Филипа Грегъри
Последните Тюдори (103)

Грешам Хаус, Бишъпсгейт
Лондон, зимата на 1569 г.

Сър Томас ми съобщава, че испанците са събрали армада, въоръжена и готова да отплава от Испанска Нидерландия, да пристигне да подкрепи армията на Севера и да освободи Мери, кралицата на шотландците. Казва, че ще бъде възможно да сключим мир с испанците — те вероятно ще се задоволят с връщането на кралица Мери на шотландския й трон и обявяването й за наследница на Елизабет, — но северните лордове може и да не бъдат удовлетворени толкова лесно.

— Мислите ли, че херцогът на Норфолк, испанците и лордовете от Севера могат да бъдат накарани да се предадат взаимно? — питам.

Той прави гримаса: гримаса на лихвар, гримаса на търговец на злато, който съпоставя един риск с друг и ги преценява.

— Предателството винаги е възможно — е всичко, което казва. — Това е единственото, което ни е останало.

* * *

Елизабет изважда късмет. Елизабет винаги е имала късмет, а сега щастието й се усмихва отново. Томас Хауард, херцогът на Норфолк, се пречупва пръв — покорява се на властта й. Не събира армия, а й се предава, а за отплата тя го арестува и го изпраща в Тауър. Испанците не тръгват на бой, защото се съмняват, че армията на Севера ще потегли с тях; северната армия се отказва и се връща в собствените си студени хълмове, защото без испанците не смее да предизвика Елизабет, а Елизабет, която не е правила нищо, освен да се крие зад яките стени на замъка Уиндзор, идва триумфално в Лондон и се провъзгласява за богоизбран победител.