Филипа Грегъри
Последните Тюдори (5)

Дворецът Гринич
Пролетта на 1553 г.

Катрин изобщо не помага да се защитим от този внезапен план. Почитаемата ми майка й нарежда да дойде незабавно в двора, и Катрин се вълнува от покоите и слугите, храната и роклите си. Облича господин Носльо в жакет в зеления цвят на Тюдорите и купува чисто бяло котенце с парите си за панделки. Кръщава го „Рибън“^[1], разбира се, и го разнася навсякъде в джоба на пелерината си. Съжалява единствено, че е далеч от конете в Брадгейт и от мечката. Надяваше се да опитоми мечката с доброта, за да може да бъде танцуваща мечка, вместо убиваща. Не е ужасена, както подобава на една девица, от внезапната перспектива за брачен съюз: в пълен възторг е.

— Ще ме омъжват? О, хвала на Бога! Благодаря на Бога! Най-сетне! За кой? За кой?

— За кого — поправям я студено.

— О, кой го е грижа? Кого би трябвало да го е грижа? За кого ще се омъжвам? Кажи ми!

— Хенри лорд Хърбърт — казвам кратко. — Синът на графа на Пемброук.

Тя почервенява като роза.

— О! Такъв красавец! — прошепва. — И е млад, на нашата възраст, не някоя стара купчина кокали — на пръста й е кацнало красиво птиче, и тя го повдига към лицето си и го целува по клюна. — Ще се омъжвам! — казва му. — И то за красив млад лорд! — птицата изчуруликва, сякаш я разбира, а Катрин я слага на рамото си, където тя разперва опашка, за да запази равновесие и накланя глава на една страна да ме погледне, със същия блеснал и любопитен поглед като сестра ми.

— Да — казвам с равен тон. — Напълно приемлив е.

— И е благочестив — казва тя, за да ме ободри. — Племенник е на Катрин Пар. Със сигурност трябва да ти хареса.

— Всъщност го харесвам.

— Колко щастливи ще бъдем! — тя се завърта леко на място, сякаш краката й искат да затанцуват от радост. Птичето плясва с криле и продължава да се държи за пръста й. — И ще бъда графиня!

— Да — казвам сухо. — А баща му ще бъде здраво обвързан в съюз с баща ни и с Джон Дъдли, херцога на Нортъмбърланд.

Тя не мисли за това: как тримата най-могъщи мъже в страната, тримата водачи на реформираната вяра, се сплотяват и женят децата си, за да се подсигурят срещу предателство. Имат толкова малко доверие един на друг, толкова са неверни в общата си вяра, че използват децата си като разменна монета, за да утвърдят споразумението си, като Авраам, отвеждащ Исаак на върха на планината с купчина дърва и нож, за да го изгори като жертва за Бог.

— О, но ти за кого ще се омъжиш? — тя прекъсва за миг самодоволния си танц. — Кого имат предвид за теб? Още ли държат на Сиймор? — тя ахва: — О! Не и кралят? Кажи ми! Кажи ми, че няма да се омъжиш за краля и да бъдеш кралица Джейн?

Поклащам глава и хвърлям поглед към вратата.

— Тихо. Всичко това е, защото кралят е толкова болен. Най-голямата им надежда е да могат да му покажат, че една от нас има син, за да може той да направи това момче свой наследник. Искат двете да се омъжим веднага, да забременеем, и да му предложим момчето за негов наследник.

— Мога да стана майка на краля на Англия? — изписква тя. — Аз? Не ти? Ако родя момче преди теб?

— Може би.

Тя сключва ръце и се засмива от удоволствие.

— Е, за кого ще трябва да се омъжиш?

— Гилдфорд Дъдли — казвам кратко.

Сестра ми се заковава на място.

— Не за Нед Сиймор в крайна сметка? Правят промяна в плана? Ще получиш младия Дъдли?

— Да.

— Онзи високият, русият?

— Да, разбира се.

— Маминото синче?

— Да, Гилдфорд.

— Е, това е разочарование — злорадства тя. — Няма да ти хареса! Предпоследният син на новоизлюпен херцог? Няма да получиш от него ягодовите листа на херцогиня!

Ръката ме засърбява да я зашлевя през глупавото лице.

— Не става въпрос за харесване или нехаресване — казвам спокойно. — Желанието на баща ми е да се съюзи с лорд председателя на съвета. Баща ни е твърдо решен да се омъжим и да споделим легло, за да може да покаже на краля наследниците му, които да бъдат възпитани в реформираната религия. Дори малката Мери ще бъде сгодена — за Артър Грей, сина на барон Уилтън.

Тя надава писък:

— Баронът с белязаното лице? Грозният?

— Да.

— Но Мери е само на осем! А Артър сигурно е на двайсет!

— На седемнайсет е — казвам мрачно. — Във всеки случай Мери е твърде малка, за да се омъжва, и е прекалено дребна. Ако не порасне, как би могла да роди? Има това изкривяване на гръбнака; не мисля, не би могла да роди. Всичко е напълно объркано. Тя е твърде дребна, а ти си прекалено млада, а аз съм обещана пред Бог на Нед Сиймор. Родителите ни са дали нашата дума. Не виждам как някоя от тези сватби може да се състои. Не вярвам, че това може да е Божията воля. Трябва да се съюзиш с мен и да възразиш.

— Не и аз! — възкликва тя енергично. — Няма да се противопоставя на почитаемата ни майка. Ако господин Носльо може да е с мен, ще застана зад теб, докато спориш, но не мога да се изправя срещу нея сама.

— За да не те омъжат за непознат? За да не те омъжат, докато си още дете? — възкликвам.

— О, мога да се омъжа за Хърбърт — уверява ме тя. — Не съм твърде малка. Това може да стане. Не възразявам. Вие, останалите, можете да откажете, ако искате, но аз искам да се омъжа.

— Никоя от нас не може да се омъжи за никого — заявявам.

Настъпва мълчание: Катрин се нацупва.

— О, Джейн, не разваляй всичко! О, моля те, недей! — тя стисва ръцете ми, а птицата изчуруликва насърчително.

— Ще се помоля за това. Трябва да се вслушам в Бог.

— Но ако Бог се съгласи с теб? — проплаква тя. — Кога изобщо Той иска нещо хубаво за нас?

— Тогава ще трябва да кажа на баща ни, че имам съмнения.

* * *

Той не ме приема насаме: това само по себе си ме предупреждава, че няма да благоволи да ме изслуша. Бои се от красноречието ми.

— О, за Бога, не й позволявайте да говори до безкрайност — казва винаги майка ми.

Влизам в кралската зала за аудиенции като Даниил, влизащ при лъвовете.^[2] Крал Едуард не е в двора си. Той е зад затворените врати на малката си приемна, а може дори да се е оттеглил в стаята отзад — негов кабинет и спалня. Тук, навън, дворът се занимава с делата си, сякаш не се е случило нищо лошо. Маркизът на Нортхамптън, Уилям Пар, и съпругата му, Елизабет, ми кимват с особена усмивка, сякаш знаят всичко за всичко — и вероятно е така. Забързано правя малък реверанс и изпитвам още по-голямо смущение.

Майка ми и баща ми играят карти със сър Уилям Кавъндиш и съпругата му, Елизабет, добрата приятелка на майка ми, нашата леля Бес. Масата е в прозоречната ниша, така че разполагат с известно уединение в оживената стая. Родителите ми вдигат погледи, когато влизам през тълпата от хора. Забелязвам, че хората ми правят път. Новината за годежа ми със сина на най-видната личност в кралския съвет сигурно вече се е разнесла, а с нея е нараснала и важността ми. Всички показват уважение към семейство Дъдли. Те може и да са нови в двора, но явно притежават умението да завземат властта и да я задържат.

— Двойка — казва майка ми, сваляйки една карта, и прави разсеян жест на благословия над главата ми със свободната си ръка, докато й правя реверанс.

Леля Бес ми отправя топла усмивка. Аз съм й любимка и тя разбира, че една млада жена трябва да намери сама пътя си в света, водейки се от собствените си светлини.

— Имам дама — казва баща ми, като разкрива картите си.

Майка ми се засмива.

— А навярно и те се броят, в крайна сметка — тя се обръща към мен, много мило: — Какво има, Джейн? Да поиграеш ли идваш? Огърлицата си ли ще заложиш?

— Не я дразнете — намесва се баща ми припряно, когато отварям уста да се отрека от греха на комарджийството. — Какво има, дете, какво искаш?

— Бих искала да говоря с вас — поглеждам майка си. — Насаме.

— Можеш да говориш тук — заявява тя. — Приближи се.

Сър Уилям и съпругата му тактично се изправят и застават малко встрани: нейна светлост — все още с картите в ръка, за да може да се върне към греховната игра без миг забавяне. Баща ми прави знак на музикантите да засвирят и половин дузина дами се подреждат за танц. Мъжете веднага се покланят и се присъединяват към тях, и в шума на танца никой не ме чува, когато казвам:

— Почитаеми татко, почитаема майко, смятам, че не мога да се сгодя за Гилдфорд Дъдли. Помолих се на Бог за напътствия и съм сигурна в това.

— Защо не, за Бога? — пита майка ми. Вниманието й дотолкова не се е отклонило от играта, че продължава да си гледа картите и плъзва няколко крони през масата към купчината в средата, само отчасти съсредоточена върху думите ми.

Лейди Бес поклаща глава, сякаш мисли, че е редно майка ми да ми обърне внимание.

— Обвързана съм с предишен брачен договор — казвам твърдо.

Баща ми хвърля поглед нагоре към бледото ми лице.

— Не, не си.

— Мисля, че съм — казвам. — Всички казахме, че ще се омъжа за Нед Сиймор. Дадохме устно обещание.

— Няма нищо писмено — отбелязва майка ми. На баща ми казва: — Вдигам залога с една крона. Казах ви, че ще се държи така.

— Една дума е толкова обвързваща, колкото и едно писмо — говоря на баща си, чиято дума, като на реформиран християнин, трябва да бъде равна на клетва. — Сключихме споразумение. Вие сключихте споразумение. Нед разговаря с мен, както заръча баща му. Дадох съгласието си.

— Обеща ли? — пита майка ми, внезапно заинтригувана. — Даде ли дума? Каза ли „Да“?

— Казах „напълно“.

Тя се разсмива високо, а баща ми става от масата, улавя ръката ми, пъха я в сгъвката на лакътя си и ме отвежда от майка ми и от танцуващите.

— Слушай сега — казва кротко. — Говореше се за годеж и ние се съгласихме, че той може да се състои. Но всички знаеха, че той зависи от завръщането на Сиймор на власт. Всяко от моите момичета ще се омъжи единствено в полза за семейството.

— А сега всичко се промени. Сиймор е мъртъв, съпругата му — все още затворена за измяна, а синът му изгуби наследството си. Няма полза от каквато и да е връзка с тях. Вие сте умно момиче, сама виждате, че тук всичко е в ръцете да Джон Дъдли. Кралят няма да доживее до старост. Тъжно е, но трябва де приемем този факт. Той ще остави трона си на онази своя братовчедка от реформираната вяра, която роди син, за да заеме мястото му. Една от вас ще роди син, и ще бъде кралица регент, докато нейното момче навърши пълнолетие, а после момчето ще се възкачи на трона. Разбирате ли?

— Ами Елизабет? — питам, макар че ми е неприятно да я предлагам. — Тя изповядва реформираната религия. И е следващата поред близка роднина.

— Не и тя. Няма планове за нейната женитба, а и със сигурност не биха й позволили да си избере съпруг сама, не и след историята с Томас Сиймор. Тя, струва ми се, показа на всички ни, че далеч не е благоразумна девица — баща ми си позволява да се подсмихне леко. — Искаме момче за Тюдорите: едно момиче не ни върши работа. Кралят — Бог да го благослови — се надява да живее достатъчно дълго, за да види наследника си, кръстен в реформирана църква. Не очаквахме това, не се подготвихме за това, но той не е добре и иска въпросът да бъде уреден сега. Ти можеш да направиш това за него. Ще бъде богоугодно дело да успокоиш тревожната му съвест. Омъжи се за Гилдфорд Дъдли, родете дете и кралят ще знае, че има във ваше лице двама млади хора възпитани в лоното на реформираната църква с двама опитни бащи, които да ги съветват, и момче в люлката което да се възкачи след него на трона. Разбираш ли?

— Нима е толкова зле? — не мога да повярвам.

— Така или иначе държи да знае кой ще го наследи, ако умре, преди да успее да се ожени и да се сдобие със собствен син.

— Бебето ще бъде негов наследник?

— Ако няма собствен син.

Това ми се струва като далечна перспектива.

— Но аз дадох дума — казвам. — Вие дадохте вашата. На Нед Сиймор.

— Забрави — съветва ме той кратко. — Едуард Сиймор е мъртъв, а неговото момче Нед е поверено на настойник, който ще постъпи с него така, както намери за уместно. Нито дума повече за това. Трябва да бъдеш покорна дъщеря, Джейн, или ще бъдеш заставена да се покориш.

Майка ми, отегчена от чакане, пристъпва и идва до него.

Събирам смелост.

— Моля, простете ми — казвам на двамата. — Но се помолих на Бог да ми даде напътствия по този въпрос, и смятам, че не мога да се омъжа за никого, без да бъда освободена от обещанието си към бившия граф на Хартфорд. Дадох ви думата си, а вие дадохте вашата на семейство Сиймор. Нямаше обети, но Бог вижда и чува всичко. Не мога просто да се престоря, че никога не съм изричала обещание — почти докарана до сълзи от собствената си дързост, отмествам поглед от колебливия си обичен баща към майка си, чието лице е твърдо и сурово като кремък.

— Не можеш да ни откажеш — заявява майка ми, — защото сме твои родители и ще те принудим.