Филипа Грегъри
Последните Тюдори (42)

Дворецът Уайтхол
Лондон, декември 1560 г.

Живея в някакъв сън. Дворецът ми се струва прекрасна страна на чудесата, когато внасят големите елхови и борови клони за зимните празници и палят свещите все по-рано всеки ден. Издигат „арката за целувки“ — преплетените върбови клонки сякаш се огъват под зелените панделки и гипсовата статуя на малък невръстен Иисус в сърцевината й. Завързват я над вратата към залата за аудиенции и двамата с Нед успяваме да се срещаме, уж изненадани, под арката поне по два пъти на ден и той улавя ръцете ми и ме целува по устните, спазвайки празничната традиция. Само той и аз знаем, че се опияняваме взаимно от уханието си, че устните ни са меки и нежни, че всяко докосване е обещание за по-късна среща.

Прозорците са обточени със зеленина и ярко осветени със свещи, а сушените портокали издават остро ухание, смесено с мириса на борова смола, затова си представям, че съм в зимна гора. Всеки ден репетираме танци, и учителят по танци ме хока и казва, че сигурно съм влюбена, защото краката ми се движат без всякакъв ритъм, и всички се смеят, и аз също се смея, от радост. Толкова искам да кажа на всички тях, че е вярно. Влюбена съм и съм обичана. Нещо по-хубаво: омъжена съм, съпруга съм. Озарих ужасната тъмнина, която смъртта на Джейн спусна върху семейството ни, и най-сетне съм свободна от скръбта и вината. Името ми вече не е Грей. Аз съм Катрин Сиймор, графиня на Хартфорд. Аз съм съпруга на един от най-красивите и богати млади мъже в Англия, и когато съобщим на всички за тайния си брак, ще станем най-видните личности в двора, провъзгласените наследници, и всички ще ни се възхищават.

Нед ме отвежда тайно в покоите на Джейни и си открадваме няколко мига за припряно любене. Не ме е грижа дали имаме само минута. Изпитвам толкова трескаво желание да бъда в прегръдките му, че не ме е грижа дали ще ме обладае като някое момиче от Съдърк, облегната на стената, или пък няма време за нещо повече от бърза целувка в затъмнен ъгъл.

Един ден той ме отвежда до тиха прозоречна ниша, далече от шумните придворни и казва:

— Имам нещо за теб.

— Тук ли? — питам кокетливо и съм възнаградена с топла усмивка.

— Тук — казва той с обич. — Вземи това — слага в ръцете ми пергаментов документ.

— Какво е това? — разгъвам го и чета. Това е акт за дарение. Оглеждам го бързо и виждам, че ми е подарил земи, които струват цяло състояние.

— Това са земите, които ще останат твои и след смъртта ми — казва той. — Нямаме родители или настойници, които да изготвят брачния ни договор, така че ти давам това сега. Виждаш ли името си?

Назовал ме е своя нежно обичана съпруга. Притискам документа към сърцето си.

— Благодаря дори само заради тези думи — казвам. — Земята няма значение.

— Нищо няма значение — съгласява се той. — Нито земята, нито състоянието, нито титлите. Нищо освен нас двамата.

* * *

В двора пристигат още новини от Франция. Вдовстващата кралица, моята братовчедка кралица Мери, е сложила дълбок траур за младия си съпруг, но това не пречи да бъде отхвърлена от кралската фамилия на Франция. Тя няма да се омъжи за втория син, дори не й се полага да остане във Франция. Елизабет изобщо не храни съчувствие към нея, въпреки че красивата ни братовчедка е изгубила майка си, а сега младият й съпруг е мъртъв. Единственото, което интересува Елизабет — единственото, което чувам, докато стоя зад стола й по време на приглушените й разговори с Уилям Сесил — е въпросът: ако Мери реши да дойде в Шотландия, как ще се отрази това на шотландците? Ще се вдигнат ли на бунт срещу новата си кралица, както се вдигнаха срещу майка й, или ще я приемат в сърцата си в прилив на нежни чувства, като диваци, каквито са?

И в двата случая аз съм станала изключително важна за безопасността на Англия. Никога не е било по-ясно, че Елизабет трябва да ме посочи като своя наследница пред парламента, за да попречи на братовчедка си Мери да предяви претенции за престола. Елизабет се обръща към мен с по-сладка усмивка от обикновено. Не иска да дава на никого каквото и да било основание да мисли, че Мери, кралицата на шотландците, може някой ден да стане Мери, кралица на Англия. „Много далечна роднина“, така я нарича тя, сякаш може да пренапише родословното дърво, от което личи, че всички ние сме равнопоставени сродници. „А и Англия никога няма да коронова кралица-папистка.“

Сесил я гледа така, сякаш не е толкова сигурен.

— Моментът е много подходящ да си изберете съпруг подчертава той. — Защото несъмнено кралица Мери ще се омъжи отново, и вие ще съжалявате, ако тя отнеме някой от вашите кандидати.

Елизабет разтваря широко очи.

— Да не искате да кажете, че Ерик Шведски би предпочел Мери пред мен? — предизвиква го тя. — Наистина ли мислите така?

Това е най-опасният въпрос на света. Елизабет храни всички страхове на пренебрегвано дете: има нужда да знае, че е предпочитана от всички.

— Казвам, че не бихме искали Мери, кралицата на шотландците, да се омъжи за силен и влиятелен владетел и да го изпрати на прага ни — отвръща Сесил съобразително. — Не и някой владетел, когото самите ние бихме искали за съюзник. Трябва да се погрижим, ако тя дойде в Шотландия, да не го стори като принцеса на Франция, Испания или дори Швеция. Ако дойде в Шотландия, най-добре за нас би било да го стори като вдовица без приятели.

— Възможно ли е това?

Сесил поклаща глава.

— Не е вероятно. Но би трябвало поне да можете първа да избирате от най-изтъкнатите мъже в християнския свят. Тя не бива да грабне някого преди вас, понеже е избрала по-бързо.

— Навярно тя няма да се омъжи отново — отбелязва Елизабет.

— Нищо подобно! Тя знае отлично, че трябва да се сдобие с наследник за престола на Шотландия — казва Сесил спокойно. — Израсла е с мисълта, че трябва да го направи, независимо от личните си предпочитания. На осемнайсет е, казват, че е здрава и красива, следователно има вероятност да е плодовита. Всяка кралица знае, че трябва да даде наследник на страната си. Това е дълг на един монарх, вменен от Бога дълг.

— Имам наследница — казва Елизабет, като ми се усмихва през рамо. — Млада и красива наследница на млада и красива кралица.

Правя реверанс и се усмихвам в отговор.

— Никой не може да отрече законното положение на лейди Катрин — казва Сесил с безкрайното си търпение. — Но страната би предпочела момче.