Филипа Грегъри
Последните Тюдори (66)

Тауър
Лондон, лятото на 1563 г.

В ранното утро, докато е все още хладно, чувам тропота на множество крака, изкачващи се по стълбите към покоите ми, което означава посещение от сър Ричард, новия комендант на Тауър. Заставам до опърпания си трон, с господин Носльо на рамото, с Томас в ръцете ми, с Теди до мен, пъхнал ръка в моята. Луси стои зад мен. Казвам си, че приличаме повече на бедно семейство от поразени от чумата просяци, отколкото на наследниците с кралска кръв, които се мяркат в кошмарите на Елизабет.

Вратата се отваря, сър Ричард влиза и се покланя:

— Простете — казвам, — но стражите трябва да останат отвън. Страх ме е от чумата.

— Разбира се — казва той. Прави им знак и те отстъпват назад. — Радвам се да кажа, че не е нужно да се боите повече. Ще бъдете освободена.

Залива ме такава радост, че не съм в състояние да чувам ясно.

— Какво?

Той кимва.

— Да, милейди. Ще бъдете освободена от Тауър. Можете да си тръгнете днес. Можете да си тръгнете тази сутрин.

— Освободена ли?

— Да — потвърждава той. — Благодарение на Бог — и на милостта на нашата велика господарка, кралицата.

— Бог да я благослови — прошепвам. — Мога да си тръгна, когато пожелая?

— Приготвил съм коне за вас и каруца за вещите ви.

Посочвам към нащърбената маса и опърпаните столове:

— Няма нищо, което да си струва да взема. Луси може да опакова дрехите ни в миг.

Той се покланя и казва:

— Ще чакам нареждането ви. Най-добре ще е да тръгнете колкото е възможно по-скоро, преди да стане прекалено горещо.

— А граф Хартфорд идва ли с мен? — питам, когато той стига до вратата.

Той се покланя:

— Негова светлост също е освободен.

— Хвала на Бога — казвам. — Благодаря на милостивия Бог, задето отговори на молитвите ми.

* * *

Приготвили сме багажа си и сме готови за път след по-малко от половин час. Няма да позволя на нищо да ме забави. Износените мебели могат да бъдат докарани с каруцата зад нас, заедно с един сандък с дрехи. Конопарчетата ще пътуват в покритата си с шал клетка, а мопсът Джоу — с потомците си в една кошница, със завързана отгоре мрежа, за да бъдат сигурно опазени в откритата каруца. Господин Носльо ще влезе на сянка в клетката си. Ще държа Теди на седлото пред себе си, а дойката ще носи Томас, пристегнат към тялото й. Луси ще язди на дамско седло зад един страж, а ако Теди се умори, ще го вземе на ръце.

Представям си как влизаме на коне в Хануърт: чистите очертания на къщата, ярката слънчева светлина, сладостта на въздуха, майката на Нед, лейди Ан, застанала на стъпалата при входа, чакаща да поздрави внуците си: момчета, които са едновременно Тюдор и Сиймор, наследници на трона на Англия.

Сър Ричард е в двора на Тауър с натоварената каруца и един пазач. Когато ме виждат да идвам, те възсядат конете си, а после виждам съпруга си, Нед, да се задава под свода на конюшните, заобиколен от стражи. Прекосява двора с няколко бързи, големи крачки. Преди някой да успее да го спре, улавя ръцете ми и ги целува, търсейки по лицето ми надигащата се руменина на желанието, после ме взема в обятията си и ме целува по устата. Изпитвам прилив на обич. Обвивам ръце около него и се притискам към тялото му. Благодаря на Бог, че най-сетне се събрахме отново и тази нощ ще спим в едно и също легло. Идва ми да заплача от облекчение, и благодаря на Бог, че с тревогите ни е свършено.

Лицето му сияе като моето.

— Любов моя — казва той. — Пощадени сме от чумата и се събрахме отново. Благодаря на Бога.

— Няма да се разделим никога повече — обещавам му. — Закълни се.

— Никога повече разделени — обещава ми той.

— Сега трябва да видиш момчетата си, преди да потеглим.

Теди помни баща си, въпреки дългите дни на раздяла, и затичва към него с протегнати ръце. Нед грабва сина си и аз виждам колко малко е момчето ми, когато високият му баща го държи в ръцете си, притиснато до широката му гръд. Теди обвива ръка около врата на баща си и притиска лице към бузата му. Томас му отправя беззъбата широка усмивка, с която дарява всички, и помахва с лепкава ръчичка.

— Колко са красиви, колко добре изглеждат! Кой би си помислил, че бихме създали такива ярки цветя на това мрачно място? — казва Нед. — Наистина, това е чудо.

— Така е — казвам. — А сега ще започнем брачния си живот с две момчета, двама синове и наследници, в твоята семейна къща. Отиваме в Хануърт, нали?

— Да. Трябва да благодарим на майка ми за това освобождение. Знам, че постоянно пише на Уилям Сесил за нас. Тя ще иска да сме у дома.

Комендантът идва до мен.

— Милейди, трябва да тръгнем сега, ако смятаме да предприемем пътуването, без да изтощим твърде много децата. По-късно ще стане много горещо.

— Разбира се — казвам. Улавям закръгленото задниче на Теди, но той се вкопчва по-здраво в баща си и настоява: „Теди — Тата! Тата!“

— Да язди ли Теди с мен? — пита Нед. — Не мисля, че ще успеем да го откопчим от мен дори с лост.

— Искаш ли да яздиш с тате, върху големия му кон? — питам го.

Теди повдига сияещото си лице от врата на баща си и кимва:

— Теди — тате. Дий!

— Теди може да седи пред баща си, а когато поиска да си почине, Луси може да го носи, тъй като язди на дамско седло — предлагам.

— На коня на ваше благородие е паднала една подкова — казва комендантът на Нед. — Ковачът го подковава в момента. Ще се забави още няколко минути. Най-добре да оставим нейно благородие да започне пътуването си, за да може да си почива, както й харесва. Каруцата ще се движи толкова бавно, че ще я настигнете по пътя.

— Много добре. Теди може да почака с мен и ще ви настигнем. Ще го държа здраво — обещава ми Нед. Целува ме отново, над главата на малкия ни син. Изпитвам миг на рядка радост, когато прегръщам съпруга си и по-големия си син заедно, с ръка върху рамото на съпруга ми, другата — обвита около малкото ми момче.

— Ще се видим по пътя — поставям длан на бузата на сина си. — Бъди добро момче, слушай баща си и не си сваляй шапката.

— Доб’е — казва послушно момчето ми, вкопчено здраво във врата на баща си.

— Направо ме задушава — съпругът ми се усмихва. — Не се бой, че ще падне. Вкопчил се е в мен, сякаш е господин Носльо.

Целувам го отново, после се покатервам на издигнатото стъпало, а оттам — на седлото. Всички са на конете и ме чакат. Помахвам с ръка на Нед и на сина си и следвам стражите на излизане от двора на конюшнята.

— Ще се видим след малко! — провиквам се. — До скоро.

* * *

Копитата на конете трополят по калдъръма на главната порта. Минаваме под свода на портата и когато сянката й пада върху мен, се надига оглушителен рев. Отвъд входа, от двете страни на пътя са се подредили пазачите от Тауър, а по моста над рова са се струпали слугите от Тауър. Докато минавам покрай тях с коня си, стражите вземат с оръжията си за почест, отдават ми чест като на кралица, потеглила да заеме трона си, и излизам аз на слънчевата светлина във взрив от ликуване, докато слугите хвърлят шапките си във въздуха, а жените правят реверанси и ми изпращат въздушни целувки. Най-сетне съм свободна: мога да усетя мириса на свободата по ветреца и в радостния крясък на чайките.

Усмихвам се и махам на слугите от Тауър, а после виждам, че отвъд моста и най-далечния шлюз се трупат гражданите на Лондон, научили някак, че сме свободни, а пазачите изтласкват хората назад от пътя: те ликуват и дори размахват рози в поздрав за мен.

Минавам през всички тях, сякаш начело на кралско шествие. Все още се боя от чумата, затова не спирам, за да приемам цветя, а освен това пазачите ми, със сурови лица, си проправят път през тълпата, която се разделя пред тях. Но продавачките на риба и уличните търговки, младите прислужнички, стариците и кръчмарките, всички облечени в грубите си работни престилки, изблъскват пазачите и хвърлят рози и листа пред мен, така че конят ми върви по пътека от цветя и разбирам, че жените от Лондон са на моя страна.

Проправяме си с криволичене път покрай Тауър Хил и издигащия се там ешафод, на който баща ми се прости с живота, и аз свеждам глава в почит към паметта му, припомняйки си безнадеждната му борба срещу кралица Мери. Мисля си колко ли щеше да се радва да види поне едната си дъщеря да излиза от Тауър свободна, с бебето си, сподиряна от благородния си съпруг и наследника си. За мен е горчиво да си спомням за него и за това, че тласна Джейн към смъртта, затова обръщам глава към кърмачката, която язди зад стража с Томас, привързан към гърдите й, и й правя знак да се изравни с мен, за да мога да видя момчето си, и се изпълвам с надежда за бъдещето.

Именно тогава забелязвам, че яздим на север, вместо на запад, и казвам на офицера, който язди пред мен:

— Това не е пътят за Хануърт.

— Не, милейди — казва той вежливо, като дръпва поводите да удържи коня си. — Толкова съжалявам. Нямах представа, че не са ви казали. Имам заповеди да ви отведа в Пирго.

— При чичо ми?

— Да, лейди Хартфорд.

Толкова съм доволна да чуя това. Ще се чувствам далеч по-удобно при чичо си в прекрасната му нова къща, отколкото в дома на Нед в Хануърт. Майката на Нед може да е писала на Сесил за сина си, може би дори е убедила кралицата да ни освободи, но не получих благопожелания от нея, дори след като я дарих с двама внуци. Много повече бих предпочела да отседнем при чичо ми в семейния му дом, отколкото при нея, стига той да ми е простил за измамата, с която трябваше да си послужа спрямо него.

— Той покани ли ме? — питам. — Изпрати ли съобщение за мен?

Младият мъж свежда глава.

— Не зная, ваша светлост. Заповедите ми бяха да отведа всички ви в Пирго, и да се погрижа да стигнете благополучно там. Не знам нищо повече.

— И Нед знае, че трябва да ни последва? Той мислеше, че отиваме в Хануърт.

— Той знае къде отивате, милейди.

* * *

Яздим в продължение на около два часа, през села, където вратите са решително затворени, покрай ханове със залостени кепенци. Никой не иска да има нищо общо с пътниците от Лондон. Всички по този път бягат от заразата, а когато подминаваме хора, които вървят пеш, те се отдръпват назад и се притискат към живия плет, та дори конете ни да не ги допрат лекичко. Страхуват се от нас толкова, колкото и ние от тях. Взирам се в тях, опитвайки се да забележа по тях някакви признаци на чума, а дойката притиска Теди плътно до себе си и издърпва шала си върху лицето му.

Когато слънцето се издига над главите ни и започва да прежуря, става твърде горещо, за да продължаваме да яздим. Командирът на стражата предлага да спрем и да си починем в сенките на гъстата гора. Дойката взема Томас и го нахранва, а ние, останалите, обядваме с хляб, студено месо и разреден ейл. Донесли сме всичко от готварниците на Тауър: трябва да се моля храната да не е заразена.

— Имам нужда да си почина — казвам. Мисля си, че ако Нед е тръгнал малко след нас, сега ще ни настигне и ще мога да подремна с него в сянката на дърветата, и за пръв път в живота си ще можем да бъдем заедно без измама. Ще спя в обятията му и когато се събудя, ще видя усмивката му.

— Погрижете се някой да следи за съпруга ми, негова светлост, по пътя — предупреждавам командира на нашата стража.

— Поставил съм постове — казва той. — А той ще види щандарта ви от пътя.

Разстилат килими и шалове върху тревата и аз свивам наметалото си на вързоп под главата си. Лягам и затварям очи, като си мисля, че ще си почина за миг и скоро ще чуя тропота на конете на Нед и неговите стражи, препускащи към нас. Усмихвам се сънливо, мислейки си колко ще е развълнуван Теди, че е на гърба на едър бърз кон, яздейки с баща си, извън стените на Тауър, за пръв път в живота си. Представям си колко здраво се е вкопчил в баща си, и нежността, с която Нед го притиска към себе си.

А после заспивам. Изпитвам такова облекчение да съм извън поразения от чума град, че тревогите ми се изпаряват. Това е първият ми сън на свобода от две дълги години насам, и аз си казвам, че въздухът е по-сладък, когато не полъхва през решетки. Сънувам, че съм с Нед и децата в къща, която не е нито Хануърт, нито Пирго, и си мисля, че това е пророческо видение и че ще заживеем щастливо заедно в наша собствена къща, в двореца, който казахме, че ще построим, когато стана кралица. Спя, докато мистрес Феърлоу, дойката, внимателно ме докосва по рамото и ме събужда, и разбирам, че това не е сън, че съм свободна.

— Трябва да продължим — казва тя.

Усмихвам се и се надигам да седна.

— Нед тук ли е вече?

— Не — казва тя. — Не още. Но е малко по-хладно.

Има няколко облачета, скриващи диска на яркото слънце, и хладен ветрец повява откъм хълмовете.

— Слава Богу — казвам. Поглеждам кърмачката. — Той нахрани ли се добре? Можем ли да продължим?

— О, да, ваша светлост — казва тя и се изправя на крака. — Искате ли го?

Вземам обичното си невръстно момченце в обятията си и той се усмихва широко, когато ме вижда.

— Почти ми се струва, че е по-тежък, отколкото тази сутрин — казвам й. — Добре се храни.

— Истински лондонски мъж със здрав апетит — казва тя одобрително.

Стражите довеждат коня и началникът им трябва да ме повдигне, за да ме качи на седлото. Помислям си, че Нед ще ме свали от седлото в Пирго — със сигурност ще ни е настигнал дотогава — поемам юздите и потегляме напред.

* * *

Вече се спуска перленосив вечерен здрач, когато минаваме през парка около големия дворец с кулички в Пирго. Чичо ми излиза от голямата входна врата, за да ни поздрави: членовете на домакинството му — слуги, арендатори и благородници — са се подредили на стъпалата. Това е дружелюбно посрещане, но той не се усмихва: изглежда неспокоен.

— Почитаеми чичо! — толкова се надявам, че ми е простил, задето го излъгах в лицето: ще разбере, че не можех да направя нищо друго.

Той ме сваля от коня ми и ме целува достатъчно вежливо, както е правил винаги. Посочвам към дойката и към Томас:

— А това е най-новият ти роднина. Царственият му брат, виконт лорд Бийчам, идва след нас с баща си. Изненадана съм, че не се присъединиха към нас, но на неговия кон падна подкова, когато тръгвахме, и се наложи да закъснеят.

Той само хвърля поглед към бебето, а после отново насочва вниманието си към мен и казва само:

— По-добре влез вътре.

Пъха ръката ми в сгъвката на лакътя си и ме въвежда през големите двойни врати в предната част на къщата, в пищна приемна зала. Съпругата му не се вижда никъде, което е странно, тъй като бих очаквала да ме поздрави. В края на краищата, аз съм графиня, а сега вече и провъзгласена за наследница на престола на Англия.

— Къде е лейди Грей? — питам малко сковано.

Той изглежда притеснен.

— Изпраща почитанията си и ще дойде при вас по-късно. Влизайте, влизайте, ваша светлост.

Повежда ме нагоре, през внушителната приемна зала, после през втора, по-малка стая, и накрая — в кабинет с доста голяма спалня зад него. Познавам тези покои: те не са най-добрите в дома. Елизабет отсядаше тук в по-хубав апартамент. Помислям си, че ще настоявам за него, но преди да успея да проговоря, той затваря вратата и ме натиска да седна в един стол.

— Какво има? — питам го. Изпитвам внезапен пристъп на страх, който не мога да си обясня. Той обикновено е толкова уверен, и въпреки това сега като че ли не е сигурен какво следва да каже. Обикновено е наперен, а сега изглежда объркан. — Почитаеми чичо, какво не е наред?

— Тук ли ти казаха, че идва лорд Хартфорд? — пита той.

— Да, разбира се. Язди зад нас — отвръщам.

— Не мисля така. Съобщиха ми, че трябва да бъдеш настанена тук сама.

— Не, не — възразявам. — Трябваше да потеглим от Тауър заедно тази сутрин. Той се забави само защото подковаваха коня му. Идва зад нас и води Теди — нашия син, малкия лорд Бийчам. Теди настоя да язди с баща си. Той ще го качи пред себе си на лъка на седлото си. Предполагам, че се бавят толкова, защото Теди иска да държи поводите.

Той се поколебава отново, а после улавя двете ми ръце в своите студени ръце и казва:

— Скъпа моя Катрин, дълбоко съжалявам, но трябва да ти съобщя, че бедите ти не са приключили. Не си освободена, а лорд Хартфорд също не е свободен. Няма да бъдете настанени заедно. Отвеждат го в Хануърт, където почитаемата му майка ще отговаря за него, а теб изпращат тук, където ми е наредено да те държа като затворничка.

Толкова съм зашеметена от думите му, че не мога да кажа нищо. Само гледам чичо си и чувствам как не мога да затворя уста.

— Не — казвам простичко.

Той е невъзмутим, не мигва.

— Боя се, че е така.

— Но тя ме освободи, по молба на всички, за да мога да напусна града заради чумата!

Не е нужно никой от нас да уточнява коя е „тя“.

— Не, не е така. Придворните я убедиха, че не можеш да бъдеш оставена в Тауър в такава опасност, но не те е помилвала, нито ти е простила, и със сигурност не те е освободила. Трябва да бъдеш държана тук, от мен, затворничка също както щеше да бъдеш, ако беше все още поверена на стражите в Тауър. Имам заповеди, че не бива да виждаш и да общуваш с никого, освен със слугите от домакинството ми, а те трябва да не ти позволяват да си тръгнеш оттук — той замълчава. — Или дори да излизаш навън.

— Чичо, не може да си се съгласил на това? Да бъдеш мой тъмничар?

Той ме поглежда безпомощно.

— По-добре ли щеше да бъде да откажа и да те оставя да умреш от чума в Тауър?

— Затваряш ме? Собствената си племенница?

— Какво друго мога да направя, ако тя заповядва така? По-добре ли щеше да е да ме затвори в Тауър с теб?

— А Нед? Моят съпруг?

— Майка му обеща да го държи в две стаи в къщата си. Той също не е помилван, нито му е простено. Родната му майка е негов пазач.

— Синът ми! — възкликвам в пристъп на паника. — О, Боже мой! Чичо! Нашето малко момче, Теди. Оставих го да язди с Нед, като си мислех, че ни следват. Къде е Теди? Тук ли идва? Ще го изпратят ли тук при мен?

Чичо ми, пребледнял от собствената си тревога, поклаща глава и казва:

— Ще живее с баща си и баба си в Хануърт.

— Не с мен? — прошепвам.

— Не.

— Не! — изпищявам. Изтичвам до вратата и натискам дръжката на бравата, но когато тя се завърта, а вратата не се отваря, разбирам, че слугите на собствения ми чичо вече са ме заключили вътре. Блъскам с две ръце по дървото. — Пуснете ме да изляза! Искам сина си! Трябва да взема сина си!

Извъртам се и сграбчвам ръката на чичо си. Той ме отблъсква, пребледнял.

— Чичо, трябва да ги накарате да изпратят Теди при мен — избъбрям към него. — Той няма и две години! Никога не се е отделял от мен. Той не е като момче от кралската фамилия, което е прекарало живота си със слуги: никога не сме се делили! Аз съм единствената, която му прави компания, полагала съм майчини грижи за него нощ и ден. Ще умре без мен. Не мога да бъда разделена от него.

— Имаш бебето си — казва той немощно.

— Имам две деца! — настоявам. — Родих две деца, трябва да имам две деца! Не можете да ми отнемете едното. Не можете да й позволите да ми отнеме сина! Това ще ме убие: за мен това е по-лошо от смъртта. Трябва да получа момчето си.

Той отново ме натиска надолу в дървения стол.

— Успокой се. Ще пиша на Уилям Сесил. Той си остава твой приятел. Членовете на Тайния съвет работят за свободата ти: това може да е въпрос само на броени дни. Всички знаят, че ти си наследница по право, по кръв, и посочена за такава от Тайния съвет. Всички знаят, че не можеш да бъдеш държана в затвора неопределено дълго време.

Мълча, а той ме наблюдава, докато се извъртам на мястото си, скривайки се от тревожния му поглед и притискам лице към дървената облегалка на стола.

— Тя ми отне съпруга, а сега взема сина ми? — прошепвам сломено. — Защо й е да ме спасява от смърт, щом прави живота ми по-лош от смъртта? Трябва да бъда с момчето си. Той е съвсем мъничък — още няма и две години. Трябва да бъде с мен. Трябва да го държа при мен. Как ще се справи без мен? Кой ще го слага да си легне?

Вдигам глава и поглеждам лицето на чичо си, разкривено от тревога.

— О, Господи — възкликвам. — Той ще си помисли, че съм го изоставила. Ще си помисли, че съм го напуснала. Сърчицето му ще бъде разбито. Той трябва да бъде с мен. Не мога да живея без него. Кълна ти се, ще умра, ако ми го вземат.

— Знам — казва чичо ми. — Навярно тя ще се умилостиви. Със сигурност трябва да се смили.

Вдигам глава.

— Това надхвърля границите на жестокостта — казвам. — По-добре да бях умряла в Тауър от чума, отколкото да изгубя сина си.

— Знам.