Джеймс Патерсън, Маршал Карп
Смърт по сценарий (71)

69.

В Отряда за бързо реагиране К-9 към Нюйоркската полиция има три дузини кучета. Половината от тях са обучени да намират наркотици, а другата половина са търсачи на експлозиви. Само няколко от тях са преминали през допълнително обучение за откриване на трупове. Дори и за град с размерите на Ню Йорк при нормални обстоятелства осемнайсет кучета, търсачи на експлозиви, са повече от достатъчни.

Но не и в ден като днешния.

Обадих се на сержант Кайл Уорън, координатора на К-9 за цялата Нюйоркска полиция. Той е само на трийсет и три, но се занимава с обучаване на кучета от десетгодишен. Представих му проблема и всичко, което той каза в отговор, беше само: „Действаме“.

Уорън се обади два часа по-късно с новината, че е успял да събере кучета от градската полиция в Ню Йорк, Ню Джърси и Кънектикът, както и далеч на север, чак от шерифството на окръг Ълстър. До 5:00 часа следобед контингентът на К-9 наброяваше вече трийсет и две кучета.

Двамата с Кайли бяхме в управлението и отбелязвахме с кабарчета различни места по картата на града, закрепена върху голяма коркова дъска. Не разполагахме с достатъчно обучени кучета, за да покрием всяка възможна мишена, затова трябваше да решим кои от тях се нуждаят от постоянен надзор и при кои може да се направи само проверка с куче, след което то да бъде изпратено на друго място.

— Мисля, че Спенс е прав — заяви Кайли. — Централната градска част е най-вероятната мишена. Там ще бъдат повечето от най-известните личности. Трябва да изпратим поне шест кучета — търсачи на експлозиви, в този район.

— Като знам какво представляват тези известни личности — отбелязах аз, — обзалагам се, че ще ударим джакпота, ако изпратим и няколко кучета за наркотици.

В този момент мобилният телефон на Кайли иззвъня, но не чух познатата мелодия.

— Мъжът ми да не си е изгубил ума? — каза тя. — Това е обаждане по „Скайп“ от Спенс. Да не би да си мисли, че нямам какво друго да правя, освен да въртя видеочат с него?

— Смятай се за късметлийка — отвърнах аз. — На мен ми се обажда само посред нощ.

Тя вдигна айфона си и се свърза със „Скайп“.

— О, господи! Зак… — прошепна тя. Погледнах през рамото й и на екрана на айфона видях Спенс завързан, със запушена уста и чисто гол, седнал на някакъв стол. — Спенс… — беше всичко, което Кайли успя да каже.

След това Гейбриъл Беноа се появи в кадър.

— Здравейте, детектив Макдоналд. А виждам, че там отзад е и партньорът ви детектив Джордан. Не знам дали вече сте намерили апартамента ми, но аз намерих вашия — каза Беноа.

— Какво искаш? — попита Кайли.

— Искам да изпиташ същото страдание, каквото причини на мен — отвърна той. — Знаете ли коя беше жената, която сте убили тази сутрин?

— Тя беше хладнокръвна убийца — каза Кайли. — Откри стрелба по тълпа беззащитни хора.

— Лекси беше невинна като дете — отвърна Беноа. — Ако е убила някого, значи той си го е заслужил.

— Какво искаш? — повтори Кайли.

— Знаеш ли колко боли да изгубиш някого, когото обичаш? — попита Беноа. Кайли не отговори. — Сега ще разбереш — каза той и вдигна пред камерата солиден блок С4. На него беше залепен таймер с една черна и една червена жица, които бяха свързани към детонатор, забит дълбоко в пластичния експлозив.

— Имате трийсет минути — заяви Беноа. — А след това ще ти отнема това, което ти ми отне.

Той натисна бутона, таймерът премигна с 29:59 и започна обратно отброяване на секундите. Когато стигна до 29:55, той го отмести извън фокуса на камерата и двамата отново виждахме дневната в апартамента на Кайли. Пет секунди по-късно Беноа прекъсна връзката.

Екранът на телефона потъмня, но последната картина, която видях, щеше завинаги да остане отпечатана в съзнанието ми: Спенс Харингтън, гол, напълно безпомощен, завързан за стол в собствения си апартамент, сам и уплашен в очакване на смъртта.