Филипа Грегъри
Последните Тюдори (109)

Сейнт Ботолфс-уидаут-Олдгейт
Лондон, пролетта на 1573 г.

И най-накрая… спечелих. Толкова просто и прекрасно е. Надживях злобата на Елизабет и оцелях от ревността й.

Видях я как излага обичната ми сестра на опасността да умре от чума, а после я оставя да умре от отчаяние. Видях я да излага невръстните ми племенници на опасност от болести и липса на грижи. Видях я да екзекутира своя братовчед Томас Хауард и да хвърля в затвора своята братовчедка, една кралица — а кой би си помислил, че е възможно да бъде хвърлена в затвор една кралица на шотландците и сродница на кралската фамилия на Франция? Но аз видях Елизабет да прави всичко това. И накрая, видях как злобата й към мен се изтърква от прекомерна употреба. Не аз съм тази, която се уморява и се предава, а Елизабет. Най-сетне тя ме освобождава.

Първо ми позволява да отседна при доведения си баща, Ейдриън Стоукс, в Боманър, така че се връщам в семейния си дом. После, сякаш уморена от дългогодишно преследване, ме освобождава и обещава да възстанови издръжката ми. Няма по-голям смисъл в освобождаването ми, отколкото имаше в арестуването ми. Не представлявам опасност за нея сега, не представлявах опасност преди. Това е просто поредната кралска прищявка.

Но не ме е грижа: не призовавам за справедливост, нито се оплаквам, че можеше да ме освободи преди седем години, изобщо не беше нужно да нарежда да арестуват обичния ми съпруг, можеше да пусне на свобода Катрин, не беше нужно тя да умира. Зная, че ние предизвикваме страха и лудостта на Елизабет. Но не се оплаквам. Тя ми отпуска издръжка, освобождава ме. Мога да си позволя да живея сама, целувам доведения си баща и новата му съпруга, и очарователните й деца, купувам си къща и се установявам като собственичка на дом в Лондон, горда и свободна като лейди Грешам, но далеч по-щастлива.

Лондон е прекрасен през пролетта. Това е най-хубавото време. Селата, които граничат със стените на града, са пълни с ярки бели кокичета и празнично обрасли с жълти нарциси, които се поклащат на вятъра. Господин Носльо, който вече старее, разбира, че най-сетне сме се сдобили със собствен дом, и по цял ден седи върху червена кадифена възглавничка на стол с висока облегалка в преддверието, където може да следи как членовете на малкото ми домакинство влизат и излизат, сякаш е малък вратар. Подарявам му покрит с гъста бродерия кожен колан и куртка в зеления цвят на Тюдорите в памет на кралския пазител на портите, когото никога няма да забравя.

Виждам се с децата на съпруга си, както му обещах. Дъщеря му, Джейн Мерик, ме посещава често, и ме моли да стана кръстница на дъщеря й, която кръщава Мери, на мен. Имам и други посетители. Идват приятели от някогашните ми дни в двора, шаферките от сватбата ми, а Бланш Пери, главна камериерка на спалнята на кралицата, идва от време на време да си говорим за старите дни. Знам, че ако искам да се върна на служба при Елизабет, Бланш ще се застъпи за мен, и ми идва да се прегърна сама от радост при мисълта, че съм готова да обмисля това. Истинското ми място е в двора, но неприязънта ми към Елизабет е толкова силна, че може да предпочета изгнанието. Все още не знам. Ще реша. Имам свободата да избирам.

Имам и други посетители. Баба ми и децата й идват при мен винаги, когато са в Лондон, и аз често вечерям с тях и оставам да пренощувам. Зет ми, Нед, пише с новини за племенниците ми, и ще им гостувам в Хануърт през лятото. По-малкият, Томас, е човек на науката като сестра ми Джейн, поет като баща си. Изпращам му книги, препоръчвани от свещениците, които ме посещават, за да изучаваме и обсъждаме новата теология, която настоява полупапистката Църква на Елизабет да стигне по-далеч с реформата и целомъдрието. Купувам новите книги, ходя да слушам проповеди и се осведомявам за хода на споровете.

Леля Бес, тази приятелка на семейството ни, на която не може да се разчита в трудни моменти, ми идва на гости, когато е в Лондон. Не може да се застави да говори за раздора в домакинството си, но всички знаят, че „моят съпруг, графът“ е пропилял огромното си състояние за подслона и охраната на своята царствена гостенка, и че тя все още пресушава средствата му, тъй като Елизабет така и не изпраща кралицата с почести обратно в Шотландия, нито я прогонва позорно във Франция. Бес живее отделно от съпруга си, доколкото е възможно, но не е успяла да спаси богатството и навярно именно това я наскърбява най-много.

Тя говори с обич за децата си и за големите си строителни планове. Надява се да спаси състоянието си от дълговете на графа и да запази достатъчно собствени пари, за да построи голяма нова къща до стария си дом Хардуик Хол, а иска и да основе династия. Нейният граф може да й е изменил, но амбицията никога няма да й измени. Само един Бог знае кого ще избере тя за съпруг на бедната си дъщеря.

— Как ти се струва Чарлс Стюарт за моята Елизабет? — пита тя. — Той е сродник на самата кралица и брат на покойния крал на Шотландия.

Поглеждам я потресена.

— Мислиш, че ще получиш разрешението на Елизабет за такъв брак?

Тя издава леко пухтене, сякаш духва свещ, и по някаква причина това ме кара да застина.

— О, не, така че може би да не говорим за това — казва после. — Но кажи ми, колко плащаш на управителя си тук? Лондонските слуги не са ли ужасно скъпи?

Оставям я да измести темата на разговора и си позволявам да забравя, че е говорила за това. Леля ми Бес беше в добри позиции, когато имаше на герба си изправен на задните си лапи лъв. Никой не знае докъде ще стигнат тя и семейството й.

Преди да си тръгне, я развеждам навсякъде из малката си къща, от спалните на прислугата в таванските помещения до спалнята и личния си кабинет долу. Тя се възхищава на библиотеката с книгите ми, опипва голямото ми легло с балдахин.

— Всичко е много добре — казва ми както една жена, издигнала се от нищото, на друга, която е изгубила всичко и го е спечелила обратно.

Показвам й голямата си зала и сребърните прибори в бюфета. Двайсет души могат да се хранят от сребърни блюда на трапезата ми, а сто души могат да бъдат настанени в залата под нас. Понякога организирам пищни вечери, каня, когото си избера. Господин Носльо ни наблюдава тихо, докато се възхищаваме на моите съкровища.

Превеждам я през къщата до кухните и й показвам шиша в огнището и специалния съд за събиране на соса от печеното, готварницата за месо, кухнята за приготвяне на сладкиши, помещението за мляко и сирене, избата, пивоварната и маслобойната.

— Това е истински дом — казва тя, сякаш е мислила, че една дребна жена ще има нужда само от кукленска къща.

— Така е — казвам. — Това е моят дом, и ми отне дълго време да се сдобия с него.

Зад къщата имам конюшня и излизам на езда, когато пожелая. Излизам толкова надалече и за толкова време, колкото ми харесва. Никой вече няма да ми казва, че мога да стигам само до портата или да виждам небето само през малко квадратче стъкло. Мисля си за сестра ми Катрин, за това колко мила и колко наивна беше тя, за преданата й, неотклонна любов към съпруга й и за това колко храбро бранеше него и синовете си. Мисля си за съпруга си, Томас Кийс, и как го държаха, хванат натясно като мечката в Брадгейт, огромен красив звяр, смазан от жестокостта на пазачите си. Мисля си за Джейн и нейната решимост да говори за Бог, когато можеше толкова лесно да си замълчи, за да остане жива, и си мисля, че тя избра съдбата си, а аз избрах своята.

Радвам се, че не избрах мъченическа смърт като Джейн, и се радвам, че не разбих сърцето си като Катрин. Радвам се, че обичах Томас и че знам, че още го обичам. Радвам се, че Елизабет не ме унищожи, че й се противопоставих и никога не съжалих за това, и че моят малък живот, живот на малък човек, за мен беше живот на величие.

Приглаждам черната си рокля. Винаги нося черно като почтена богата вдовица. Спомням си как хората ми казваха, че Мери, кралицата на шотландците, избрала черно, бродирано със сребърна и златна нишка, за сватбената си рокля, и си мисля: ето, това е начинът да бъдеш изискана вдовица! Това е начинът да бъдеш кралица. Под черния си брокат нося алена фуста като нея, и тя се показва в пищни цветни отблясъци, когато се разхождам из хубавата си къща или когато излизам на улицата. Червеното е цветът на дързостта, червеното е цветът на живота, червеното е цветът на любовта, следователно е и моят цвят. Ще нося черната си бродирана рокля и червената си фуста до деня, в който умра — и когато и да настъпи той, ако онова бедно, лишено от любов и неспособно да обича създание Елизабет е още на трона, знам, че поне ще ме удостои с великолепно погребение, достойно за последната принцеса на Тюдорите.