Филипа Грегъри
Последните Тюдори (108)

Остърли Парк
Мидълсекс, пролетта на 1572 г.

По-късно, много по-късно, ми казаха, че при тези думи съм рухнала, че съм пребледняла и мислели, че никога няма да отворя очи. Не съм проговорила и мислели, че новината ме е убила. Когато все пак се събудих в леглото си, попитах дали е вярно, а когато ми казаха: „Да, да, Томас Кийс е мъртъв“, затворих отново очи и се обърнах с гръб към стаята. С лице към стената, чаках да ме споходи смъртта. Тогава ми се струваше, че съм изгубила всеки, когото някога съм обичала, и всеки, който ми принадлежи, че животът ми е безсмислен, загуба на време, че служи единствено, за да разгневява кралицата още повече, че тя се е превърнала в чудовище, че подобно на баща си се е превърнала в чудовищния Кърт — огромен звяр, който живее в недрата на Англия и поглъща най-светлите й и прекрасни деца.

Това, че злобата на Елизабет разби сърцето на най-големия мъж в Англия, онзи голям мъж с голям дух, не доказва мощта й, а показва силата на злото у една жена, когато тя не мисли за друго, освен за себе си. Елизабет черпи сила от суетата си. Всеки, който намекне, че друга жена е за предпочитане пред нея, трябва да умре. Всеки мъж, който предпочете друга жена пред нея, трябва да бъде прокуден. Дори някой като Томас, който й служеше предано и чието предпочитание падна върху една малка жена, която стигаше само до широкия му кожен колан, дори на Томас не можеше да бъде позволено да живее щастливо, щом отмести поглед от Елизабет към друга жена — към мен.

Преместват ме в Остърли Парк, провинциалната къща на сър Томас Грешам, сякаш местят труп. Мислят, че ще умра сама в провинцията и че цялото неудобство ще приключи. Такова е и моето безмълвно желание. Сигурно такава е Божията воля и аз не желая да извърша скверно дело спрямо Него, като се самоубия, но не се храня и не говоря. Лежа със затворени очи, а възглавницата под главата ми е винаги влажна, тъй като сълзите постоянно се процеждат изпод затворените ми клепачи, докато плача за съпруга си, Томас, независимо дали съм будна или спя.

Дните стават по-къси и в три следобед в спалнята ми е тъмно като нощ, а после бавно, бавно, златната светлина започва да се връща по белите стени и сутрин чувам птичи песни отвън пред прозореца, небесата просветляват все по-рано и по-рано и аз си мисля, че съпругът ми, обичният ми съпруг, никога не би ме посъветвал да се предам. Той ме обикна, когато бях малко момиче върху прекалено голям за мен кон. Обичаше куража ми, обичаше непобедимия ми дух. Навярно мога да намеря отново онзи кураж и онзи дух, от любов към него.

И си помислям, че ако не друго, мога да лиша Елизабет от победата, каквато ще е смъртта на всичките й братовчеди. Мисля си за Мери, кралицата на шотландците, очакваща връщането си в Шотландия, твърдо решена да се върне при народа и сина си. Мисля си за Томас, херцога на Норфолк, подготвящ собствената си защита в Тауър. Мисля си за моята братовчедка Маргарет Дъглас, сега овдовяла, тъй като съпругът й загина при някаква схватка в Шотландия, която никога не спира да иска справедливост, никога не спира да предявява правата на своя шотландски внук над трона, и си помислям: проклета да съм, ако спестя на Елизабет проблема как да се справи с трима живи наследници. Проклета да съм, ако угодя на Елизабет чрез безмълвното оттегляне на поредната съперница. Аз съм сестра на Джейн Грей — наричат я първата протестантска мъченица, — няма да си тръгна кротко: тя не го стори. „Научи се да умираш!“ не означава да легнеш като мопса Джоу, с лапа върху носа, и да се предадеш. „Научи се да умираш!“ означава да обмислиш как смъртта ти да има смисъл, както има смисъл животът ти.

* * *

Затова след дългия, безмълвен период на траур ставам, защото обичам съпруга си и искам да изживея остатъка от живота си, за да го докажа, и защото презирам Елизабет и през остатъка от живота си ще живея така, че да й създавам неудобства. Когато пролетта идва, ставам. Толкова е просто. Привдигам се и си подреждам косата, в която между златистото прозират сребърни нишки, както приляга на вдовица, поръчвам черен плат от магазините на сър Томас в Лондон, и споря с лейди Грешам колко плат ми е нужен за ушиването на рокля в траурно черно. Искам да е с пищни гънки и красиво ушита. После научавам, че нейният глупав, глупав съпруг (защото този човек е глупак, при все че разбира от делови въпроси) е отишъл при Уилям Сесил да пита дали действително мога да се обличам като вдовица. Сякаш това има значение за него, сякаш има значение за тях! Сякаш за една кралица би трябвало да е от значение дали една вдовица ще носи черно заради любовта на живота си. Сякаш подобава на една кралица да падне толкова ниско, че да се тревожи за черната фуста на най-дребната от своите поданици, сякаш е редно някой да ми откаже да нося черна рокля, когато нося огромна любов в сърцето си.

Спечелвам своята черна рокля и печеля свободата си. Позволяват ми да се разхождам в градините в Остърли и дори да взема кон и да яздя през парка. Господин Носльо харесва овощната градина на Томас Грешам и когато идва сезонът на ранозрейките, често може да бъде открит да оглежда малините или ранните череши. Придирчиво подбира плодовете, и няма как да не заподозра, че му доставя особено удоволствие да дразни нашия домакин. Неведнъж, когато сър Томас е изпратил вест от Лондон, за да поиска праскови от парника си, съобщавайки на домашните си, че дава важна вечеря на изтъкнати гости, откриваме, че господин Носльо го е изпреварил. Знае как да отключва вратата на парника, влиза пръв и изяжда най-хубавите плодове. Понякога гризва само по малко от всеки плод. Бих очаквала сър Томас да се възхити на метода на господин Носльо за вдигане на стойността, но той не се възхищава.

Пиша на Уилям Сесил и казвам, че след като сега е признато, че бракът ми е бил действителен, бих искала да живея там, където живееше съпругът ми, в Сандгейт в Кент, и да отгледам децата от първия му брак като свои. Сега те са сираци, а аз съм вдовица: би било услуга за енорията и радост за мен, ако грижата за тях може да ми бъде поверена.

Отнема му дълго време да отговори, но знам, че си има много други тревоги. Томас Хауард, херцогът на Норфолк, е бил изправен на съд по множество обвинения, но само едно от тях звучи убедително — а то е най-тежкото. Предпочел кралица Мери пред кралица Елизабет, имал намерение да се ожени за красивата по-млада жена, и кралицата иска той да умре заради това. Знаел е, че има заговор за освобождаването на шотландската кралица и може да е препратил известна сума пари за тази цел. Не е сторил кой знае какво друго. Не се присъединил към заговора, покорил се на кралицата и я помолил за прошка. Тя не приела оправданието, че той е обещал брак на шотландската кралица, че й дължи подкрепата си. Това е последното оправдание на света, което човек може да изтъкне пред жена като Елизабет — тя не може да търпи друга жена да бъде удостоявана с внимание. Затова Томас Хауард е бил изправен на съд и признат за виновен, а кралицата може да предпочете да го помилва или да не го стори. Междувременно той чака в Тауър, както чакаше сестра ми Джейн, както чакаше Катрин, както чакам аз тук в Остърли, да узнаем какво е угодно на кралицата.

И именно сега, когато намират Томас Хауард за виновен в държавна измяна, задето й е предложил брак, когато съпругът на Бес е в немилост, понеже се е влюбил в нея, внезапно, репутацията на Мери Стюарт се оказва съсипана. Тайният съвет позволява пълното разгласяване на писмата й, прочутите писма от посребреното ковчеже — фалшифицирани и скалъпени. Уилям Сесил е зает и книжата, които някога бяха толкова тайни, че не можеха да бъдат показвани дори на кралските съветници, сега са разпространявани с такава лекота, че всяко момче, въртящо шишове в някоя готварница, и всяка кухненска прислужница в Лондон, може да си купи екземпляр и да прочете, че кралица Мери не е законна кралица, защото е развратничила с Ботуел и е взривила съпруга си.

Потресен от това и изплашен от множеството други предупреждения на Сесил, парламентът отправя призив Мери да бъде обвинена и екзекутирана. Все още нежелана, вероломна гостенка на леля ми Бес, шотландската кралица трябва да чака, за да види какво ще направи Елизабет. Предполагам, че Елизабет ще държи всичките си братовчеди — всички нас — затворени за неопределено дълго време, докато красотата на Мери повехне, докато преданата армия на Томас го забрави, докато умрат от сломено сърце. Но не може да накара мен да се почувствам дребна и нищожна. Аз и без това съм дребна. Не може да разбие сърцето ми: то е погребано с моя съпруг, Томас Кийс.

Когато най-сетне получавам вест от Сесил, той отхвърля молбата ми. Кралицата все още не иска да се връщам към нормалния живот. Не ми е позволено да се грижа за доведените си деца, не ми е позволено да отгледам децата на Томас, както ме помоли той. Но тя не трябва да мисли, че ще умра тихо и кротко, за да й угодя. Нито за това, нито за каквото и да било друго.