Филипа Грегъри
Последните Тюдори (21)

Боманър
Лестършир, пролетта на 1554 г.

Съзнавам, че се прибрахме у дома благополучно, че успяхме да снишим глави, когато сърпът мина над нас. Мери, майка ми и аз, господин Носльо и котето Рибън, конете и хрътките (но не и мечката) сме у дома, но не в истинския си дом, а близо до парка, достатъчно наблизо, за да виждаме високите комини на старата ни къща, тъгувайки за нея — но във всеки случай живи, и живеещи заедно в състояние на постоянен тих раздор, което ни подсказва, че можем да говорим, че можем да чуваме, че сме в безопасност.

И че имаме късмет — далеч по-голям късмет от другите. Баща ми така и не се прибра у дома, няма да видя сестра си никога повече. Погребват я на парчета в параклиса, а братовчедка ни Елизабет влиза в Тауър като затворничка, заподозряна за измяна в бунта, предвождан от Томас Уайът и баща ми. Само кралицата може да каже дали Елизабет ще излезе или още от кръвта на Тюдорите ще напои моравата, а тя не казва. Аз със сигурност никога няма да отида там, ако мога да го избегна. Никога. Никога.

Радвам се, че съм на безопасно разстояние от Лондон, но ми се иска да бяхме успели да се върнем в Брадгейт Хаус. Липсва ми стаята на Джейн и библиотеката й с книги, а на господин Носльо му е мъчно за спалнята ми и за малкото му легло на пейката в прозоречната ниша. Мъчно ми е за клетата мечка. Облекчение е да съм далече от мразовитата тишина в дома на семейство Хърбърт, и скоро научавам, че бракът ми е анулиран и може да бъде забравен, сякаш никога не се е състоял. Мери, майка ми и аз живеем заедно, трите оцелели от видно петчленно семейство, а Ейдриън Стоукс, нашият началник на конюшнята, идва с нас в Боманър, реже месото на вечеря и е грижовен към майка ми и добър и мил към Мери и мен.

Поне мога да седя под дървото, където двете с Джейн седяхме и четяхме, и да слушам славея високо в клоните по здрач, а майка ми може да обикаля в галоп наоколо и да ловува, сякаш нищо от това изобщо не се е случвало, сякаш не е губила съпруг и дъщеря, сякаш никога не съм имала по-голяма сестра.

Толкова за загубата на „земите на твоя злочест баща“ — сещам се за писмото на Джейн и си помислям как ще я дразня, че сме си върнали повечето земи, злочести или не. Ще я попитам кое е по-ценно сега — една стара книга или стотици акри? — а после си спомням, както си спомням сепнато всеки ден, че не мога да й кажа, че е сгрешила, че земята непременно винаги ще струва повече от една стара Библия. Че никога повече няма да й кажа каквото и да е.

Мери почти не е пораснала през месеците, откакто сме в Лондон. Все още е миниатюрно създание, красиво дете. Научила се е да стои изправена, преодолявайки лекото изкривяване на гръбнака си, така че поне раменете й са на едно ниво, и ходи и танцува като грациозна миниатюра. Мисля си, че навярно просто е спряла да расте от скръб и никога няма да остарее, също както и Джейн никога няма да остарее. Сякаш двете ми сестри са застинали във времето, едната — булка, а другата — дете. Но не казвам на Мери нищо за това, тъй като тя е само на девет години, не казвам нищо на и на майка си, която е давила най-дребните и слаби животни от всяко потомство, което нейните хрътки някога са имали.