Джеймс Патерсън, Маршал Карп
Смърт по сценарий (11)

9.

Двамата с Кайли влязохме във фоайето на хотел „Реджънси“ и неколцина мъже веднага се насочиха към нас — генералният директор, главният готвач и някакъв тип от корпоративния отдел. Директорът ни информира, че един от гостите им с получил сърдечен удар, а Господин Корпоративен допълни, че те тримата били тук, за да ни помогнат с всичко, което е по силите им.

В друго време водещият детектив по случая би се отдалечил в ъгъла с тримата, за да им каже: „Това са пълни глупости! Искате само ченгетата и онзи мъртвец да се изнесат от ресторанта ви колкото се може по-скоро, така че да продължите с обяда и да се престорите, че това никога не се е случвало“.

Днес Полицейското управление на Ню Йорк е различно. Сега практикуваме ЛПУ — любезност, професионализъм, уважение. Благодарих им за помощта, разменихме си визитни картички и любезно ги помолих да ни извинят, докато двамата с партньора ми огледаме тялото.

— Разполагаме с дефибрилатор — каза директорът, сякаш бяхме екип, разследващ застрахователно събитие. — Оказа се обаче, че смъртта е настъпила почти мигновено вследствие на коронарна тромбоза. Не разполагахме с достатъчно време да го спасим.

— Няма да се изненадам, ако се окаже, че този човек е бил страстен пушач — каза Господин Корпоративен.

Вероятно той беше вицепрезидентът, който трябваше да покрива миризливите ситуации. След това ни увери, че хотелът и всички негови ресурси са на наше разположение, за да ни помогнат да се справим с тази трагедия колкото е възможно по-скоро. Ако не броим това, че бяха прехвърлили тялото върху количка за багаж и го бяха прикрили далеч от погледите зад една от рецепциите, не бих могъл дори да предположа за какви ресурси говореше онзи.

Нямам представа как ресторантът на „Реджънси“ е представен в рекламните им брошури, но аз бих го нарекъл старомоден и разточителен — дебели килими, тежки плюшени завеси, копринени тапети по стените, столове с високи облегалки и всичко това в различни нюанси на златистото.

Червеникавокафявата локва кръв и безжизненото тяло на мъж, който определено нямаше да лети обратно до Лос Анджелис в първа класа, ярко контрастираха с всичко златно наоколо.

— Името му е Сидни Рот от Бел Еър, Калифорния, петдесет и три годишен — информира ни Чък Драйдън, следовател с остър поглед, невероятни инстинкти и тотална липса на добри маниери. С Чък човек никога не можеше да очаква обичайното „здравей-здрасти, колега“. Наричаха го Клъцни-Драйдън, защото винаги караше направо на въпроса без никакви предисловия и излишни приказки.

Запознах го с Кайли, заради което, сигурен съм, той изгуби цели шест ценни секунди от живота си.

— Каква е причината за смъртта? — попитах аз. — Шефовете от хотела настояват, че е сърдечен удар, но съм убеден, че ще се съгласят, с каквато и да е друга подходяща и безопасна причина за внезапна смърт, която би снела отговорността от тях.

— Жертвите на сърдечен удар обикновено не пълнят гащите — отвърна Драйдън. — Мисля, че е бил отровен, но няма как да знаем със сигурност, докато не получим токсикологичния доклад от аутопсията.

— Мерси — отговорих аз.

Чък просто кимна и продължи работата си.

— Чу ли това? — попита ме Кайли. — Той каза, че е бил отровен.

— Мисли, че е отровен — поправих я аз.

— Надявам се да е прав — отвърна Кайли, — никога преди не съм работила по случай на убийство с отрова.

— В такъв случай мога ли да ти дам един малък безплатен съвет?

— Разбира се.

— Наблюдават ни много хора. Опитай се да не изглеждаш чак толкова въодушевена.