Филипа Грегъри
Последните Тюдори (6)

Дърам Хаус
Лондон, май 1553 г.

Тя е права, разбира се. И сякаш за да подчертая важността на семейство Дъдли, аз трябва да отседна в големия им лондонски дворец, Дърам Хаус, където ще се състои и сватбата ми. Ще бъде обща сватба, ще има три булки: аз, сестра ми Катрин и момичето на Дъдли, Катрин, която се омъжва за Хенри Хейстингс, осемнайсетгодишния син на графа на Хънтингдън. Малката ми сестра Мери ще бъде публично сгодена, но сватбата й и споделянето на легло ще почакат, докато стане по-голяма. Всички изглеждат много доволни от това, макар че сигурно виждат, както виждам и аз, че така изтъкнатите мъже на Англия подписват сключването на съюз с кръвта на децата си. Питам се дали съм единствената, която се моли на Бог да ми каже защо тези трима мъже имат такава нужда да бъдат така сигурни един в друг. Каква опасност мислят, че ги застрашава, ако не се обвържат взаимно с брак? Защо трябва шестимата да се женим веднага, на една и съща церемония? Сестра ми Катрин мисли, че това ще й е от полза, тъй като е несъмнено най-красивата от нас, трите булки. Това е единствената й тревога.

Всекидневно пристигат дрехи от кралския гардероб, дават ни назаем накити от кралската съкровищница, подаряват ни скъпоценни камъни. Моят братовчед, кралят, е твърде болен, за да присъства на сватбата, но ни изпраща топове плат: черно-сребрист тънък плат, украсен с бродирани рози, тънък бял и пурпурен плат, златен и сребърен брокат, украса за шапчицата ми от тринайсет плоски диаманта, седемнайсет големи перли, златен колан. Арената за турнири е белосана и окичена със знамена: ще има турнир. Всеки в Лондон, който има поне рицарско звание, ще присъства на пищната вечеря, която готвачите приготвят цели дни предварително. Ще има дузини блюда, от шадравана в централния вътрешен двор ще се лее вино, стотици ще седнат на вечеря, пременени в най-хубавите си дрехи, и ще изядат десетки блюда, а хиляди ще ги гледат. Аз ще бъда в центъра на вниманието: наследница на Тюдорите, облечена богато като принцеса, омъжваща се за едно от момчетата на Дъдли.

— Това е истински рай — казва Катрин, като вдига шал от виолетова коприна към поруменялото си лице.

— Не, не е — казвам й. — И е ерес да говориш така.

— По-хубаво е от Великден — казва Мери: говорът й е неясен заради сладкиша, който тъпче в устата си.

— Това няма нищо общо с теб — казвам. — Ти ще бъдеш сгодена, но няма да се омъжваш. Няма оправдание за лакомията; и се изправи.

Тя послушно изправя гръб, а Катрин се върти, увита в сребърен брокат, докато чакаме шивачките. Отговорникът за кралския гардероб е изпратил още големи топове кадифе и коприна, и Катрин вече е метнала на главата си като воал парче скъпа дантела.

— Няма оправдание и за суетата — казвам кисело.

— Вече съм наполовина влюбена в него — бъбри оживено Катрин. — Вчера дойде да ми поднесе златна верижка, а като си тръгваше, ми стисна ръката. Какво според теб е имал предвид?

— Майка също ми стисна ръката — казвам, показвайки й синините по китките си. — И тя ми казва, че това е любов.

— Това е майчина любов — заявява Катрин.

Мери поглежда сериозно синините. Майка ни, бавачката ни, гувернантките ни и баща ни са били всяка от нас, по едно или друго време. Възпитателят ми Джон Ейлмър единствен сред хората, които имат власт над мен, никога не е прибягвал до пръчката. Казвам му, че точно затова обичам да уча.

— Това е най-доброто, което би могло да ни се случи — Мери повтаря като папагал, каквото са й казали. — Това ни осигурява място сред наследниците на трона.

— Едва ли е най-доброто за теб — казвам й. — Ти не можеш да родиш краля на Англия.

Тя поруменява леко и казва:

— Аз съм момиче като всяко друго. Сърцето ми е голямо колкото твоето, и не се съмнявам, че ще стана висока.

Упоритият кураж на Мери винаги ме кара да се разтапям. Протягам ръце към нея и се прегръщаме.

— Във всеки случай не можем да покажем непослушание пред тях — казвам над светлокосата й глава.

— Не го ли обичаш? Поне мъничко? — прошепва Катрин.

— Ще го обикна когато се оженим — казвам студено. — Тогава ще трябва да го обичам, защото ще съм обещала така пред Бог.

* * *

Сестрите ми са разочаровани от сватбената литургия: надявали са се, че ще бъде на латински, изпълнена с церемониалност и неразбираеми обети, с музика и ек на фанфари, удавена в знаци на кралска власт, пропита със светена вода и задушлива от тамян. Вместо това тя се отличава със семплата правдивост на моята религия и дълбоко се радвам, че Дъдли са благочестиво семейство, обърнало се към реформираната религия, веднага щом кралят даде на своя народ Библията и проповедниците разпространиха словото. Чистотата на нашата сватба е жив укор към папистката принцеса Мери, която многозначително не присъства — нито на церемонията, нито на последвалите двудневни разточителни празненства. Братовчедка ни Маргарет Дъглас също не е поканена. Тя е в Шотландия, гостува на онзи незначителен човек, когото нарича свой баща. Тъй като Джон Дъдли лично й даде писмено разрешение да напусне кралството, предполагам, че е искал тя да му се махне от пътя.

Въпреки заявените си желания, не съм облечена скромно, както следва да се облича една протестантка. Нося рокля в кралско пурпурно, а над нея — връхна дреха от златен брокат, обшита с диаманти и перли. Разпускат кестенявата ми коса по раменете и тя се спуска надолу до кръста ми. За последен път ще я нося пусната, като девица. Аз съм несъмнено най-бляскавата булка, а Катрин, със златистата си коса и с роклята си от сребърен брокат е несъмнено най-прекрасната. Но не й завиждам за радостта й от роклята и външността й. Ако имаше някакъв разум, щеше да знае, че това е просто светска показност. Има танци и турнирни двубои, две театрални трупи, едната — от мъже, другата — от жени, всякакви артисти и музиканти. Семейство Дъдли канят цялото, си домакинство да присъства и разтварят широко портите на голямата си къща, така че всички в Лондон могат да дойдат и да видят нашето великолепие. Всичко това продължава цяла вечност и е помрачено само от неприятност с храната. Някое ястие е било развалено и в резултат на много гости им призлява и повръщат, а други изпразват неконтролируемо червата си. Мнозина, които са преяли и препили в първия ден, са принудени да изпратят извиненията си и да не дойдат през втория. Лейди Дъдли, моята новоизлюпена свекърва е напълно покрусена че е трябвало да прекара половината ден, пъшкайки в покоите си заради разбунтуваните си вътрешности. Не мисля, че това е било поличба, понеже Бог говори чрез Своето Свещено Слово — а не чрез звезди, епидемии от потна болест или урагани. Но наистина приемам като силен укор към майка ми и баща ми това, че сватбата ми кара стомасите на гостите да се преобръщат — точно както отвращава мен.

Ние сме разнородна група. Годеникът на недораслата ми сестра Мери, Артър Грей от Уилтън, се извисява над нея. Той вече е млад мъж и смята себе си за компаньон и приятел на баща си. Прекалено стар е, за да бъде другар в игрите на Мери; тя е прекалено малка, за да му бъде съпруга. Разбира се, тя е прекалено дребна, за да се омъжи и да сподели легло, и мисля, че никога няма да може да легне с мъж и да роди дете, с изкривения си по рождение гръбнак. Разбира се, Артър Грей сигурно тайно я презира. Благодаря на Бог, че ще живеят отделно един от друг няколко години и че тя ще остане у дома с майка ни. Предполагам, че ще уредят разтрогването на брака, преди да й се наложи да отиде при съпруга си.

Новата ми зълва, Катрин Дъдли, е суетно създание. Дали са я на Хенри Хейстингс, високообразован учен и придворен. Той гледа как малката му невеста щъка насам-натам, с търпелива усмивка, която скоро ще излинее. Съпругът на сестра ми Катрин, Хенри лорд Хърбърт, младият син на графа на Пемброук, не казва нито дума на никого през целите два дни. Блед е като смъртник и му е толкова зле, че едва може да стои. Казват, че го извлекли от смъртното му ложе, макар да се кълнял, че не може да отиде до олтара. Едва петнайсетгодишен е. Надявам се да не направи сестра ми вдовица, преди да е станала съпруга. Със сигурност не могат да консумират брака, докато тя е толкова млада, а той е толкова болен, затова й е спестено изпитанието, което натрапват на мен. Тези три съюза, които не могат да бъдат консумирани, само ме карат да се чувствам по-зле. Аз съм единственото момиче, което трябва да бъде както булка, така и съпруга, както на думи, така и на дело.

— Не разбирам защо правиш такава мрачна физиономия — казва Катрин, моята лекомислена сестра. — Знаеше, че ако се омъжиш, бракът ще трябва да е истински и напълно консумиран. За мен щеше да е съвсем същото, ако той не беше болен…

— И за мен — казва Мери.

— За теб не би било същото — казвам на Мери.

— Не виждам защо не — заявява тя упорито.

Прекалено изтощена съм, за да споря с нея.

— Ти си твърде млада — казвам на Катрин.

— Не, не съм — казва тя. — А във всеки случай ти със сигурност не си — тя подръпва леко воала, който нося върху косата си, за да покажа, че вече съм омъжена жена. — Хайде, ти ще си първата, която ще отиде в брачните си покои. Късметлийка.

Чувствам се нечестно принудена, когато майка ми, новоизлюпената ми свекърва и всичките им дами се появяват на вратата, а после идват с мен до булчинските покои, гледат как дамите ми ме събличат, а после рязко ме оставят с моя жених.

Не че е неприятен, нищо подобно. Той е красив млад мъж, светлокож и светлокос, с приятно, открито лице и яркосини очи. Доста по-висок е от мен. Темето ми не стига дори до рамото му, и трябва да изпружа врат, за да погледна нагоре към него, но въпреки високия си ръст има бързи крака — казват, че е добър танцьор — и язди, ловува, участва в турнирни двубои, точно както подобава. Отгледан е в благочестиво домакинство и е начетен. Ако не бяхме женени, не бих могла да кажа нищо против него, освен че търси мнението на майка си за абсолютно всяко нещо. Като някакво голямо бебе, поглежда към нея дори преди да си отвори устата, преди да седне или да се изправи.

Не е мой избор, не би бил мой избор, и се страхувам, че в Божиите очи не съм свободна да се омъжа за него. Но тъй като сме женени, не мога да кажа нищичко против него. Една благочестива съпруга е покорна. Той е поставен над мен, както Адам е бил поставен над Ева. Ще трябва да му се покорявам, каквото и да мисля за преценката му.

Първата ни брачна нощ е толкова смущаваща и болезнена, колкото съм очаквала. Дори не мисля, че щеше да е кой знае колко по-добре, ако се бях омъжила за Едуард Сиймор, макар че той може би щеше да е по-уверен от Гилдфорд и навярно нямаше да ме накара да се почувствам като чак такава глупачка, задето не знам какво трябва да се прави. Трудното е, че никоя от моите книги не ми казва нищо за любовта, освен в най-отвлечен смисъл. В никоя от моите книги не се казва нищо за болката, освен за болката на греха. Никоя от тях не ме предупреждава, че най-лошото от всичко е мъчителното преживяване един напълно непознат мъж да се мъчи да направи нещо с мен — което никой от двама ни не знае точно как да се направи, а когато всичко се обърква, да обвинява мен. Дори не знаех, че нещо не е както трябва, освен че първо болеше, а после беше отвратително. Той не е подтикван от страст или обич, нито пък аз. Изчаквам, докато заспива, а после ставам и се моля за сили да понеса това, както трябва да понасям всичко друго в тази долина на плача, на мястото, което Той ми е определил.

Най-сетне гостите се сбогуват, Катрин отива в новия си семеен дом в замъка Бейнардс, за да настани бледия си, болен съпруг отново в постелята му и да се грижи за него като майка, тъй като собствената му майка е мъртва. Баща ми и майка ми се прибират у дома в Съфолк Плейс с малката Мери; но аз съм оставена в чужда къща, докато слугите разчистват бъркотията от двудневно празненство, със свекърва, заключена в стаята си, и жених, навъсен и мълчалив сега, когато нея я няма, за да му нарежда какво да казва или да върши.

* * *

На сутринта ми позволяват да отида у дома, при семейството си, но само в Съфолк Плейс. Копнея за летните поля на Брадгейт, но трябва да остана в Лондон.

— Почитаемата ми майка казва, че можеш да си отидеш у дома, ако искаш — казва грубо младият ми съпруг. — Но казва, че трябва да вечерям с теб другиден и да прекарам нощта в къщата ви.

— Всичките ми книги са там — казвам, опитвайки се да се оправдая. — Трябва да се прибера у дома да уча.

— Почитаемата ми майка казва, че можеш.

Не го питам дали очакват да се върна скоро. Мисля си, че е по-добре да не знам. Навярно ще успея да проточа едно гостуване в лондонската ни къща до лятото, а после, ако кралят тръгне на лятно пътуване, Джон Дъдли и синовете му може да присъстват без съпругите си, а аз може да успея да отида в Брадгейт. Мисълта, че бих успяла да отида там, да яздя в гората и да видя как прибират реколтата, да се разхождам под ягодова луна и да излизам с лодка по езерото, е единственото нещо, което ме поддържа спокойна през първите дни на брака ми. Това и книгите ми, разбира се. Винаги мога да отворя книга и да се скрия в онзи вътрешен, съкровен свят.

Представата, че бих искала да отида в Брадгейт, че бих потърсила при майка си убежище от един дом, по-негостоприемен дори от нейния, ме кара да проумея за пръв път това, което Бог казал на Ева: „Ще умножа и преумножа скръбта ти, кога си бременна; с болки ще раждаш деца; и към мъжа си ще тегнеш, и той ще господарува над тебе“.^[1] Наистина, скръбно е да бъдеш жена, а Ева ни показва, че да си съпруга е още по-лошо.

Лейди Дъдли и майка ми са се споразумели, че мога да живея при родителите си в Съфолк Плейс, стига да посещавам семейство Дъдли редовно и да вечерям често с тях. Така прекарвам първите седмици от брака си. Но лейди Дъдли нарушава тази уговорка, като влиза в личните ни покои преди вечеря, докато Гилдфорд и аз седим в неловко мълчание, и казва:

— Сега трябва да изпратите да донесат дрехите и всичките ви вещи, Джейн. Трябва да останете тази вечер и след това. Вече ще живеете тук.

Изправям се и й правя реверанс.

— Мислех, че ще си отида у дома — казвам. — Майка ми ме очаква у дома тази вечер.

Тя поклаща глава.

— Всичко ще се промени. Негова светлост ми писа, че трябва да бъдете тук. Трябва да останете тук, с нас. Трябва да бъдем готови.

Гилдфорд, изправил се на крака още щом зърва майка си, коленичи пред нея и тя полага длан за благословия върху къдравата му глава.

— Трябва да бъдем готови? Той е по-зле? — пита той възбудено.

Премествам поглед от жената към коленичилия й син.

— Кой е по-зле?

Тя леко цъква с език, раздразнена от невежеството ми.

— Оставете ни — казва на дамите, които са влезли с нея. — Седнете, Джейн. Гилдфорд, скъпи синко, елате тук при мен.

Той застава зад нея, като господин Носльо, когато се вкопчва в Катрин, и наблюдава лицето ми, докато майка му ми казва:

— Кралят, Бог да го благослови, е по-зле. Предполагам, поне знаете, че беше болен?

— Разбира се, че знаех това. Често седя с него.

— Сега е по-зле. Неговите лекари казват, че няма да изкара лятото.

— Лятото ли? — това е невъзможно скоро. Мислех, че може да живее достатъчно дълго, за да се ожени и да има дете. Нямах представа какво се говори — че може да го изгубим, преди да е изтекла годината. — Бог да пази негова светлост — прошепвам, потресена. — Не знаех. Но как е възможно? Мислех, че той само…

— Това не е важно — прекъсва ме рязко тя. — Най-важно е завещанието му.

Всъщност най-важна е безсмъртната му душа. Но не мога да й кажа това сега.

— Той го промени — казва тя. В гласа й прозвънва нотка на триумф. — Промени го, а целият съвет се закле да спази промените — тя хвърля поглед нагоре към Гилдфорд, докато той свежда усмихнато лице към нея. — Баща ви се погрижи за това — казва тя. — Подготвен е за всичко — обръща се обратно към мен. — Кралят изключи полусестрите си от линията на престолонаследието — казва рязко, без да обръща внимание на изненаданото ми ахване.

Изправям се на крака, сякаш трябва да стана, за да намеря смелост да й възразя.

— Не може да бъде — казвам бавно. Знам, че принцеса Мери е следваща поред в списъка на престолонаследниците: каквото и да мисля за религията й, няма как да отрека правото й. Наследниците не могат да бъдат назовавани безразборно. Тронът не бива да бъде отстъпван. Моят братовчед, кралят, знае това, народът знае това. Каквото и да казва баща ми, няма как кралят да може да избере наследника си. Няма момче от династията на Тюдорите. Той не може да предпочете една братовчедка пред друга.

— Ще бъде — казва лейди Дъдли. — И тя ще го разбере със сигурност, когато той умре.

Внезапно ме обзема страх, че това е държавна измяна. Нима не е измяна да се говори за смъртта на краля, нима не е измяна да се говори против принцесите?

— Мисля, че е по-добре да си отида у дома — казвам.

— Ще останете тук — отсича тя. — Сега не е моментът да бягате при майка си.

Презрително поглеждам сина й, на когото явно никога не му се налага да бяга при майка си, понеже винаги е под крилото й.

— Трябва да бъдете тук, за да може съпругът ми да ви отведе в Тауър — обяснява тя.

Ахвам. Последният човек, отведен в Тауър от съпруга й, свърши с глава на дръвника: Едуард Сиймор.

— Не, глупачко такава — казва тя раздразнено. — Ще трябва да отидете в Тауър при смъртта на краля. Ще трябва да бъдете видяна в Тауър. Съпругът ми ще иска да бъдете на сигурно място.

Просто е твърде невероятно, и твърде нелепо, за да го обмисля. Знам, че баща ми и майка ми никога няма да допуснат Джон Дъдли да ме отведе в Тауър.

— Прибирам се у дома — казвам твърдо и отивам до вратата. Никога няма да участвам в това. Баржата ми ме чака на кея, дамите ми ме чакат в галерията. Никой не може да ме спре да си отида у дома, при майка ми, с новината, че семейство Дъдли са полудели, че си мислят, че могат да променят линията на престолонаследие и че искат да ме отведат в Тауър.

— Спрете я — нарежда майката на Гилдфорд.

Той пристъпва напред и хваща китката ми. Нахвърлям се върху му.

— Пусни ме — процеждам, а той трепва и се дръпва назад, сякаш котенцето на Катрин внезапно го е нападнало и му е изподрало лицето.

Не чакам втора възможност. Измъквам се от стаята и си плюя на петите. Тичам през двореца, прекосявам с тропот дървеното мостче.

— Потегляйте! — изричам задъхано, а после се разсмивам, защото съм свободна.