайма, но вместо това ни дадоха пържено пиле. Тогава той направо избухна и се разкрещя: „Кой е преработил тази сцена?“.

— Изглежда доста отдаден на работата си — отбеляза тя.

— Не, Кайли. Скорсезе е отдаден на работата си. Гейбриъл си е просто луд.

— И въпреки това искам да се явя на прослушване — заяви тя. — Къде е той?

— Няма го. Изчезна. Пуф! Просто се изпари. Една вечер влезе в общата стая — там някои от нас гледаха онова шоу с японските роботи, ти гледаш ли го?

— Не, хубаво ли е?

— Да, ако харесваш роботи. Както и да е… та Гейбриъл… той просто влезе и обяви, че е приключил със снимките на всички откачалки, които били в сценария му. Каза, че ние всички сме звезди, но не може да обещае кой точно от нас ще остане в окончателния вариант. На следващата сутрин си беше тръгнал от тук.

— Ти някога виждал ли си сценария му? — попита Кайли.

— Не. Единствените, които имаха право да го виждат, бяха Гейбриъл и Лекси.

— Коя е Лекси?

— Приятелката му.

— Знаеш ли фамилията й?

Джей Джей поклати отрицателно глава.

— Не. Тя е само с едно име. Сякаш е толкова известна, че няма нужда от фамилия. Като Опра, само че за нея повечето хора знаят, че е Уинфри.

— Лекси тук ли е още? — попита Кайли.

— Не. Тя никога не е живяла тук. Обаче се обзалагам, че той е при нея. Те ходят навсякъде заедно. Знаеш ли какво си мисля? — попита той и направи знак с ръката, в която държеше цигарите.

— Кажи — насърчи го Кайли.

— Мисля си, че Гейбриъл не трябва да бъде затворен на такова място. Мисля си, че е бил тук само за да си снима филма.

— Изненадана съм, че са му разрешили да внесе камера тук — отвърна Кайли.

Джей Джей я изгледа така, сякаш беше напълно обезумяла.

— Няма никаква камера. Всичко е тук — отвърна той и се потупа по челото.

— Филмът… — започна Кайли, но й отне секунда, за да възприеме току-що чутото. — Искаш да кажеш, че филмът е в главата му?

— Хей, нали ти казах, че човекът е смахнат — сви рамене Джей Джей.