Филипа Грегъри
Последните Тюдори (84)

Чекърс
Бъкингамшир, есента на 1566 г.

Научавам, че тя отново държи Робърт Дъдли в несигурност, но това отговаря на предвижданията ми. Вярвам, че той винаги ще бъде на прага на женитбата с нея и никога няма да може да го прескочи. Смятам, че тя никога няма да се омъжи за когото и да било. Заявих го преди години, бих се заклела в това сега. Винаги ще го държи достатъчно близо, за да съсипе живота му, но никога достатъчно близо, за да съсипе своя. Връща се в Лондон от Кенилуърт и сега трябва да свика парламента. Нуждае се от средства. Харчи цяло състояние, за да предизвиква неприятности в Шотландия: шпионирането и бунтът никога не излизат евтино. Но парламентът отказва да й отпусне пари, ако тя не обещае да посочи наследник. Виждат, че имат възможност да й диктуват. Протестантският парламент иска само една наследница — сестра ми Катрин, която да бъде наследена от своя син от рода Сиймор.

Един ден, когато се разхождам в градината и се възхищавам на ярките цветове в дърветата на парка и вихрушката от златисти листа около краката си, виждам бяло квадратче на пътеката пред мен. Вдигам го в миг и го разгъвам.

Приятелите ви ще се застъпят за вас и сестра ви. Никоя от вас не е забравена. Англия знае кои са нейните наследници.

Пъхвам го в джоба си, а когато се връщам в стаята си, го изгарям в празната решетка на огнището и разбърквам пепелта с ръжен. Откривам, че се усмихвам. Навярно скоро ще мога да прекося стая, по-широка от три метра и половина. Ще се разхождам в градина и ще излизам през градинската порта. Навярно следващата пролет ще чуя носеща късмет кукувица в Брадгейт Парк.

* * *

Неохотният ми домакин идва при мен в малката ми стая. Носи бричове и ботуши за езда, топла наметка, преметната през ръката му, шапка в ръка: този път не е смутен, а грейнал в широка усмивка. Покланя ми се ниско, докато аз седя на единствения си стол пред отворения прозорец. Веднага заставам нащрек като елен, който души въздуха за миризмата на ловни хрътки. Какво става сега?

— Виждате, заминавам. Отивам в Лондон — казва той.

Кимвам, запазвайки спокойно и заинтригувано изражение, докато мислите ми бушуват като вихър.

— Моля ви да останете кротко и спокойно в къщата ми, докато ме няма — казва той. — Ако се възползвате от отсъствието ми, за да се опитате да си тръгнете, недоволството на кралицата ще се стовари много тежко върху мен и върху съпругата ми. Не смея да се сблъскам с него. Разбирате.

— Нямам къде и при кого да отида, и не бих изложила вас или сестра си на подобна неприятност — обещавам му. — Не се съмнявам, че кралицата ще накаже сестра ми и племенниците ми, ако избягам.

Той се покланя отново.

— Освен това се надявам да се върна с добри новини за вас и лейди Хартфорд, вашата царствена сестра — казва.

Забелязвам, че когато говори за Катрин, упоменава кралския й сан и титлата, получена чрез брака й.

— О, нима?

Той хвърля поглед зад гърба си, за да се увери, че никой не се мярка край отворената врата. Затварям прозореца и се обръщам към него. Изведнъж се превръщаме в съзаклятници, които се пазят да не бъдат подслушани от шпиони.

— Викат ме в парламента — казва той. — Ще настояваме кралицата да посочи наследника си. Единствено парламентът може да вдигне данъците според нейното желание, следователно можем да поставяме условия. Като никога всички сме единодушни, съветниците от двора не пораждат разделение между нас, и сме единни с Камарата на лордовете. Ще настояваме тя да посочи наследника си, и това да бъде да бъде лейди Хартфорд и после нейният син.

Идва ми да подскоча и да плесна с ръце, но седя като принцеса, каквато съм, и накланям глава.

— Радвам се да го чуя — е всичко, което казвам.

— Надявам се, че когато бъдете освободена — казва „когато“, не казва „ако“ — ще кажете на сестра си, лейди Хартфорд, че съм ви бил толкова добър домакин, колкото ми е било позволено да бъда.

— Ще й кажа това — обещавам. — И ще й кажа, че сте отишли в Лондон, когато са ви повикали и че не сте щадили усилия да се присъедините към другите, за да убедите кралицата да посочи сестра ми за своя наследница.

Той се покланя ниско като на член от кралското семейство.

— Освен това — добавям — ще ви бъда много задължена, ако посетите господин Томас Кийс в затвора „Флийт“ и поискате да бъде освободен.

— Ще повдигна въпроса пред останалите членове на парламента — обещава той. — Разбира се, никой не бива да бъде задържан без обвинение. — Чака, в случай че имам още указания. — Да се застъпя ли за вас пред някого от двора?

Усмихвам му се. Няма да назова приятелите си или малкото си сродници. Няма да улича никого.

— Нека всичко се върши открито — казвам. — Застъпете се за мен и сестра ми пред всички.

* * *

В отсъствието на моя пазач ми позволяват да се разхождам и да седя в градината. Уча и пиша, чета Библията си и рисувам. Дори се опитвам да нарисувам няколко фрески по стените на стаята си, спомняйки си буквите, издълбани от момчетата Дъдли в издадената част на каменната стена около комина в Тауър преди толкова много време. Мисля си, че ако двете с Катрин бъдем освободени и тя бъде посочена за наследница и ни върнат у дома, тогава на тази дълга болезнена история на семейна нелоялност и загуба на любов ще се сложи край и невинните деца ще бъдат освободени. Мисля си за малките си племенници и се моля двамата да израснат в прекрасната къща на баща си, под грижите на двамата си родители, знаейки, че са законни наследници на престола, сигурни, че ще заемат мястото си. Мисля си, че Катрин ще бъде добра кралица на Англия: няма да узурпира правомощия, нито ще си служи с шпиони и изтезания, за да постигне целите си. Момчето й, което е неин наследник, ще бъде достоен протестантски крал, крал от родовете Сиймор и Тюдор като клетия ми братовчед крал Едуард.

След седмица лейди Хотри получава писмо от съпруга си и ми го донася в малката ми стая. Потропва на вратата и влиза, когато се обаждам:

— Влезте!

— Съпругът ми изпрати писмо от Лондон, за да ми съобщи как напредват — казва тя и прави много нисък реверанс. — Помислих си, че ще искате да научите новините.

— Да, искам — казвам. — Моля, седнете.

Тя се настанява на едно столче край огнището, а аз оставам в стола си за хранене, така че главите ни да бъдат на една височина. Тя разгъва писмото и го преглежда.

— Той пише, че Камарата на общините се е обединила с Камарата на лордовете, за да изложат настояването си пред кралицата и че е имало гневни сцени — казва тя. — И двете Камари категорично настояват лейди Катрин да бъде посочена за наследница на кралицата. Тайният съвет е съгласен с парламента. Кралицата е имала спор с херцога на Норфолк, с Робърт Дъдли и с графа на Пемброук.

Слушам внимателно. Това са главните съветници на кралицата: графът на Пемброук беше някогашният свекър на Катрин. Никога не бих помислила, че ще рискува да възрази на кралицата относно Катрин. Няма вероятност някой от тези мъже да спечели нещо от признаването на Катрин. Елизабет трябва да разбере, че правят това за доброто на страната. Нито пък някой от тях би възразил на кралицата, освен ако не са сигурни в успеха си.

— Сега им е забранила да идват в залата й за аудиенции — чете лейди Хотри. Вдига поглед към мен. — Това е необичайно, нали?

— Да — казвам кратко.

— Повикала е трийсет мъже от Камарата на общините и не позволява на говорителя да дойде при нея — чете лейди Хотри. — Съпругът ми пише, че им крещяла.

Обръщам глава, за да прикрия една усмивка. Предполагам, че провинциалните членове на парламента са били ужасени от гнева на кралицата, която е можела да ги арестува без предупреждение и да ги задържи без съдебен процес. Но те не са показали слабост. Настояли са на правото си да я съветват, и съветът им е бил, че тя трябва да се омъжи и да роди наследник, и да посочи такъв отсега.

Лейди Хотри взема последния лист:

— Той се прибира у дома — казва. — Пише, че работата му е приключена. Пише, че са постигнали победа.

— Тя е посочила Катрин? — прошепвам невярващо. Това е единственият изход, който остава на Елизабет, ако Камарите са се изправили, сплотени, срещу нея. — Посочила я е?

Лейди Хотри сгъва писмото и ми го подава:

— Вижте сама. Заявила го е под клетва. Отпуснали са й средствата, а тя е обещала, че ще посочи наследницата си.

Поглежда ме и казва:

— Убедили са я да се съгласи. Мислехте ли, че ще успеят?

Надавам треперлив смях.

— Не смеех да се надявам: можех само да се моля за това. Те са проявили кураж, а тя е била убедена най-сетне да направи каквото трябва.

Лейди Хотри поклаща замислено глава.

— Тя е необикновена жена, а и не е длъжна да отговаря пред никого.

— Отговаря пред Бог — казвам овладяно. — А Той ще й поиска сметка за Катрин и за нейните момчета, Теди и Томас, за съпруга на Катрин, Нед, дори за Маргарет Дъглас и нейното момче Чарлс, и за мен и Томас Кийс. Бог, който ни обеща, че и едно врабче не пада на земята без Неговата воля, ще попита кралицата на Англия къде са братовчедките й.