Филипа Грегъри
Последните Тюдори (54)

Дворецът Ламбет
Лондон, зимата на 1562 г.

Познавах архиепископ Паркър, когато той беше просто домашен свещеник на свекъра на Джейн, Джон Дъдли. Той и други реформатори се срещаха постоянно да обсъждат теологията на реформираната Англиканска църква, а Джейн си пишеше с техните религиозни съветници. Предполагам, че никога не ме е забелязвал — бях твърде незначителната по-малка сестра, — но аз си го спомням в двора на Джейн, когато тя беше провъзгласена за кралица, и си спомням как се изпари така бързо, както и другите, прехвърляйки верността си от протестантската кралица към папистката — въпреки всичките си обещания. Тогава не го ценях особено като съветник на една светица, не го ценя особено и като архиепископ сега.

Той има безочието да ме кара да чакам в личния му кабинет, а когато влиза, с него върви писар с мрачно лице, който сяда до една маса, без да ми поиска разрешение, топва перото си в мастилница и чака да запише всичко, което ще кажа. Ако бях пропуснала да забележа, че дискретно бяха изпратили за мен баржа, на която не се развяваше щандарт, ако не бях обърнала внимание на мразовитото преддверие и хладния поздрав от някогашния приятел и религиозен съмишленик на сестра ми, щях да се досетя от вдигнатото в готовност перо на писаря му, че това не е разговор между духовен съветник и млада жена, имала нещастието да ядоса една злонравна кралица. Това е разпит и са му наредили какво точно да докладва. Трудността за него — макар той все още да не го знае — е че никога няма да отрека почтения си брак, да се откажа от мъжа, когото обичам, или да допусна детето ми, виконтът, да бъде обявено за незаконен син на Нед Сиймор.

Архиепископ Паркър ме гледа печално.

— По-добре да ми разкажете всичко за този мним брак — казва той добросърдечно. — По-добре е да ми се изповядате, дете.

Поемам си дъх да заговоря и виждам внезапно появилата се надежда в очите му. Ако може да се върне при Елизабет и да й съобщи, че съм се признала за неомъжена, че никога не съм била омъжена, тогава тя ще бъде доволна от него и ще продължи да пренебрегва полускритото присъствие на собствената му предана съпруга, макар да не й се нрави представата за женени духовници. Ако може да й каже, че отглеждам малко болнаво копеле в Тауър, тогава не е нужно самата тя да се чувства принудена да се омъжва и да ражда. Ако може да я увери, че реформаторската кауза не разполага с наследник, тогава тя може да заяви на Мери, кралицата на шотландците, че въпросът с наследяването на английския престол все още не е уреден, и да примамва онази млада жена с изгледи за мир и наследство.

— Ще ви се изповядам — казвам със сладък тон и виждам как писарят топва връхчето на перото си в мастилото и чака, затаил дъх. — Макар да знам, милорд, че вие и сестра ми Джейн бяхте на едно мнение — една обзета от смут душа би трябвало да се изповядва пряко пред Бога? — давам му един миг да отбележи това, а после продължавам: — Независимо от това признавам, че обикнах млад мъж от благородно потекло и че както майка му, така и моята знаеха, че сме влюбени и възнамеряваме да се оженим. Смятаха да поискат разрешение от кралицата, но тогава майка ми умря. Признавам, че се сгодихме пред свидетел, а после се оженихме пред свидетел, и бяхме венчани от свещеник, но без позволението на кралицата. Признавам, че легнахме заедно в брачното ложе и той ме направи своя съпруга. Признавам, че имаме красиво невръстно момченце, което е рижо и своенравно като всеки Тюдор. Признавам, че не мога да разбера защо съм затворена, нито защо ме приканвате да ви се изповядам.

Това е ясно и силно начало на разпита, който продължава цял ден, а писарят дращи страница след страница, докато архиепископът отново минава с мен през всичките ми предишни отговори. Явно е, че в това, което сме направили, няма нищо незаконно. Единствената им надежда е да се пречупя и да излъжа, за да получа свободата си. След целодневен разпит именно архиепископът е изпит и блед, аз съм поруменяла и гневна. Той настоява да излъжа под клетва, а аз отказвам. Нещо повече: презирам го, задето се опитва да принуди мен, една млада жена, току-що привдигнала се от родилното ложе, да обявя сина си за копеле, а съпруга си — за мерзавец.

— Ще прекъснем за днес. Трябва да отида да се моля, а вие — мадам — по-добре премислете упорството си — казва архиепископът немощно.

Кимвам му леко, сякаш го отпращам, и се обръщам към вратата.

— Да, вървете да се помолите — препоръчвам му.

— Ще се видим отново вдругиден и се надявам да ми разкажете истината — казва архиепископът.

Спирам за миг на вратата, докато пазачът ми я задържа отворена, за да изляза, и той може да чуе какво казвам и да го повтори из цял Лондон, ако желае:

— Днес ви казах истината — заявявам ясно. — Ще ви кажа същото утре или когато ме попитате. Омъжих се законно, а синът ми е виконт Бийчам.