Филипа Грегъри
Последните Тюдори (53)

Тауър
Лондон, зимата на 1561–1562 г.

Не мога да бъда нещастна, при положение че бебето ми гука в люлката си и се усмихва, когато ме види. По-забавен е от който и да е домашен любимец, изцяло очарователен е. Дори господин Носльо разбира, че сред нас е дошъл принц и му служи със същата примесена с възхищение изненада, която дамите ми показват, когато тичат да вземат парче плат, за да го положат на рамото ми, когато той се оригва леко, след като се е нахранил, или държат размахващите му се ръчички и пълнички крачета, докато го разповивам.

Кърмя го сама, като че ли съм селско момиче, и се смея, като си помисля, че в своята тирания Елизабет ми даде най-голямата радост, която някога съм познавала. Ако бях родила малкия виконт в кралски дворец, както подобава на потеклото му, щяха да го измъкнат от ръцете ми още в мига, щом се роди, и щях да съм принудена да живея разделена от него. Щяха да го държат в кралска детска стая, а аз щях да бъда с двора — където и да се намира по това време, дори и ако се налагаше да бъда далече от него в продължение на седмици. Щеше да бъде отгледан като непознат за мен, а първата му усмивка щеше да бъде отправена към кърмачката му. Но тъй като съм затворница, а той — толкова невинен, колкото и аз — също е хвърлен в тъмница, ние сме като птичета в клетка, които пеят и чистят перата си заедно, щастливи като моите конопарчета.

Той се гуши в мен нощем, спи в ръцете ми. Свиквам да се будя и да се ослушвам за тихото му, бързо дишане. Понякога лежи толкова неподвижно, че допирам ухо до мъничкия му, подобен на копче нос, за да се убедя, че е жив и здрав, и че на сутринта ще отвори очи, сини като великденче, и ще ми се усмихне.

Казват ми, че той е добро бебе. Наистина, никога не плаче. Но ме упрекват, че го разглезвам, защото го вдигам на ръце веднага щом се размърда, нося го със себе си от стая в стая, държа го на скута си, когато чета или пиша, и го слагам на издутите си гърди в мига, щом бутне личице в корсажа ми. Млякото бликва с лекота, любовта също идва. Това е щастие, каквото никога не съм си представяла. Не знаех, че е възможно да обичаш едно дете толкова много, че раждането му да е наслада, а животът му — истинско чудо, и нищо, нищо няма да ме накара да съжалявам за него.

Наричаме го Теди. Всеки ден провесвам синя панделка от прозореца си, така че баща му, когато погледне надолу от собствения си прозорец, да види, че синът му е добре. Иска ми се да можеше да види как двамата, точно както Джейни обеща, сме създали прелестно красиво бебе. Той има моята светла коса и дребни, изящни черти; има издълженото стройно тяло на Нед. Достоен е да бъде принц. Разбира се, той е принц. Наследник е на Елизабет и следващият поред в линията на престолонаследието, без значение дали тя го признава или не.

Нямаше коледни подаръци за това малко момче от двора, начело на който ще застане един ден. Посещава ме само Мери и носи музикална кутийка, която разпознавам от голямата зала за приеми в Хамптън Корт.

— Откраднах я — признава тя откровено, навива я и я слага пред Теди, който не й обръща никакво внимание.

— Мери!

— Не я смятам за собственичка на кралските съкровища — заявява тя безцеремонно. — Те са повече твои, отколкото нейни. Ако ще бъдеш пренебрегвана като наследница заради това, че имаш извънбрачно дете, защо да служа на кралица, за която всички знаят, че е блудница на Дъдли? Родена от блудницата Болейн?

Моментално хвърлям поглед към вратата, но днес там не чака шпионин.

— Точно така: никой не дойде с мен освен Томас Кийс, кралският пазител на портите, който беше така добър да ме придружи. Чака долу.

— Нали не подслушва? — питам неспокойно.

— Не ме шпионира. Той е истински приятел — казва тя. Покатерва се в един от мръсните, опърпани столове и поклаща глава. — Всичко отново се промени. Никой не ме следи. Вече не ги е грижа какво казваш. Приемат, че си действала, водена от любов, и няма заговор за разкриване. Отказаха се от разпитите и освободиха всички затворници освен теб и Нед.

Толкова съм доволна, че сключвам ръце.

— Приемат женитбата ни? Ще бъдем освободени?

— Не, мисля, че планът е да отхвърлят женитбата и да те опозорят.

Разочарованието не е изненадващо. Казвам си, че съм очаквала това, когато промениха въпросите миналата година. Но със син в прегръдките ми и със съпруга ми под същия покрив, не ме интересува особено какво говорят хората за мен. Зная истината и знам какво е Нед за мен и аз — за него, и кой се интересува какво казва Елизабет? Веднага щом бъдем свободни, можем да се оженим отново и кой ще го е грижа тогава?

— Дали когато отрекат женитбата ни, тя ще ни пусне да си вървим?

Не е нужно никоя от нас да уточнява коя е „тя“. В ума ми Елизабет се е превърнала в чудовище. Една кралица от династията на Тюдорите погуби сестра ми, другата ще ми отнеме доброто име.

Мери прави лек жест с ръка, който може да е както потвърждение, така и отрицание.

— Би направила всичко, за да те задържи под ключ, но причините й се изчерпват. Представиха на Тайния съвет резултатите от разпитите на семейство Сиймор и на леля Бес, и твоите и на Нед и беше очевидно, че двамата сте се оженили тайно по любов. Потърсиха свещеника, който ви е оженил, но не можаха да го намерят. Не мисля, че са търсили много усърдно. Но така или иначе, сте си разменили обети, а ти имаш пръстен. Това е женитба в тесен кръг. Майката на Елизабет не е получила много повече. Членовете на Тайния съвет я чакаха с дни да измисли някакво престъпление или да измисли някой закон, който може да твърди, че сте нарушили, но тя не казва нищо.

— Защо не говори?

Красивото лице на Мери се разкривява от злобен кикот.

— Защото е уплашена — прошепва тя. — Ужасена. Половината страна би предпочела Мери, кралицата на Шотландия, за кралица на Англия, защото са паписти, а другата половина, протестантската половина, биха предпочели теб сега, когато си омъжена за англичанин и имаш син и наследник. Всъщност никой не иска нея — една безплодна кралица, особено след като е влюбена в мъж, който е убил съпругата си.

Ахвам леко при злобното описание, направено от Мери на Елизабет и нейния любовник, Робърт Дъдли.

— Е, те не я искат — казва тя без заобикалки. — И кой може да ги вини? Страната не е по-благоденстваща, отколкото когато Мери беше на трона; не е и по-спокойна. Сега сме застрашени както от Франция, така и от Испания, а нашата кралица отказва да се омъжи, за да ни осигури съюзник. Всеки има собствени предпочитания за наследника, а Елизабет каза само, че не можем да наследим престола, защото баща ни е бил екзекутиран за измяна, а братовчедка ни Маргарет Дъглас не може да стане наследница, защото родителите й не са били женени. Така остава само Мери, кралицата на шотландците, а Елизабет отказва да провъзгласи и нея! Хората искат да знаят в какво положение са и кой ще бъде следващият крал, и ако тя не иска да им каже, те ще решат сами.

Хвърлям поглед към люлката.

— Теди — казвам простичко. — Трябва да е Теди. Аз идвам след Елизабет, а Теди е мой син.

— Разбира се — казва Мери. — Всеки знае това. Именно затова членовете на Тайния съвет не могат да се заставят да постановят, че тя може да те държи в тъмница, без да си извършила никакво престъпление. Знаят, че може да си майката на следващия крал на Англия. Помниш ли какво беше, когато кралица Мери наближи Лондон и всички придворни на Джейн хукнаха към нея, за да й кажат, че са сгрешили? — изсмива се рязко. — Колко много, много се разкайвали?

— Аз също хукнах — казвам. — Или по-скоро свекър ми и съпругът ми хукнаха.

— Майка ни хукна. Баща ни хукна. Всички я молеха за прошка. Завлякоха и мен да й направя реверанс. Именно от това се бои Елизабет. Всички трябва да са приятели с наследника, очевидно е. Затова никой не смее да предприеме ход срещу теб, докато не се уверят, че никога няма да бъдеш наследницата, а тя отказва да каже и това — накланя глава настрана. — По същата причина никой не смее да се застъпи за теб от страх пред лошия й нрав.

— Тя не може да ме обезнаследи — казвам.

— Не смее дори да опита. Говори против нас в тесен кръг, но никога не би повдигнала въпроса пред парламента или дори пред Тайния съвет. Но Теди…

— Единственият начин да обезнаследи Теди би бил да обяви, че той е незаконороден — изричам бавно.

— Именно — казва Мери. — Значи това е следващото, което злата вещица от рода на Тюдорите се кани да направи — надвесва се над люлката, сякаш иска да бъде добра фея, противопоставяща се на злата орисница от приказката. — Ще се опита да представи това невинно дете за незаконородено и неподходящо да наследи трона. Единствено по този начин може да отрече, че той е неин наследник — да го обяви за незаконороден. И това — от жена, за която се знае, че е незаконородена.

* * *

Мери е напълно права. През февруари, когато ледът белее по вътрешността на прозореца всяка сутрин и е тъмно по дванайсет часа в денонощието, сър Едуард потропва на вратата и влиза с поклон.

— Ваше благородие — казва той, за да избегне да се обръща към мен с моминското ми име или с името ми по мъж.

— Сър Едуард?

— Дойдох да ви съобщя, че сте призована в двореца Ламбет утре, за да бъдете разпитана от самия архиепископ.

— За какво ще ме пита?

Сър Едуард изглежда смутен.

— За мнимата женитба — казва тихо.

— Не знам нищо за някаква мнима женитба — заявявам с леден тон.

Той сочи към листа в ръката си. Виждам кралския печат и засукания подпис на самата Елизабет.

— Тук пише „мнима женитба“ — казва.

Усмихвам му се, подканвайки го да осъзнае горчивата ирония.

— По всичко личи, че това е едно много честно разследване, нали?

Той свежда глава.

— Съпругът ви също трябва да отиде — казва тихо. — Но е наредено да пътувате в отделни лодки и да не се виждате.

— Предайте му, че го обичам — казвам. — И му кажете, че никога няма да се отрека от него, от любовта ни или от нашия син.

— Казвате „любовта ви“? — подтиква ме той.

— Любовта ми и нашата женитба — казвам уморено. — Никой няма да ме подмами да отрека истината.

* * *

Матю Паркър — сега удостоен с титлата на Кентърбърийски архиепископ като отплата за това, че е един от малцината духовници, събрали сили да подкрепят Елизабет — беше сред онези, които поставиха сестра ми Джейн на трона, но не очаквам да прояви благосклонност към мен и да се противопостави на кралицата сега. Той се ожени за съпругата си веднага щом духовниците бяха освободени от обетите си за безбрачие, но не очаквам и да защити брака ми. Той получи своя сан от Елизабет и никога няма да й се противопостави. Няма да намеря справедливост в двореца на архиепископа в Ламбет, не повече, отколкото в Тайния съвет.

Но жителите на Лондон са на моя страна. Когато баржата ми излиза стремително от шлюза сред завихрената, тъмна речна вода и се отправя нагоре срещу течението, виждам как хората спират за миг по бреговете, надзъртайки към баржата, а после ги чувам как викат над студените сиви води.

Моментът, избран за отвеждането ми в двореца на архиепископа, е бил грижливо преценен, за да се избегне това. Приливът нахлува нагоре по реката и баржата се носи бързо, тласкана от ледения вятър, но не достатъчно бързо, за да изпревари новината, че лейди Катрин, невестата на красивия Нед Сиймор, най-сетне е излязла от Тауър и отива в Ламбет. По времето, когато гребците насочват баржата към кея при двореца, всички на конския ферибот са се стълпили откъм страната, която е най-близо до баржата ми, а хората по речния бряг и на кея ме приветстват с бурни възгласи.

Изправям се, за да могат да ме видят. Махам с ръка.

— Милейди, моля ви, елате насам — казва неспокойно лакеят на архиепископа, но не може да ми попречи да се усмихна на тълпата и да приема подвикваните благословии.

— Не се бойте от нищо! — изкрещява ми някой.

— Бог да благослови вас и хубавото ви момче!

— Бог да пази кралицата! — вика някой друг, но не уточнява кого има предвид.

Махвам им с ръка, сякаш приемам лично благословията, и влизам толкова бавно, колкото се осмелявам, в тъмния сводест вход на двореца, за да могат всички да видят, че съм затворница, която влиза на разпит, че съм млада — все още съм само на двайсет и една, — че съм красива. Аз съм — както винаги съм била, както винаги ще бъда — законната наследница на кралицата на Англия, сестра на светицата кралица Джейн, и сега хората също започват да мислят така.