Джеймс Патерсън, Маршал Карп
Смърт по сценарий (73)

71.

ЕКСТЕРИОР. НЮ ЙОРК, КЕЯТ НА 17-А УЛИЦА. ДЕН

Хамелеона прави последна смяна на костюмите и потегля с взетата под наем кола към кея на Саут стрийт. Екипът му вече го очаква — шестима мъже и три жени, облечени в еднакви униформи, каквато носи и той — черен панталон, бяла риза, бяло вечерно сако и електриковосиня папийонка. Работи с тях вече три месеца и те се радват да го видят.

— Армандо! — извика едната от жените, докато той претичваше през паркинга. — Притесних се за теб. Още малко и щеше да изпуснеш лодката.

Каза му го Адриен Гомез-Бауер, красавицата с катраненочерна къдрава коса, която твърде очевидно си падаше по него. Чудеше се дали въобще би обърнала внимание на Гейбриъл Беноа, но Армандо Савой — младият актьор с шоколадова кожа, който бе роден в Буенос Айрес, отраснал в Марсилия и опитващ се да направи големия си пробив в Ню Йорк, определено й харесваше.

— Адриен, ma chérie^[1] — поздрави я той и се наведе към нея, за да я дари с традиционната френска целувка по двете бузи, — извинявай, че закъснях. Обадиха ми се за новата пиеса на Мамет. Спрели са се на мен и още двама души.

— Господи, Армандо! Пиеса на Дейвид Мамет? — изуми се тя. — Това е страхотно. Кълна се, че ако получиш ролята, ще бъда в центъра на първия ред за премиерата, дори и да се наложи да продавам тялото си, за да платя за билетите.

В друго време той би се зарадвал на възможността да подсили сексуалното напрежение, Лекси не би имала нищо против. Тя знаеше, че всичко е част от играта му. Но сега, когато нея я нямаше, флиртът с Адриен му се струваше недостоен.

— И все пак съжалявам, че закъснях, шефе — каза той.

Адриен, шефът на екипа, се усмихна.

— Този път ще ти се размине. Но следващия път ще си получиш заслуженото.

Гейбриъл се престори, че не е забелязал подтекста в думите й, и постави крак, за да се качи на платформата към каросерията на един от камионите с доставки на храна.

— Кой е домакинът на тазвечерното ни соаре? — попита той.

— Шели Трегър — отвърна Адриен. — Той е мултимилиардер, телевизионен продуцент. Виждаш ли яхтата, на която ще работим? Не е под наем. Негова е. Поканил е сто двайсет и седем гости, като повечето от тях са в бизнеса. Може би тази вечер един от нас ще има шанса да бъде открит.

— Надявам се това да си ти — каза Гейбриъл и подкара една сервизна количка, натоварена с осем реда чаши за вино. Той свали бялото си сако и го постави върху най-горния ред. Сакото му тежеше трийсет и шест килограма. От вътрешната му страна Лекси беше пришила шестнайсет дълбоки джоба от водоустойчива материя, във всеки от които имаше по два килограма и половина С4. Беше използвал само девет килограма в апартамента на Харингтън, така че това количество му беше повече от достатъчно.

— Поласкана съм, че се надяваш да съм аз — отбеляза Адриен. — А ти? Не искаш ли да бъдеш открит?

Гейбриъл подкара количката към рампата на очакващата ги яхта.

— Не и тази вечер, шефе. Не и тази вечер — отвърна той.