Джеймс Патерсън, Маршал Карп
Смърт по сценарий (66)

64.

Половин час преди края на смяната най-сетне успяхме да се върнем в управлението, където постоянен поток от хора идваха, отиваха си или чакаха, за да говорят със сержанта.

Деветнайсето управление е едно от най-натоварените в града, затова му трябва опитен професионалист като Боб Макграт, който да координира работата в офиса.

Когато стигнахме до него, той разговаряше с две двайсетинагодишни момичета, едното, от които беше невероятно красива латиноамериканка. Още четирима граждани чакаха на опашка след тях.

Двамата с Кайли отидохме направо в началото на опашката.

— Сержант, съжаляваме, че ви прекъсваме, но капитан Кейтс е изпратила патрулна кола да прибере един човек на име Мики Пелц от Куинс, нали? — попитах аз.

— Да, детектив, изчакайте за момент, заповедта беше тук някъде — отвърна Макрат и докато ровеше, попита: — Някой от вас двамата случайно да говори испански?

— Аз мога малко — отвърна Кайли.

— Не е достатъчно — заяви Макграт. — Всички ченгета говорят малко. Дамата тук е от Колумбия, не говори английски, а приятелката й не говори испански.

— Не съм й приятелка — намеси се жената. — Тя живееше в съседния апартамент и просто я доведох дотук. Опитвах се само да бъда добра самарянка. Някой й е откраднал паспорта и…

— Госпожо, спрете — прекъсна я Макграт. — Разбрах частта, която беше на английски. Дайте ми две секунди, за да намеря ченге, което говори испански.

— Сержант, може ли да вляза? — чу се глас отстрани. Беше момчето за доставки на „Пепси“, което буташе пълна количка със стекове сода за зареждане на машините.

— Дано камионът ти не е спрян така, че да блокира патрулните коли отвън, Върнан — отвърна Макграт и му направи знак да влиза.

— Дано някое от вашите ченгета не е сложило пак охлюви в машините ми за сода — засмя се в отговор човекът от „Пепси“.

Макграт преобразува жеста с ръка в красноречиво показване на среден пръст, докато с другата си ръка продължаваше да се рови из купчината хартии върху бюрото си, търсейки документа на Пелц.

— Извинете, но след половин час трябва да отида да прибера сина си от училище — обади се Добрата самарянка.

— Разбирам, госпожо — отвърна Макграт и се провикна през рамо: Дона, ще извикаш ли Родригес или Моралес? Тук все още ми трябва преводач от испански!

Откъм преградения със стъкло офис зад него се плъзна стол на колелца и цивилна полицайка изкрещя в отговор:

— И двамата са заети, сержант!

— Не го вярвам — отвърна й Макграт, докато продължаваше да рови сред планината от листове, — сигурно са в почивка. Обади им се да се връщат и гледай този път да им споменеш как изглежда въпросната млада дама.

Започвах да се дразня от множеството прекъсвания. Един поглед към партньорката ми беше достатъчен, за да видя, че тя е по-раздразнена и от мен. Беше стиснала зъби, което явно й помагаше да си държи устата затворена.

Макграт явно долови настроението и каза:

— Съжалявам, хора, Пелц е тук от някое време. Документите му са се затрупали някъде.

Той продължи да рови, докато една доста солидна групичка хора излезе от управлението, проправяйки си път през люлеещите се врати, които разделяха офиса от чакалнята. Бяха три ченгета, които носеха огромни чанти за багаж — Виктор, момчето за доставки от закусвалнята на Гери, един свещеник и някакъв уморен старец в смачкан син костюм, който сякаш носеше върху себе си табелка „адвокат на бедняци“.

Макграт непрекъснато оглеждаше набързо влизащите и излизащите, като в същото време най-после изрови от купчината единичен синкав лист.

— Ето го! Мики Пелц — триумфиращо заяви той. В горната част на листа беше залепена малка жълта бележка. — А, пробационният му служител се е обадил в един и пет и е казал, че все още е зает в съда. Помолил е да го изчакате, докато дойде.

— Няма шанс — заяви Кайли и грабна синия лист. — Не и след всичко, през което преминахме тази сутрин. Къде е Пелц?

— Хей, сержант, ¿Dónde está la hermosa mujer?^[1] — извика току-що появилият се офицер Моралес. Тъмните му очи вече оглеждаха красивата колумбийка. Той веднага напомпа мускули и се изпъчи, горящ от нетърпение да превежда. Офицер Родригес, който вървеше зад него, също се намеси:

— Сержант, той е от Пуерто Рико. Те там дори не говорят истински испански. Баща ми е от Колумбия. Аз ще говоря с нея.

— Моралес дойде първи, но щом и ти си свободен, я изтичай горе и ми донеси едно диетично „Пепси“ — каза Макграт, докато бъркаше в джоба си за дребни, след което подаде на Родригес два долара.

— Сержант, ние наистина бързаме! — заявих аз. — Къде е Пелц?

— Извинявайте — отвърна той, — тук наистина е някаква джунгла. Той е в…

Чух звука от разбито стъкло секунда преди колумбийката да изпищи: Dios mio…, сочейки някъде зад гърба ми. Макграт се извърна на мига.

— Какво е това, по дяволите!… — извика той.

Обърнах се и видях някакъв мъж да се препъва и да си проправя отчаяно път към нас. Той размахваше ръце, тялото му се превиваше от спазми, блъскаше се в стените и повръщаше. На три метра от бюрото на Макграт нещастникът се свлече по лице на пода. Офицер Родригес стигна пръв до него и пръстите му бързо намериха пулса.

— Пелц! — извика Макграт.

— Мъртъв е — обяви Родригес това, което вече знаех.

— Мамка му! — каза Макграт и тупна с юмрук по бюрото си, след което посочи с пръст към вратата и изкрещя заповед: — Някой да спре онзи проклет свещеник!