Филипа Грегъри
Последните Тюдори (39)

Дворецът Уайтхол
Лондон, есента на 1560 г.

Тайният съвет се събира на заседание, на което присъства и кралицата заедно с две от дамите си, които трябва да стоят зад стола й, но аз не съм повикана. Тихо се отдалечавам от залата за аудиенции, нагоре по стълбите, до стаята на почетните дами. Джейни ме чака и отиваме в личната й стая до главните покои.

Тя се суети около мен, сваля шапчицата ми, сресва косата ми и отново прикрепва шапчицата с иглите.

— Това беше кавга между влюбени — казва. — Нищо повече. Слава Богу, че приключи.

Откривам, че се усмихвам, сякаш внезапно се е оказало, че в крайна сметка нищо не е имало значение.

— Написал е такова прекрасно писмо.

— Той е поет — отвръща тя. — Сърцето му е в думите му. А Франсес Мютас не означава нищо за него.

— Изобщо не биваше да я хваща за ръката, след като свършиха да танцуват — казвам.

— Той знае това — съгласява се Джейни.

— А по-късно същата вечер с нея ли е бил?

— Дори не я е видял. Играл карти с лакеите. Закле ми се, че е правил това през цялата вечер, а и сама го видях. Ревността те е подвела.

— Не ревнувам!

Джейни ми отправя поглед, наклонила шава на една страна.

— Нима?

Засмивам се, но усещам присвиване в гърлото.

— Джейни, вината е в това място, пълно с лъжи. И в това, че сме толкова несигурни и нямаме позволение да се омъжим и никога няма да настъпи подходящ момент да го поискаме! А сега, когато Елизабет и Робърт Дъдли са разделени завинаги и той се върна в двора, но не може да бъде с нея, и всички го презират, задето е убил съпругата си, а Елизабет твърде много се страхува дори да говори с него… как отново ще бъде щастлива някога? Никога не можем да поискаме позволение за венчавката си! Елизабет никога няма да позволи щастие на някой друг. Не и когато самата тя е изгубила любимия си завинаги!

В отговор Джейни отива до вратата и прави жест, сякаш за да повика някого. Нед се вмъква вътре. Изправям се на крака.

— Нед — изричам неуверено.

Този път той не ме грабва в обятията си, не ме вдига така, че краката ми да се отделят от пода. Покланя се много сдържано, после казва, сякаш има в джоба си подготвена реч:

— Отдавна храня благоразположение към вас, и понеже не бива да мислите, че възнамерявам да злоупотребя с доверието ви, ще се радвам, ако се съгласите да станете моя жена.

Хваща ръката ми. Чувствам, че треперя. Той изважда пръстен от джоба си и го нахлузва на средния пръст на лявата ми ръка: това е годежен пръстен. Камъкът е диамант, шлифован до блясък, елегантно заострен от двете страни, сякаш иска да свърже сърцата ни с яркия си огън.

— Какво ще кажете? — прошепва той. — Харесвам ли ви за съпруг? Как ви се харесва предложението ми?

— Харесвам и вас, и предложението ви, и с радост ще се омъжа за вас — изричам тържествено.

— Ще станеш ли свидетелка на годежа ни? — пита той Джейни.

— О, да! — ахва тя. Стои пред нас, местейки поглед от единия към другия.

— Аз, Едуард Сиймор, вземам теб, Катрин Грей, за своя съпруга in futuro^[1] — заклева се той. — И в доказателство на това ти давам този пръстен и тази кесия злато, и святата си дума.

Никога не съм присъствала на годеж. Не знам какво трябва да правя. Вдигам поглед към красивото лице на бъдещия си съпруг.

— Кажи същото — напътства ме той.

— Аз, Катрин Грей, вземам теб, Едуард Сиймор, за свой съпруг in futuro — повтарям обета му. — И в доказателство на това приемам този пръстен и тази кесия злато, и святата ти дума.

— А за това свидетелствам аз — изрича Джейни.

Едуард пуска в ръката ми малка кесия с монети, което символизира, че ми поверява състоянието си, а после слага ръка под брадичката ми, повдига лицето ми и ме целува по устните. Помислям си: никога повече няма да бъда самотна или нещастна.

— Кога ще се венчаем? — прошепвам.

Отново Джейни е тази, която има план.

— Следващия път, когато кралицата отиде на лов, можем да дойдем в къщата ти — предлага тя на Нед. — Ще намеря свещеник.

— Протестантски свещеник — уточнява Нед.

Помислям си как сестра ми Джейн никога не би допуснала да ме венчае свещеник от старата вяра, и му се усмихвам.

— Разбира се — казвам. — Но да не е някой, който ни познава.

— Непознат — съгласява се Джейни, — за да не може да каже на никого и да не знае кои сте. Аз ще бъда единият свидетел. Кой ще е другият? Сестра ти?

Поклащам глава.

— Не, защото когато съобщим на кралицата, тя ще побеснее, а не искам Мери да поеме вината заради мен. Ще доведа прислужницата си.

— Да го направим скоро тогава — казва Нед. — Веднага щом кралицата отиде на лов. Но сме толкова женени сега, колкото ще бъдем и по-късно. Ние сме съпруг и съпруга. Този годеж е също толкова обвързващ, колкото и бракът.

Джейни се усмихва:

— Ще седя в стаята на придворните дами — предлага тя. — Никой няма да влезе.

Тя излиза и вратата се затваря зад нея. Нед я заключва и слага ключа в ръката ми.

— Аз съм твой затворник — казва после. — Можеш да правиш с мен каквото поискаш.

Поколебавам се. Мога да почувствам собственото си желание, мога да го чуя в туптенето на пулса в ушите ми.

— Аз съм твой годеник — казва той с усмивка. — Наистина можеш да правиш с мен каквото поискаш.

Улавям връзките, с които ленената му риза е пристегната на гърлото, и ги подръпвам.

— Искам да свалиш това — прошепвам.

— Искаш ме гол?

Сгорещена съм, сякаш имам треска. Трябва да видя голите му рамене, гърдите му, връзките на панталона му. Копнея да видя стройните му бедра. Усещам топлината, която нахлува в лицето ми, когато обгръща бузите ми в длани и казва: „Благодаря на Бог, че ме искаш така, както те искам аз.“ Изхлузва ризата си и аз леко си поемам дъх при вида на стройното му тяло, после пристъпвам напред и облягам пламналото си и поруменяло лице на топлите му голи гърди.

Той плъзва надолу панталона си: отдолу не носи нищо.

— На твоите заповеди — прошепва.

— Лягай — нареждам, и той се изтяга по гръб, гол, без срам, а аз се плъзвам нагоре по дължината на тялото му и лягам върху него.