Филипа Грегъри
Последните Тюдори (77)

Дворецът Уайтхол
Лондон, лятото на 1565 г.

Насърчена съм да бъда дръзка, защото влиянието ми в двора се увеличава, докато Елизабет се изпълва с все по-голяма и по-голяма омраза към другата си братовчедка, братовчедката-папистка, вероломната братовчедка, двуличната братовчедка, старата братовчедка, вбесяващата братовчедка, амбициозната братовчедка, лицемерната братовчедка Маргарет Дъглас, която си спечели всички тези епитети заради това, че с позволението на Елизабет изпрати в Шотландия съпруга си, а след него — красивия си син, и заедно с тях двамата, се издигна до престола на Шотландия и изглежда решена да се възползва от това.

След дни на цупене и злобни подмятания Елизабет нарежда на Маргарет Дъглас да остане в покоите си в двора и да не се вижда с никого, а след седмица на такова студено отношение подписва заповед за ареста й. Този път лейди Маргарет няма да живее сред удобства в прекрасен дом, а вместо това прави краткото плаване с баржа до Лондонския Тауър. Не се е провинила в нищо повече от престъплението да има красив син, който замина за Шотландия, а сега отказва да се върне. Срещу нея не е повдигнато обвинение, не може да бъде повдигнато: не е извършила измяна или престъпление. Държат я затворена в Тауър само за да сплашат момчето и да го накарат да дотича обратно при майка си. Използват я като стръв, за да подмамят сина й.

Но не се получава. Роднините на Елизабет има по-силен и упорит характер, отколкото тя е предвидила в сметките си. Сестра ми, разделена от съпруга си и сина си, отказва да обяви единия за мерзавец, а другия — за копеле. Маргарет Дъглас, затворена в Тауър, няма да нареди на момчето си да се прибере у дома, за да бъде затворено с нея. Тя организира свое собствено малко домакинство в Тауър и чака добри новини от Шотландия. Нима кралицата на шотландците ще позволи бъдещата й свекърва да бъде затворена, нима посланиците на Франция и Испания ще допуснат Елизабет да преследва една прочута папистка? Маргарет Дъглас, по-жилав стар боец, отколкото чувствителният й съпруг и деликатният й син, си е поставила за цел да надживее гоненията, на които я подлага Елизабет.

* * *

Кралицата и целият й двор са поканени на една от най-големите сватби на годината: женитбата на Хенри Нолис, синът на Катерина Кери, братовчедка на Елизабет и първа дама на спалнята й. Тя е голяма приятелка на доведената ми баба, Катрин Брандън, тъй като и двете са непоколебими поддръжнички на протестантската вяра и предпочетоха да избягат в Европа, вместо да живеят под властта на кралица Мери. Върнаха се в двора на Елизабет по едно и също време и тя ги посрещна с отворени обятия. Разбира се, заради религията си те боготворят сестра ми Джейн и винаги ме карат да се чувствам като по-дребна и незначителна версия на великата протестантска мъченица. Но въпреки това предпочитание ги смятам за свои приятелки, особено доведената ми баба, Катрин Брандън, херцогинята на Съфолк.

Сега синът на Катерина Кери, Хенри, ще се жени за прочутата с богатството си Маргарет Кейв в Дърам Хаус и вече от седмици Елизабет настоява да й показваме най-хубавите й рокли, за да може да избере най-пищната, надявайки се да засенчи булката и всички останали.

Слабостта на Елизабет към Мери, кралицата на шотландците, се е превърнала в омраза, тихомълком подклаждана от Уилям Сесил, който изтъква, че сега Мери вече никога не може да бъде наследница на престола на Англия: доказала е, че е непокорна, доказала е, че е ненадеждна и е отхвърлила Робърт Дъдли, презрително вирвайки красивия си нос.

Красивият Хенри Стюарт, отзован у дома в Англия, се отрича от предишната си преданост към Елизабет и й се противопоставя, отказвайки да се върне. Елизабет е извън себе си от това непокорство, тази нелоялност, и — най-вече, по мое мнение — заради вбесяващото предпочитание към друга. Младежът предпочита искрената любов на една прекрасна двайсет и две годишна кралица пред неумолимата, неутолима суетност на нейната трийсет и една годишна братовчедка. Това не е изненадващо за никого освен за Елизабет. В гнева си Елизабет заявява, че папистката кралица никога няма да получи титлата на наследница, че сега нейната братовчедка-папистка Маргарет Дъглас е нейна неприятелка, а синът и съпругът й са по-лоши от предатели.

Вдигам един чифт гъсто обсипани с бродерия ръкави, а после — друг. Тя не харесва нито един от двата. Оставям ги и вдигам трети чифт. Това може да отнеме цял ден. Кралският гардероб е пълен с богато украсени рокли, ръкави и фусти. Елизабет поръчва нови всеки сезон, и нищо никога не се изхвърля. Всяка рокля е напудрена и натъпкана със стръкове лавандула и окачена в ленен калъф, за да не я нападат молците. Тя може да прегледа и обмисли стотици рокли в решимостта си да помрачи щастието на една булка в сватбения й ден. За дамите й обличането е по-лесно: трябва да носим или черно, или бяло. Само на кралицата се полага да пламти в цвят сред нас: само на нея й се полага да й се възхищават.

Но не ме е грижа каква рокля е избрана, нито какво ще ми наредят да облека, защото няма да бъда там. Сватбеният ден на Хенри Нолис и Маргарет Кейв ще бъде и моят сватбен ден, и аз съм по-сигурна в своето щастие, отколкото в тяхното. Омъжвам се за човек, когото познавам и обичам, и на когото имам доверие: техният брак е уреден от родителите им и разрешен от кралицата, която не би го позволила, ако смята, че в него има и помен от страст или любов. Трябва да се възхищават единствено на нея и на никоя друга жена.

Най-сетне кралицата си избира ръкави и е ред на друга дама да отвори ковчежетата с накити, за да може тя да си избере огърлици, верижки, обици и брошки. Едва когато всички неща са изложени и сравнени едно с друго, едва когато всички сме единодушни, че тя ще бъде най-богато и най-добре облечената, най-прекрасната жена на сватбата, започваме да я подготвяме за обличане.

Оредяващата й коса е грижливо разресана с четка и пристегната на темето й в рехав кок. Мери Ратклиф, почетната дама с най-сигурна ръка, излиза напред с гърненце прясно приготвено оловно белило, а Елизабет сяда неподвижно и затваря очи, докато Мери нанася бялото олово и оцета с усърдни, внимателни мазки от челото с оскубаните й вежди до зърната на гърдите й. Процесът е дълъг. Вратът, гърбът и раменете на кралицата също трябва да бъдат оцветени: роклята, която е избрала, е с дълбоко деколте и през сияещото бяло не може да прозират грозни белези от едра шарка.

Когато бузите на кралицата изсъхват, Томазина се изправя върху едно столче, напудря с руж хлътналите й бузи и нанася кармин върху тесните устни. Леля ми Бес пристъпва напред с кафяв молив и изписва две извити вежди.

— Господи! Какво ли не правя за красотата! — възкликва кралицата и всички се засмиваме заедно с нея, сякаш за нас това е забавно и разумно, а не нелепо всекидневно задължение.

Неимоверно внимателно, Бес Сейнт Лоу нахлузва голямата червена перука върху посивяващата коса на Елизабет, докато Елизабет я държи пред главата си, а после се поглежда в огледалото, за да одобри ефекта.

Отмята халата си и сяда на стола си, гола с изключение на пищно избродираната си фуста, протегнала единия си крак за копринените си чорапи.

Дороти Стафорд се навежда и грижливо ги вдига до коленете на Елизабет, а после завързва и жартиерите.

— Знаете ли какво състояние ще донесе Маргарет Кейв на семейството? — пита я Елизабет.

— Лейди Катерина ми каза, че тя ще наследи цялата земя на баща си в Кингсбъри, Уорикшир — отвръща Дороти.

Елизабет прави малка гримаса, сякаш мисли какво би направила, ако е била такава наследница, вместо незаконна дъщеря, пренебрегната заради законната наследница. Зад изрисуваната усмивка изражението й е кисело.

Кралицата се изправя, когато дамите притискат корсажа към корема й, а после минават зад нея и започват да нанизват връзките през дупките, като ги затягат здраво. Кралицата се вкопчва в колоната на леглото, за да се задържи.

— По-стегнато — казва тя. — Никоя от вас не дърпа така добре като Кат.

Някогашната гувернантка на Елизабет, Кат Ашли, като никога отсъства от изпълнението на задълженията си. Тя е на легло и се оплаква от задух и умора. Елизабет ходи при нея всяка сутрин, но всъщност усеща липсата й само когато дърпат връзките на корсажа й. Само Кат ги дърпа здраво, така че корсетът на Елизабет да легне съвсем плътно върху празната й, безплодна утроба.

Дороти Стафорд поднася на Елизабет кринолина, за да стъпи в него, издърпва го над стройните й хълбоци и го завързва на талията й, а после поставя навито парче сатен отгоре.

— Удобно ли ви е, ваше величество? — пита тя и Елизабет прави гримаса, сякаш за да каже, че страда за доброто на Англия.

Пристъпвам напред и поднасям избраните ръкави, докато Елизабет стъпва във втора фуста. Докато една от дамите я връзва отзад, аз повдигам ръкавите и Елизабет промушва едната си ръка, а после другата. После се засмива, както прави винаги, и казва:

— Лейди Бес, вие ми завържете ръкавите. Лейди Мери никога няма да ги стигне.

Усмихвам се, като че ли не съм чувала това сто пъти преди, и леля Бес привързва ръкавите към корсажа, докато Дороти помага на кралицата да се пъхне в самата рокля.

Ние сме като армия от мравки, които се опитват да преместят мъртъв заек. Събираме се около нея, издърпваме бухналите краища на вътрешните ръкави през изящните, украсени с бродерия прорези, затягаме кукичките и копчетата, нагласяваме роклята над обръча на кринолина и рулото от плат, така че да се издига високо около хълбоците й. Когато се отдръпваме назад, тя казва: „Обувки“, и младата Джени се смъква на колене, за да завърже връзките на най-хубавите обувки на нейно величество.

Тя стои, докато я окичваме с бижута и ги закопчаваме здраво. Казва, че ще сложи пелерина над всичко това, за да слезе надолу по реката до Дърам Хаус, и ние нагласяваме шапчицата върху извисяващата се червена перука. Тя стои високо над мен, виждам я като създадено от човешка ръка чудовище, наполовина от конски косъм и коприна, морски перли и бяло олово. Казвам си: това е последният ден, в който ще се боя от вас. Ще се устремя към постигането на най-съкровеното си желание, както стори сестра ми, както всъщност сториха и двете ми сестри, както вие никога не се осмелявате да сторите. Дай Боже да съм наистина толкова дребна, че да не се принизите дотам да ми обръщате внимание. Дай Боже, след като не съм нито ваша съперница по външност, нито заплаха като наследница, да мога да се омъжа за незначителен мъж без благороден произход, както направи майка ми, както стори доведената ми баба, и да скрия името си в неговото. Като доведената ми баба, която бе Катрин Брандън, но сега е Катрин Бърти, аз ще се откажа от внушителното име Грей и ще ме наричат Мери Кийс.

Елизабет тръгва към вратата на своя кабинет. От нас, дамите, се очаква да я последваме, без да се бавим, за да погледнем собствените си отражения или да оправим роклите си. Вървя зад нея, както изисква положението ми. В отсъствието на изпадналата в немилост Маргарет Дъглас аз съм първа в двора. Ще се измъкна, когато всички се качват на баржата.

Минаваме през личната градина на Елизабет до кея, а там стои бащата на булката, потънал в сериозен спор с новия испански посланик, дон Диего Гусман де Силва. Сепнато се разделят, когато виждат Елизабет, а после сър Амброуз Кейв обяснява, че френският посланик обядвал с него преди венчавката, а сега държи да остане, но отказва да се види с испанския посланик. Ясно е, че кралицата не може да се намеси в дипломатическа кавга — най-малкото, когато всеки знае, че Франция и Испания се надпреварват да подкрепят кралицата на шотландците срещу любящата й братовчедка в Англия.

За момент си казвам, че Елизабет ще изпадне в един от гневните си пристъпи и никой от нас няма да присъства на сватбата, и ще трябва да изпратя някого при Томас, за да му съобщя, че нашата сватба също ще трябва да бъде отменена. Но после го виждам да се извисява много над всички други мъже в двора, до портата на личната градина на Елизабет, в очакване да се погрижи кралицата да се качи благополучно на своята кралска баржа. Топлите му тъмни очи се спират върху мен, а после погледът му безизразно се плъзва нататък. Толкова съм облекчена, че знае, че разбира, че няма да разиграе сцена на гняв и разочарование, както правят тези глупави посланици.

На Уилям Сесил е възложено да реши проблема. Той и сър Никълъс Трокмортън, посланикът на кралицата в Шотландия, отиват заедно в Дърам Хаус да разчистят пътя за кралицата. Моят Томас трябва да ги придружи. Виждам ги как минават през портата: Томас я задържа отворена за двамата благородници и ги следва отзад със сдържана почтителност.

Кралицата е необикновено търпелива. От това разбирам, че е твърдо решена да присъства на сватбата на Хенри Нолис. Елизабет държи на тази сватба и е готова на големи отстъпки, за да е сигурно, че няма да й попречат да отиде. Тя сяда, а някой довежда музикантите, които се изсипват от двореца, мислейки, че са приключили работата си за днес, и свирят за нея, докато придворните стоят бездейно наоколо и бъбрят, нащрек в очакване да привлекат вниманието й, неспокойни като чакащи коне. След по-малко от половин час градинската порта се отваря отново и моят Томас въвежда сър Уилям и сър Никълъс: и двамата се усмихват.

— Моля — подканва Уилям Сесил кралицата. — Моля, качвайте се на баржата си. Френският посланик напусна трапезата, за да направи услуга на всички ни, и можете да се явите на сватбата.

Това е възможно най-доброто стечение на обстоятелствата за мен. След забавянето всички са толкова нетърпеливи да потеглят, че никой изобщо не ме забелязва.

Докосвам ръката на Мери Ратклиф.

— Не мога да дойда. Толкова силно ме боли коремът, че не вярвам да издържа в параклиса — казвам.

— Ще поискаш ли позволение?

— Не я е грижа — казвам убедено. — Не ми се иска да я забавя допълнително. Ако попита за мен, кажете й, че ми е прилошало и съм помолила да бъда извинена.

Придворните се отправят надолу към пристана, чуваме вика, когато гребците вдигат веслата в готовност.

— Върви — казвам. — Хайде, не я карай да чака!

Мери се отдалечава забързано, а аз оставам в пустата градина. Обръщам се и влизам обратно вътре в двореца, и, подтикната от внезапно хрумване, се връщам през личния кабинет и влизам в спалнята на кралицата.

Обзема ме странно изкушение да потършувам из нещата й. Навсякъде има разпръснати толкова много красиви вещи — гърненцата и боите върху масата, скъпоценностите в своите ковчежета, панделките и дантелите, като играчки в твърде претрупана детска стая на разглезено дете. Слугите ще влязат скоро — да почистят и разтребят и да оправят всичко, но междувременно никой не ме безпокои. Вземам празното гърненце от оловното белило и мацвам малко под очите си. Веднага го изтривам. Цветът е толкова яркобял, че заприличвам на актьор с маска. Не подобрява с нищо външността ми: нямам белези от шарка и бръчки, които да крия.

Свалям шапчицата си, разпускам косата си и я разресвам внимателно, плавно, с позлатената отзад четка за коса на кралицата. Четината на четката се плъзга през светлата ми коса и тя се спуска като водопад по раменете ми. Оставям четката и я сплитам грижливо, като използвам собствените си игли за коса да я намотая плътно до главата си, и да сложа шапчицата си отгоре. Мисля си, че тази нощ Томас Кийс ще свали шапчицата ми и ще разпусне косата ми, и я напръсквам с малко розово масло, което Елизабет държи на масата си, вдъхвайки топлото, сладко ухание.

Грижливо измъквам русите си косми от четката й за коса, където проблясват сред тънките сиви кичурчета, а после я връщам на мястото й, точно където я е оставила придворната й дама. Мацвам малко кармин на устните си и се възхищавам на резултата; слагам малко руж по бузите си. Вземам молива на Елизабет и оцветявам веждите си, както прави тя. Цветът изпъква твърде много и аз го изтривам отново с долната част на дланта си. Изпаднала съм в палаво настроение, чувствам се като дете, което си играе до тоалетната масичка на богатата си майка.

По тишината във всички стаи съдя, че всички придворни са в Дърам Хаус, затова се надигам от масата и се усмихвам на отражението си в посребреното огледало. В кутии из цялата стая има накити, които принадлежат на кралицата, но и през ум не ми минава да открадна нещо. Аз съм сестра на Джейн Грей, аз съм сестра на Катрин Грей: тя е законната наследница на всичко това. Всичко това е наше: не се съмнявам, че един ден ще седя тук по право.

* * *

Поканила съм три от сродниците си да вечерят с мен: Маргарет Уилоуби, моята любима братовчедка, и двете момичета Стафорд. Мога да им се доверя, че ще опазят тайната ми, но няма да рискувам да бъдат обвинени заради сватбата ми, вземайки ги за свидетелки. Вместо това повиквам камериерката си, която приема отсъствието на двора като повод сама да си вземе почивка, и тя идва в покоите ми възбудена и забързана, питайки се какво искам от нея. Казвам й да почака и ще разбере. После на вратата се потропва и тя забързва да я отвори, и там, изпълвайки входа, привел глава под горния праг на вратата, е моят любим, моята голяма любов.

— Девет часът е — казва той и ние чуваме как часовникът бие, за да докаже точността му. — Готова ли си, скъпа?

Изправям се на крака и му подавам ръка:

— Готова съм.

— И нямаш колебания? — пита той предпазливо. — Сигурна ли си?

Усмихвам му се. Не ми трябва руж, за да ме накара да поруменея от желание.

— Сигурна съм — казвам. — Обичам те от толкова отдавна, Томас. Ще бъда горда да стана твоя съпруга.

Той свежда глава, хваща ръката ми и тръгваме начело, а трите ми приятелки и малката камериерка, Франсис, ни следват през пустия дворец до стаите на Томас над шлюза.

Жилището му е претъпкано: тук са брат му и неколцина от приятелите му. Томас е наел свещеник, който чака с отворен молитвеник. Обръщам се и казвам на шаферките си:

— Всички трябва да излезете и да чакате отвън. Ако някога някой ви попита, можете да кажете, че не сте били свидетели, стояли сте отвън пред вратата.

Всички сме обзети от нервна възбуда. Те се смеят, докато излизат, аз също се кикотя. После се обръщам отново към Томас и осъзнавам колко сериозно е това, което се готвим да направим.

— А ти сигурен ли си? — питам го на свой ред. — Защото кралицата е във вражда с всичките си наследници. От всичките й роднини аз съм единствената, останала в двора. Тя може да ни приеме като свои близки или да ни намрази. Може да се зарадва, че съм се отказала от името на прочутия си род, но може пък да ме намрази заради щастието ми. Не мога да предвидя какво ще направи.

— Сигурен съм — казва той. — Каквото и да се случи. Сигурен съм, че искам да се оженя за теб.

— Тогава да започваме — казва свещеникът. Той подема словата на брачната служба, които не очаквах някога да чуя да се четат за мен. Подава молитвеника си на Томас, който поставя отгоре златна венчална халка, достатъчно малка за пръста ми, и ние двамата с Томас обещаваме да се обичаме и да си бъдем верни, докато смъртта ни раздели.

Разбира се, мисля за сестра си. Тя не ме помоли да стана свидетелка на сватбата й: предпазваше ме, точно както аз предпазвам сродниците си, оставяйки ги отвън, пред вратата. Но съм чела всички показания от процеса заради женитбата й, и от разследването срещу съпруга й, и знам всичко за стаята на Нед с поднесеното вино и храна, и че Джейни Сиймор е била единствената им свидетелка, и как, когато свещеникът ги оставил, те си легнали заедно и заспали, и трябвало да скочат и да се облекат взаимно, а тя трябвало да се прибере тичешком в двора. Зная колко много го обичаше, и че нищо нямаше да я възпре да се омъжи за него. Зная какво й е струвало, и знам, че правя същия избор като нея — да се омъжа за един човек по любов, да живея живота си в пълнота и да приема последиците от злобата на Елизабет. Защото няма да се уча да умирам, нито да живея живота си, сякаш е полуживот. Искам да бъда съпруга, а може би и майка. Искам Томас за свой съпруг повече, отколкото искам да оцелея в този безплоден и мрачен двор. Аз съм на двайсет години. Готова съм за живот. Искам любов, искам истински живот, искам съпруг.

* * *

Вечеряме заедно — семейството на Томас и моето. Томас гордо представя сина си от първия си брак, а аз го поздравявам като негова нова майка. Томас ме запознава с брат си и с най-добрия си приятел, който настоя да бъде свидетел, и един свой стар приятел на служба при епископа на Глостър. Те изпитват леко благоговение пред мен и високопоставените ми роднини, но докато седим заедно в малка стая, споделяйки тайно празненство, храна и вино, всякакъв свян се стопява, а Томас се държи толкова спокойно, сърдечно и почтително, че никой не може да се чувства неловко. Много скоро вече разговаряме оживено, смеем се и казваме: „Шшт, шшт“, въпреки че дворът е далече и празнува по-бляскава сватба, макар и, смея да кажа, не и по-изпълнена с любов.

Най-добрият му приятел ми казва:

— Никога не съм го виждал толкова щастлив. Никога не съм мислил, че отново ще бъде щастлив след смъртта на първата си съпруга. Толкова се радвам за него. Наистина, вие сте цяла благословия за него.

Синът му ми казва:

— Толкова се радвам, всички толкова се радваме, че татко отново е щастлив.

Томас ми казва:

— Ти ми принадлежиш.

Наясно с ограниченото време и възможното завръщане на кралицата, те не се задържат, след като хапват и пийват за наше здраве. Томас ги изпраща през портата си, а хората му са изненадани, че той не пази на портата, докато кралицата се върне. „Не и тази вечер“, казва той тихо и никой не оспорва думите му.

Докато той изпраща гостите си през предната порта, а моите сроднички — обратно по стаите им, аз заключвам вратата и се събличам. Не знам дали да остана по долна риза или да я съблека. Донесла съм си нощница за тази най-първа нощ, и тя е много фина, но не знам дали да седна до огъня, облечена в нея, или да се пъхна в леглото гола. Смея се на себе си, задето се тревожа за подобно нещо, когато съм се омъжила за човека, когото обичам, без позволението на една пословично ревнива кралица, и имам много по-основателни поводи за тревога; но все пак съм булка в първата си брачна нощ. Естествено е да се притеснявам за тези подробности. Искам да му доставя удоволствие, искам да ахне, когато ме види, в бродирана коприна до огнището му или в леглото му. Искам да си носим взаимно радост.

Наполовина съм в леглото и наполовина извън него, когато той похлопва на вратата, затова трябва да нахлузя набързо прекрасната си вишневочервена копринена нощница и да побързам да отворя, така че когато той влиза, не съм нито сластно разположена в леглото, нито царствено седнала до огнището, а изчервена, смутена и неподготвена.

Той носи поднос с вино и малки сладкиши.

— Не и още храна! — възкликвам.

— Аз не съм дребен човек — казва той с усмивка. — Трябва да си поддържам силите.

— Харесвам те точно какъвто си — казвам. — Бог знае, смятам, че ще си ми достатъчен и такъв, какъвто си сега. Нямам нищо против да ти прималее от глад.

— Опитай това — моли ме той, и „това“ се оказва изключително вкусен бадемов сладкиш от кухнята на самата кралица, набързо приготвен за нас като услуга от един от собствените й сладкари.

— Вкусно е — казвам с пълна уста. — Но готвачът знае ли повода?

— Казах, че ще вечерям с най-прекрасното момиче, което съм виждал някога — казва Томас. — Той сам предложи да приготви малък сладкиш.

Отпивам от виното. Томас ме гледа.

— Да си легна ли, а ти да дойдеш при мен? — пита той мило. — Ще бъде както ти поискаш.

Осъзнавам, че съм неспокойна. Осъзнавам, че се настройвам да бъда смела. Осъзнавам, че съм се плашила напразно, че пред мен стои мъж, който ме обича искрено. И аз също го обичам. Каквото и да излезе от този брак и консумирането му, ще го посрещнем заедно, с искрена любов.

— Идвам — казвам, развързвам колана на халата си и го пускам на пода, без страх. Виждам как обхваща с поглед закръглените ми гърди, миниатюрната ми талия, леката извивка на гръбнака ми, която изтласква едното ми рамо пред другото. С изключение на това малко изкривяване, аз съм безупречна, красавица в миниатюра. Тръсвам глава и косата ми се спуска напред и скрива поруменялото ми лице, ухаеща на рози.

— Идвай веднага — отвръща той и изхлузва панталона си, смъква ризата си и протяга ръце към мен. Повдига ме, както съм гола, и ме слага във високото, широко легло. Идва след мен, търкулва се към мен като повалено дърво, взема ме в обятията си и ме притиска към големите си гърди. — Скъпа моя — изрича нежно. — Любов моя.

* * *

Не оставам със съпруга си цяла нощ. Вече съм обратно в покоите си, когато дворът се прибира, дамите ми ме събличат и ме слагат да си легна, без да осъзнават, че съм се присъединила към тях едва когато са се върнали. Камериерката Франсис поема обувките ми с напълно безизразно лице. Мисля си, че ще лежа будна, неспособна да заспя от радост, но в мига, щом главата ми докосва възглавницата, заспивам и се събуждам чак когато момичето влиза в стаята, понесло дърва, за да накладе огъня.

Тази сутрин е мой ред да обслужвам Елизабет, затова се измивам, обличам и забързвам към покоите на кралицата, и едва когато съм на половината път дотам, се опомням и си казвам: той ме обича. Снощи ме прегръщаше като мъж, удавен в най-дълбока любов. Ожени се за мен. Обича ме. Аз съм негова съпруга.

Това е като песен, която звучи отново и отново в ума ми през целия ден. Докато Елизабет се среща с посланици, излиза на езда с Робърт Дъдли, връща се изгладняла за закуската си, флиртува с испанския посланик, надявайки се да го убеди, че сериозно мисли за женитба, а после печели пари на карти, преди да въведе придворните на вечеря, цял ден, мисля само: той ме обича. Снощи ме прегръщаше като най-дълбоко влюбен мъж. Ожени се за мен. Обича ме. Аз съм негова съпруга.

* * *

След като дворът приключва с вечерята и разчистват залата за танци и за трупа акробати, аз отивам до предната порта и там е Томас, извисяващ се като мощно дърво, и пуска гражданите на Лондон, дошли да видят танците.

— Добър ден, лейди Мери — казва ми той на висок глас. — Добър ден, госпожо Кийс — казва ми тихо.

— Добър ден, съпруже — казвам и вдигам усмихнато лице към него. — Дойдох да разбера дали да дойда тайно в стаята ти, когато дворът заспи.

— А как иначе — казва той, като се преструва на обиден. — Всъщност, очаквам те. Очаквам много покорно поведение от съпругата си.

— Ще го имаш — обещавам му. Виждам един от хората на Уилям Сесил да се приближава до портата, усмихвам се на Томас и се измъквам. — Дадох ти дума.

Първата нощ спим необезпокоявани до зори в прегръдките си. Когато главата му лежи до моята на възглавницата, ние сме като равни: широкото му чело — допряно до моето малко, нежната му целувка върху усмихнатата ми уста. Дългите му крака се изпъват надолу до най-долния край на леглото, стъпалата му стърчат над ръба, а аз заемам само горната половина на леглото, но един до друг, със завесите, спуснати около нас, ние сме равни, ние сме едно.

Втората нощ се събуждам в полунощ и чувам как камбаната на Уестминстърското абатство бие отново и отново — ниският, натрапчив звук, който оповестява, че някой е умрял.

„Елизабет“, прошепвам в мига на събуждането си: желанието идва преди думите, желанието предшества мисълта. Събуждам се, обзета от радост, докато наполовина сънувам, наполовина вярвам, че този камбанен звън оповестява смъртта на Елизабет и сестра ми ще стане кралица на Англия.

Томас също чува погребалната камбана, изскача като пружина от леглото и се привежда, за да не се удари в гредите на покрива.

— Трябва да вървя — казва и припряно се напъхва в ливреята си. Аз също ставам и нахлузвам долната си риза.

— Да ти пристегна ли връзките? — обръща се той, на половин път до вратата.

— Ще се справя. Върви — казвам кратко. Знам, че сигурно държи да изпълни дълга си, да бъде на портата, за да посрещне лошата вест, която идва, каквато и да е тя.

Той излиза от стаята си тичешком, а аз намятам главата си с кърпа като жена от простолюдието, слизам по стълбите и прекосявам двора. Мисля си, че ще се добера до покоите си незабелязана, но там, излизаща от покоите на придворните дами, е Томазина. С един бърз поглед тя забелязва, че съм полуоблечена, че косата ми се спуска свободно. Но няма време за подмятания.

— За Кат Ашли е — казва, надвиквайки настойчивия звън на камбаната. — Бог да я прости. Изгубихме я.

— Изгубихме я? — изричам глупаво.

— Умря. Отпадаше бързо. Кралицата е съкрушена — казва Томазина. — Напусна танците и нареди камбаните да бият, а дворът да сложи траур. Казва, че Кат й е била като майка.

— Беше — съгласявам се сериозно, но си казвам: а дори изискващата се от една дъщеря преданост не възпря Елизабет да арестува Кат и да я задържи в Тауър.

Втурвам се в стаята си и си слагам припряно шапчицата, а после хуквам към покоите на кралицата и откривам залата й за аудиенции затъмнена, със затворени капаци на прозорците, всички вътре обсъждат новината с приглушени гласове. Вътре в личните покои на Елизабет придворните, удостоени с благоволението да бъдат там, си разменят реплики с нисък шепот. Кат Ашли ще липсва на мнозина, но всички разбират, че това оставя сред дамите на Елизабет свободно място, което една амбициозна жена би могла да запълни, и празнина сред съветниците й, от която някой алчно ще се възползва.

Отивам до вратата на спалнята. Леля Бес излиза, с изморен вид, докато чакам отвън.

— Ще ме заместиш ли за час? — моли тя. — Кралицата държи две от нас да бъдат там през цялото време, за да седят с нея и да скърбят.

Кимвам и влизам.

Капаците на прозорците в стаята са затворени, а огънят е запален: тъмно и задушно е. Елизабет лежи в леглото, придърпала завивките чак до брадичката си, напълно облечена, изхлузила е само обувките от краката си. Надиплената й яка се е смачкала около врата, гримът се е размазал по очите й, оловното белило е оставило петна по възглавницата й, по кривналата се червена перука. Но в скръбта си тя изглежда почти като дете. Страданието й е толкова искрено и явно, като това на който и да е сирак по улиците. Елизабет е винаги сама, макар да пълни двора си с ласкатели и опортюнисти, а сега, след смъртта на жената, която е до нея още от детството й, отново го осъзнава. Кат Ашли е дошла при нея, когато тя е изгубила всичко. Била е обичана принцеса, дъщеря на обожавана съпруга, после — отхвърлена, забравена, титлата и името й са били отнети. Когато Кат Ашли е дошла при малкото момиче, е открила едно почти съсипано дете. Тя изгражда отново гордостта й, научава я на любов към познанието и към вярата. Научава я да оцелява и да бъде хитра, да не се доверява на никого. По онова време Кат е била единствената жена на света, която е обичала Елизабет, а сега вече я няма. Елизабет заравя лице във възглавницата, за да заглуши разтърсващите си ридания, и аз си казвам — да, сега тя наистина е сама, сега навярно ще разбере какво е да обичаш искрено някого и да бъдеш откъснат от него. Сега навярно тя ще изпита съчувствие към Катрин, една самотна жена, разделена от съпруга и сина си.

* * *

Уилям Сесил идва в покоите на кралицата, чака ме да изляза в кабинета и ме моли да занеса съобщение на кралицата, която не напуска леглото си.

Поколебавам се.

— Тя не приема никого — казвам. — А Бланш Пари ще бъде първа камериерка на спалнята.

Той се привежда, за да може да говори тихо в ухото ми.

— Би било добре да чуе това първо от вас — казва, — след като не мога да вляза.

— Не съм най-подходящият приносител на лоши новини, когото бихте могли да изберете — казвам неохотно. Усещам зараждащо се чувство на ужас в стомаха си, макар да мисля, че едва ли може да е станало нещо лошо със сестра ми: Уилям Сесил не би ме изтезавал така, ако Катрин беше болна. — Какво става?

— Хенри Стюарт, лорд Дарнли, се е оженил за кралицата на шотландците — казва Сесил тихо. — Не повишавайте тон.

Не е нужно да ме предупреждава да не възкликвам. Зная колко катастрофално е това за Англия. Запазвам безучастно изражение.

— Хенри Стюарт?

— Да. А тя го е направила крал.

Сега изражението ми е застинало като маска. Мери, кралицата на шотландците, сигурно е лудо влюбена, за да даде короната и трона на младеж, който може да бъде купен за една златна монета. Предполагам, че толкова е искала отново да бъде съпруга на крал, та е решила да създаде един, предпочитайки да пренебрегне факта, че Хенри е съвършен придворен, но изцяло лишен от царственост.

Уилям Сесил се възхищава на неподвижността и мълчанието ми и продължава:

— Тя сама се постави в такова положение, че вече да не може да претендира за трона на Англия — папистка, а сега и с този безличен съпруг. Не е заплаха за нас. Никога нямаше да приемем Дъдли като крал на Англия: със сигурност няма да приемем Дарнли. Няма да приемем крал и кралица-паписти, и дори французите няма да я подкрепят, след като е омъжена за човек като него.

— Това ще я погуби — прошепвам. — Тя захвърли бъдещето си заради едно момче.

— Да — потвърждава Сесил. — Явно са я убедили, че той и баща му могат да сразят враговете й. Вече я убедиха да събере армия, за да воюва срещу собствения си народ, срещу протестантските лордове: собствените й хора, изповядващи нашата религия. Тя превърна себе си в наш враг. Така че остана само един възможен наследник за Англия. Мери, кралицата на шотландците, е явен враг на нашата религия, Маргарет Дъглас е нейна свекърва, сестра ви е единствената останала наследница. Сега кралицата ще проумее това, така че й занесете сама новината, и стойте пред нея, докато й съобщавате, за да осъзнае какви предани близки има.

* * *

Яростта на Елизабет към нейната съперница, другата кралица, бързо измества скръбта й. Тя се привдига от леглото, поръчва погребение в тесен кръг за Кат Ашли, а после нахълтва в залата на Тайния съвет, настоявайки да обявят война на шотландците.

В Шотландия има бунт. Полубратът на кралицата на шотландците, граф Мъри, се е обърнал срещу нея. Макар да я посрещна топло в Шотландия и по-рано да я съветваше, той е убеден протестант и не може да приеме натрапения от кралицата-папистка високомерен крал-папист. Макар че дълбоко в себе си не проявява интерес към религиозните борби, Елизабет решава да подкрепи незаконородения Джеймс Стюарт, граф Мъри, срещу неговата миропомазана кралица и полусестра. Изпраща му цяло състояние в злато, за да плаща на поддръжниците си, а всички вестоносци ни носят новини за измяната му и искания за още помощ. Членовете на Тайния съвет се питат помежду си, дори питат нас, дамите, какво си е наумила кралицата, та подкрепя един бунтовник срещу коронована кралица, като изпраща пари, но не и армия, правейки достатъчно, за да го насърчи, но не достатъчно, за да подсигури победата му. Френският посланик идва в двора, обзет от ярост, и казва, че ако Елизабет подкрепи протестантските бунтовници срещу една законна кралица-католичка, наполовина французойка, французите също ще се намесят… тогава изведнъж Елизабет губи пламенността си по отношение на протестантската кауза и незаконородения бунтовник, внезапно си спомня лоялността си към една своя посестрима-кралица. Да отхвърлиш една жена, която е на власт, означава да отхвърлиш всички жени на власт. Изведнъж Елизабет става нейна съюзница.

Освен това всички новини, които получаваме от Шотландия, съобщават за триумфа на младата кралица, а Елизабет мрази да бъде на губещата страна. Кралица Мери събира армия и я повежда сама: преследва своя полубрат в продължителна поредица от сражения, и накрая го прогонва през границата. От нашия гарнизон в Нюкасъл-на-Тайн той моли за подкрепления, успява да се добере с последни сили до Лондон, изплашен, и остава слисан, когато Елизабет го упреква строго за проявената нелоялност спрямо неговата кралица и полусестра. Двете с Томазина се споглеждаме подигравателно, когато Елизабет изоставя Мъри и протестантската кауза в Шотландия в развалини, а двора — в недоумение за истинските й желания.

Но тя не ме изненадва. Защото в начина, по който се отнася към мен, или в отношението й към Катрин и малките й момчета, няма логика. Елизабет е движена от страха и взема внезапни, основаващи се на страх решения, а после ги променя. Сега Мери, кралицата на шотландците, никога няма да стане престолонаследница на Англия, но въпреки това Елизабет не признава сестра ми: бои се от една безсилна жена в плен също толкова, колкото и от въоръжена съперница на границата си. Отказва да освободи сестра ми, която може да умре под домашен арест, ако не успее да се събере отново със съпруга си и малкото си момче. Дворът, Тайният съвет, съюзниците на кралицата, дори враговете й, напразно очакват от Елизабет последователна стратегия. Не разбират, че злобата, а не стратегията я тласка срещу нейните братовчедки: сестра ми и кралица Мери. Съперничеството, а не политиката, е това, което я убеждава. Зная това, защото от нейната злоба и съперничество страдат всичките й братовчедки: аз също.