Филипа Грегъри
Последните Тюдори (95)

Дворецът Гринич
Пролетта на 1568 г.

Сър Оуен Хоптън, новият тъмничар на Катрин, пише на Уилям Сесил, молейки го да изпрати лондонски лекар в Съфолк. Сестра ми, все по-отпаднала всеки ден заради гладуването, сега е тежко болна.

Доктор Саймъндс е изпратен да прегледа дамата, пише Сесил дипломатично, оставяйки неясен въпроса кой е взел скъпоструващото решение да изпрати при сестра ми най-добрия лекар в Лондон. Но това не е първото му посещение и той не храни надежди. Най-добре е да се молим за душата й.

— Трябва да отида при нея — казвам на доведената си баба. — Трябва да пишеш на Сесил и да поискаш разрешение да бъда до нея. Той няма да откаже. Ще разбере, че тя не може да умре сама. Трябва да отида.

Тя е пребледняла от тревога.

— Знам. Знам. Ще му пиша, ти самата също можеш да пишеш, и ще изпратим писмото веднага.

— Мога ли да тръгна без позволение? Мога ли да отида сега?

Тя сключва ръце и казва:

— Не бива. Ако кралицата научи, че съм те оставила да напуснеш дома ми без позволение, ще те отнемат от мен и кой знае къде ще те настанят тогава?

— Тя умира! — заявявам. — Нима не ми е позволено да се сбогувам с умиращата си сестра? Последната от близките ми?

Тя отривисто слага лист хартия пред мен.

— Пиши — казва кратко. — И ще тръгнем веднага щом ни позволят.

* * *

Не получаваме позволение. Получаваме сноп книжа, препратени ни от кабинета на Уилям Сесил. Отгоре е написал бележка с уверен почерк: Страхувам се, че дори да бяхте потеглили незабавно, щяхте да закъснеете твърде много. Лейди Катрин е мъртва.

Поглеждам доведената си баба, сякаш не мога да повярвам, че такава новина ми е съобщена толкова лаконично. Нито една съчувствена дума, нито дума, за да се отбележи каква трагедия е загубата на една млада жена, само на двайсет и седем години. Сестра ми. Моята прекрасна, весела, любяща, родена с кралско потекло сестра.

Почитаемата ми баба развързва панделката, с която са пристегнати листовете, и казва:

— Това е описание на последните й часове. Бог да я прости, такова красиво дете. Да ти го прочета ли?

Покатервам се на пейката в прозоречната ниша на личния й кабинет.

— Моля те — казвам вцепенено. Чудя се, че не плача, а после осъзнавам, че съм прекарала живота си в сянката на ешафода. Никога не съм очаквала някоя от нас да преживее управлението на Тюдорите. Почитаемата ми баба приглажда листа върху коляното си и прочиства гърло.

— Тук пише, че тя се подготвяла да умре, докато всички в дома я молели да се бори за живота си. Не е била сама, Мери — лейди Хоптън била с нея и я уверявала, че с Божието благоволение може да оживее. Но Катрин казала, че Божията воля не е тя да продължи да живее, и че е по-добре да се изпълни Неговата воля, а не нейната.

Хвърля поглед към мен, за да види дали не ми е трудно да понеса това. Знам, че изглеждам спокойна: не чувствам нищо друго освен ледено отчаяние.

— Рано сутринта, точно когато се развиделявало, повикала сър Оуен Хоптън и го помолила да отнесе няколко съобщения от нейно име. Помолила кралицата да й прости, задето се омъжила без позволение, казала: „Бъдете добра към децата ми и не им вменявайте вината за моята грешка.“ — Доведената ми баба отново вдига поглед към мен. Кимвам й да продължи.

— Помолила кралицата да бъде добра към лорд Хартфорд, нейния съпруг, и казала: Знам, че новината за моята смърт ще бъде тежка за него. Помолила той да бъде освободен и му изпратила годежния си пръстен с диамант, и венчалния пръстен с пет брънки.

— Помня го — прекъсвам я. — Тя ми го показа.

— Върнала му я е заедно с един траурен пръстен — гласът на почитаемата ми баба е сподавен. — Горкото момиче. Горкото, мило, прекрасно момиче. Каква трагедия! Тук пише, че го помолила — както аз му бях вярна и предана съпруга, така и той да бъде любящ и искрен баща на децата ми. Тук пише, че поръчала траурния пръстен с портрета си преди месеци — сигурно е знаела, че умира. Поръчала да го гравират за него.

Стоя прегърбена на пейката, с лице, сведено към коленете, приведена като наскърбено дете, с ръце върху очите. Почти ми се иска да запуша ушите си, за да не мога да чуя последните любящи думи на сестра си. Имам чувството, че потъвам в дълбините на загубата.

— Какво пише? — питам. — Какво пише на пръстена?

— „Докато живях — твоя.“

— Това ли е всичко? — питам. Мисля си, че сигурно съм стигнала до самото дъно на океана от тъга. Сякаш дълбините са се затворили над главата ми.

— Пише, че били камбаните за нея и селяните се молели за оздравяването й.

— Казала ли е нещо за мен?

— Казала: „Сбогом, добра сестро“.

Чувам думите, които Джейн каза на Катрин, които Катрин сега казва на мен. Но аз нямам с кого да се простя. Сега, когато Катрин вече я няма, за мен няма сестра. Осиротяла съм и съм сама.

— После казала: „Господи Иисусе, приеми душата ми“, склопила очи със собствените си ръце и ни напуснала.

— Не зная как да понеса това — казвам тихо. Оттласквам се до ръба на пейката и се смъквам на пода. — Наистина не зная как да го понеса.

Почитаемата ми баба улавя ръцете ми, но не ме притиска в обятията си. Знае, че скръбта, която чувствам, е огромна и не може да бъде лесно утешена.

— „Господ даде, Господ и взе: (както беше угодно Господу, тъй и стана), да бъде благословено името Господне.“^[1] — казва ми тя.

* * *

Разбира се, нашата братовчедка, кралицата, удостоява Катрин с великолепно погребение. Колко обича погребенията, особено на близките си! Катрин е погребана в селската църква в Йоксфорд, далече от дома си, далече от вечното жилище на майка си, далече от фамилния параклис на съпруга си, но Елизабет нарежда на двора да сложи траур и успява да придаде скръбен израз на лъжовното си лице. Присъстват седемдесет и седем опечалени, изпратени официално от двора, заедно с херолд и дворцови служители: гербът на Катрин присъства навсякъде в параклиса върху знамена, вимпели и флагчета. За нея е направено всичко, което може да възвеличи една принцеса от династията на Тюдорите. В смъртта Катрин получава признание и почести така явно, както бе преследвана и пренебрегвана приживе.

Елизабет не ми позволява да присъствам. Разбира се, че не. Тя обича наследниците си само когато умират преди нея. Последното, което иска, е някой да изтъкне, че ако Катрин е била принцеса на Тюдорите, тогава малката й сестра също е такава — и последната от рода. Последното нещо, което й трябва, е жива братовчедка, особено когато привидно е в траур за друга, която е удобно мъртва. На доведената ми баба е позволено сбогуването в смъртта, което й бе забранено, докато Катрин бе жива, и тя се връща много мрачна и казва, че трагедията на живота й е принудата да погребва деца.

Оставам в стаята си, обзета от гняв и печал. Едва мога да дишам от мъка заради загубата на сестра си и омразата си към кралицата. Почти не се храня: налага се да ме убеждават да хапвам нещо поне веднъж на ден. Мисля си, че изобщо не би имало значение, ако умра, защото не можах да се сбогувам със сестра си, а и не мога да се грижа за децата й. Не мога да бъда със съпруга си, нито да се грижа за децата му. Елизабет ме направи толкова самотна, колкото е тя, единствено дете, каквото е тя, сирак, каквато е тя. Мисля си, че сърцето й сигурно е толкова малко, колкото и моето, въображението й — закърняло до възрастта, когато майка й е умряла и никой не е знаел коя е тя. Може да съм дребна, но не съм — каквато е тя — смъртоносно дребнава.

Решавам дори да не ставам от леглото, докато почитаемата ми баба потропва на вратата и казва:

— Имаме посетител. Няма ли да дойдеш в залата ми за аудиенции и да разбереш кой е дошъл да те види?

— Кой? — питам нацупено, без да помръдвам от възглавницата.

Тя подава глава край вратата с лека усмивка — първата, която виждам от месец насам.

— Сър Оуен Хоптън, пазачът на Катрин, е дошъл да те види. Завел е момчето на Катрин, Томас Сиймор, при брат му и баба му в Хануърт. Занесъл сватбените й пръстени и съобщенията й на Нед Сиймор. А сега е дошъл да те види.

Отмятам завивките и скачам от леглото. Камериерката ми влиза зад баба ми с малката ми рокля, ръкавите и шапчицата.

— Помоли го да почака, идвам — казвам.

Почитаемата ми баба ме оставя да се напъхам припряно в дрехите си и да я последвам в залата й за аудиенции. Пред нея стои висок уморен мъж, с шапка в едната ръка и чаша вино в другата. На пода, близо до вратата, има кутия и висока, покрита с плат клетка. Той оставя виното и шапката и когато влизам, се покланя, с ръка на сърцето.

— Лейди Мери — казва той, — за мен е чест.

Присвивам се уплашено, когато коленичи пред мен, сякаш съм кралица.

— Моля, станете — казвам.

— Толкова съжалявам за новината, която нося — казва той, като става на крака, но се привежда, за да може да вижда лицето ми. — Научих се да обичам и почитам сестра ви през краткото време, докато къщата ми беше благословена с нейното присъствие. И двамата със съпругата ми бяхме много опечалени от смъртта й. Бяхме готови да направим всичко за нея. Всичко.

Разбирам, че трябва да пренебрегна собствената си скръб, за да му отговоря. Смъртта на една принцеса не е същото като лична загуба.

— Разбирам — казвам. — Зная, че не сте можели да направите нищо, за да я спасите.

— Направихме всичко по силите си — казва той. — Погрижихме се да може да се храни. Тя нямаше апетит, но й поднасяхме храна от собствените ни готварници, макар да не бяха подсигурени пари за деликатеси.

Мисълта за отмъстителното скъперничество на Елизабет ме кара да настръхна, но аз вдигам лице и му се усмихвам:

— Напълно сигурна съм, че е намерила уютен последен дом при вас — казвам. — И ако някога самата аз доживея по-щастливи времена, няма да забравя, че сте били добри със сестра ми.

Той поклаща глава:

— Не, не търся отплата — казва. — Не дойдох за благодарности. Да я познавам, означаваше да познавам една велика жена. Беше привилегия.

Представям си как Катрин щеше да приеме издигането си до величие. Никой освен мен не би споделил горчивото й остроумие. Успявам само да кимна.

— Донесох ви някои от нещата й — казва той. — Съпругът й, графът на Хартфорд, каза, че ще е добре да ви донеса книгите й, една Библия и няколко граматики. Графът каза, че трябва да получите италианската граматика, на която е имало посвещение от самия автор за най-голямата ви сестра, лейди Джейн Грей.

— Благодаря ви — казвам.

— И ви донесох това — казва той малко по-притеснено.

Виждам как погледът на почитаемата ми баба се насочва към клетката в дъното на стаята.

— Не и маймуната! — възкликва тя.

За пръв път от седмици имам чувството, че може да се засмея, колкото и неуместно да е това сега. Макар че всички ще помнят трагедията на сестра ми, аз ще помня също и колко наивна и очарователна бе тя. Това, че нейният пазач е предприел скръбното си пътуване из Англия с кутия книги и домашно животно в клетка, е толкова типично за младата жена, която представляваше такава смесица от огромна страст и забавни прищевки.

— Какво имате за мен?

— Маймуната — казва той, гледайки с едно око към почитаемата ми баба, която изрича високо:

— Категорично не!

— Ние самите наистина не можем да я задържим, а херцогинята на Съмърсет каза, че няма да я търпи в Хануърт.

— А аз няма да я приема тук! — настоява баба ми.

Той смъква покривалото от клетката и там е господин Носльо, с тъжно изражение, както винаги, седнал в един ъгъл, като малък езически бог, треперещ от студеното посрещане. Кълна се, че когато ме вижда, той ме разпознава и идва с надежда до вратичката, като прави малък жест с пръстите си с черни връхчета, сякаш превърта ключ.

— Ето, познава ви. Не искаше да излиза, откакто умря господарката му — казва сър Оуен насърчително. — Вехне от мъка по нея като истински християнин.

— Глупости — дочува се откъм големия стол на баба ми, но тя не ми забранява да отворя клетката и господин Носльо — един по-стар и, струва ми се, по-тъжен господин Носльо — излиза с подтичване и скача в ръцете ми.

— Искам да го задържа, ако може? — обръщам се към нея.

— Ех, вие, момичета! — казва тя, сякаш Джейн, Катрин и аз все още сме деца заедно и молим за неподходящи домашни любимци.

— Моля те! — възкликвам и долавям тона на Катрин в гласа си. — Моля те, той няма да пречи, обещавам — спомням си един слънчев ден в спалнята на Джейн, и как Катрин отказваше да го изведе, и лъжеше за въшките му.

— Е, добре, задръж го — казва тя снизходително. — Но не бива да къса разни неща или да разхвърля из покоите ми.

— Ще го поддържам чист и спретнат — обещавам й. Чувствам как той стисва здраво палеца ми в ръчичката си, сякаш се ръкуваме, за да скрепим някакво споразумение. — Тя наистина го обичаше толкова много.

— Тя имаше любящо сърце — отбелязва сър Оуен. — Имаше много любящо сърце.

Някой е поръбил малкия жакет на господин Носльо с черен ширит, така че той е в траур за младата жена, която го обичаше. Скръбните му очи ме поглеждат и аз го притискам към себе си.

— А котката и кучето й?

Посърналото му лице става още по-унило.

— Котаракът вече е стар и живее в двора на конюшнята ни. Те не са предани животни, знаете. Не ми хрумна да я хвана и да я донеса.

— Не — казва припряно доведената ми баба. — Наистина не. Не ни трябва още една котка.

— А малкият мопс, Джоу… — поколебава се той.

— Нима сте довели и нея?

— Уви, не можах — казва той.

— Защо? — питам, но мисля, че разбирам.

— Тя беше неотлъчно до леглото през последните дни на лейди Катрин. Никога не се отделяше от нея, изобщо не се хранеше. Беше истинско малко чудо. Нейна светлост каза да слагаме месото за кучето на пода в спалнята й. Тя обръщаше внимание на кученцето си, не го забравяше, дори докато се подготвяше да се яви пред Бог.

— Продължавайте — казвам.

— Кучето спеше в долния край на леглото й и когато нейна светлост затвори очите си със собствената си ръка, кучето издаде лек звук, като хленчене, и положи глава в краката й.

Доведената ми баба прочиства гърло, сякаш не може да понесе тази сълзлива сцена.

— Наистина ли? — питам.

— Наистина — казва сър Оуен. — Трябваше да вземем тялото, нали разбирате, и да го балсамираме и да го запечатаме в олово. Всичко бе направено така, както подобава да бъде погребана една принцеса, знаете.

Знам. Кой би могъл да знае по-добре от мен?

— Кученцето вървеше след тялото, сред първите опечалени, и, да ви призная честно, всички бяхме прекалено мекосърдечни, за да я отблъснем. Не смятахме да проявяваме каквато и да е непочтителност, не и към лейди Катрин, Бог ми е свидетел. Но тя винаги позволяваше на кученцето си да тича навсякъде след нея, и затова го оставихме да ни следва, въпреки че господарката му я нямаше вече.

— На погребението имаше прекрасна погребална каляска, много внушителна, покрита с черно и със златен брокат, както подобава, отпред вървеше херолдът, а отзад — седемдесет и седем опечалени от двора, и моето домакинство, и много, много местни хора, и дребни поземлени аристократи от далечните околности. Нейна светлост също беше там: всичко бе направено прекрасно — той се покланя на баба ми. — Всички последваха погребалната каляска до параклиса, а малкото куче също ни последва, макар че в онзи момент никой не го забеляза, заради знамената и херолда и почитанията от двора и всичко останало. Нямаше да го допусна, ако го бях забелязал, но, да ви призная честно, бях толкова опечален, сякаш тя ми беше родна дъщеря — не искам да бъда непочтителен, никога не забравях високото й положение. Но тя беше най-прекрасната дама, на която съм служил. Не очаквам да видя подобна на нея никога повече.

— Да, да — казва доведената ми баба.

— Тя бе положена да почива в параклиса, на гроба й беше поставена изящно украсена плоча, всички знамена и вимпели бяха поставени наоколо, после всички се прибраха у дома, след като бяха казали молитвите си. Никой не се помоли за душата й — уточнява той, гледайки с едното си око към баба ми, убедената протестантка. — Вече всички знаем, че няма чистилище. Но всички се помолихме тя да отиде на небето и да се освободи от страданията, а после всички се прибрахме у дома.

— Но кученцето не се прибра у дома с нас. Остана само в параклиса — странно малко създание. И никой, дори конярчето, което толкова го обичаше, не можеше да го махне оттам. Предложихме му малко хляб, за да дойде, и дори месо. То не искаше да яде нищо. Завързахме парче връв на врата му и го издърпахме, но то изхлузи нашийника си и се върна в параклиса, за да спи на надгробната плоча, така че го оставихме. То затвори очи и пъхна нос под лапата си. А на сутринта, бедното малко създание, беше неподвижно и студено — бе предпочело да не живее без господарката си.

Поглеждам баба си и виждам, че устата й трепери по същия начин, както знам, че трепери и моята. Прехапвам устните си отвътре, за да не заплача за смъртта на малкия мопс, за да не заплача за смъртта на сестра си, за да не заплача за провала на рода си, и всичко това — без причина, без никаква причина.

За миг всички мълчим, а после сър Оуен проговаря:

— Но конопарчетата ще бъдат докарани с каруцата, която идва зад мен — казва той, внезапно станал по-бодър.

— Да не говорите за конопарчетата на Джейни Сиймор?

— Техните малки, а може би пиленцата на техните пиленца — казва той. — Тя ги оставяше да мътят и да излюпват яйцата си, трябваше да раздадем няколко и да задържим други няколко, както заръча тя. Но имам една клетка хубави пойни конопарчета, която идва след мен в каруцата.