Филипа Грегъри
Последните Тюдори (48)

Къщата на господин Мор
Хай Стрийт, Ипсуич, лятото на 1561 г.

Изчаквам до настъпването на нощта, макар че през това лято дворът е толкова весел и безгрижен, че Елизабет си ляга едва към полунощ. Но когато настава пълна тишина и слугите заспиват на сгъваемите маси в голямата зала на къщата на градския първенец, или увити в наметалата си край голямото му огнище, оставям Джоу, хъркаща на възглавницата ми, господин Носльо до нея, и котарака в кошницата му, промъквам се до покоите на семейство Сейнт Лоу, потропвам на вратата, и когато чувам леля Бес да се обажда: „Кой е?“, се вмъквам вътре на пръсти.

Тя седи в леглото по нощница и чете Библията си на светлината на свещ, под брадичката й е завързана нощна шапчица. Слава Богу, спи сама. Ако имаше компаньонка, нямаше да мога да кажа нито дума. Съпругът й е потеглил преди двора. Той е капитан на стражата на кралицата и главен иконом и трябва да се увери, че мястото, където ще отседнем следващата нощ, отговаря на строгите изисквания на Елизабет. Така че Бес, съпруга само от две години, е разделена от съпруга си, за да може Елизабет да се настани с любовника си в най-големия лукс, който сър Уилям Сейнт Лоу може да уреди. Така се въртим всички около нея, около тази кралица, на която е толкова трудно да се угоди, сякаш не е отгледана в малка къща, и не е била щастлива, ако успее да се добере до стари дрехи за доизносване, лишена от име, титла и приятели.

— Кой е? — пита Бес, а после, когато ме вижда, се усмихва: — О, Катрин, скъпа моя. Какво има? Зле ли ти е?

Затварям вратата зад гърба си и отивам до леглото.

— Лельо Бес… — започвам, а после чувствам, че не мога да кажа нищо, не мога да й разкажа нищо. Не мога да се заставя да изрека нито дума.

— Какво има, Катрин? Какво има, скъпа? — пита тя. Изглежда загрижена. Помислям си, че ако имах майка, която ме гледаше така, щях да мога да й кажа всичко.

— Аз… аз…

Очите й се присвиват.

— Какво има? — пита настойчиво тя. — В беда ли си?

В отговор разтварям тежките дипли на нощната си роба. Под нея бялата ми ленена нощница прилепва към закръглените ми гърди, към налятата ми талия. Тя може да види недвусмислената извивка на издутия ми корем, малката очертана трапчинка на пъпа ми, която се е издала навън, макар да съм пристегнала корсажа си.

Тя затиска уста с двете си ръце, а над пръстите й кафявите й очи се разтварят широко в ням писък.

— Мили Боже, какво си направила? — прошепва тя.

— Омъжена съм — казвам отчаяно.

— Какво? За Хенри Хърбърт ли?

— Не, не, обещах му единствено от отчаяние, но той знае за това.

— Мили Боже!

— Омъжена съм за Нед Сиймор.

— Така ли?

— Да. Но той замина и не ми пише.

— Отрича женитбата?

— Не зная. Надявам се, че не.

— Знае ли за това?

— Не знам. Не бяхме сигурни. Джейни знаеше.

— От каква полза е това за когото и да било? — пита гневно лейди Бес. — Тя е мъртва, а той е изчезнал. Някой друг знае ли? Уилям Сесил?

— Не, не, не можех да му кажа. Не можех да кажа и на лейди Клинтън, и…

— За какво, по дяволите, ти е да казваш на мен? — изсъсква тя, все още с ръце върху лицето. — Защо, по дяволите, реши да кажеш на мен?

— Мислех, че ще ми помогнете?

— Никога! — заявява тя.

— Но, лейди Сейнт Лоу — майка ми… вашето старо приятелство? Вие ми обещахте…

— Обичах майка ти, тя беше добра към мен, когато се омъжих за втория си съпруг в дома ви, също и после, когато се омъжих за третия. Забележи това, дете: омъжих се. Омъжих се официално, със знанието на всички. Тя по-скоро би те убила, отколкото да те види в това състояние и без съпруг, който да може да бъде открит. Нямаше да ме помоли да ти помогна: щеше да те изгони от двора на някое място в провинцията и да се моли на Бог бебето да се роди мъртво и да можеш да скриеш срама си.

— Лейди Бес…

— Нямам средства — казва тя категорично като генуезки банкер, който отказва заем. — Нямам средства, за да ти помогна да се справиш с това. Никой няма. Никой няма достатъчно. Ще трябва да заминеш.

— Не се нуждая от пари…

— Нуждаеш се — казва тя. — Отчаяно. И от дом, и от съпруг, и от застъпник, който да обясни на кралицата. Не мога да ти предложа никое от тези неща, а дори да ги имах, не съм сигурна, че бих изложила на опасност всички възможности, които имам на този свят, заради едно глупаво, глупаво момиче като теб.

Разплаквам се безпомощно.

— Но аз нямам къде да отида… — не съм си представяла, че тя ще се ядоса толкова. — Къде мога да отида? Лельо Бес, моля те! Не разполагаш ли с някое място, където мога да отида? Не мога ли да отида в твоята къща?

Тя отново запушва устата си с ръка, за да сподави писъка.

— Един наследник на Тюдорите да се роди в моята къща? Дете, което е наполовина Тюдор и наполовина Сиймор? Нима не знаеш, че тя ще погледне на това като на заговор? Не! Не! Не чуваш ли какво казвам? Елизабет би ме изхвърлила от двора, ако дори узнае, че разговаряме, ако дори само научи, че знам за това. Върви. Върви сега и не казвай на никого, че си говорила с мен, защото просто ще го отрека.

— Но какво да правя? — питам я настойчиво.

Сенките подскачат и падат върху изплашеното й лице, докато посяга към свещта до леглото си.

— Върви и се скрий някъде, роди детето, дай го някъде — изхвърли го, ако трябва — и се върни в двора, преструвайки се, че това никога не се е случвало — съветва ме тя. — И изобщо не казвай на никого, че си говорила с мен. Бъди сигурна, че аз никога няма да го призная.

— Скъпа лельо Бес, умолявам ви! Моля ви, не духвайте свещта!

Чува се леко духване и стаята потъва в тъмнина.

Стоя невярваща в тъмното, а после се отправям с препъване към вратата.

* * *

Лягам си, но не спя. Бебето отново се е изместило. Мисля, че се е смъкнало по-ниско, защото издутината на корема ми не е толкова високо. За миг си помислям, че навярно е умряло и се смалява и че така може да е най-добре за мен. Но после то се присвива и ме ритва толкова силно, та дори за миг не мога да се престоря, че е мъртво.

Освен това изпитвам внезапен прилив на обич към бедното малко създание. Не искам да е мъртво. Не мога да желая смъртта му. Когато лейди Сейнт Лоу каза, че е по-добре да се надявам то да се роди мъртво, я сметнах за чудовище. Помислих си, че отива отвъд границите на жестокостта. Няма да изоставя това клето малко същество, не бих си представила да притисна възглавница върху личицето му и да го захвърля в някоя канавка. Ще помня духването на свещта и тъмнината, докато съм жива. Как можа? Но няма смисъл да плача заради лейди Бес, когато трябва да помисля какво мога да направя и къде мога да отида.

Избърсвам очи и сядам в леглото си. Трябва незабавно да направя нещо: болката е като менгеме, което стиска корема ми, сигурно става нещо. Макар че леля Бес даде ясно да се разбере, че няма да направи нищо за мен, тя ми даде идея — по-добре е да се махна от двора и да родя това дете тайно, може би да го оставя при някое добросърдечно семейство, и да се върна в двора. Когато Нед се прибере у дома, ако изобщо се прибере у дома, и ако все още ме обича, ако всичко това е ужасна грешка, тогава можем да поискаме позволение да се оженим, да обявим, че сме съпруг и съпруга, и да представим бебето, новия наследник на трона.

Поне Робърт Дъдли би бил доволен от това. Така Елизабет би се сдобила с мъжки наследник, комуто може да завещае престола: така би била свободна да се омъжи за Робърт. Уилям Сесил би се радвал на един протестантски наследник. Но трябва да намеря място, където да се оттегля в уединение в очакване на раждането, където тайната ми ще е в безопасност.

Копнея да отида в стария си дом в Брадгейт, но там всички ме познават и новината ще стигне до двора с бързината, с която може да язди един шпионин. Иска ми се да можех да отида в Хануърт и да бъда в дома на Нед, но майка му отказа да подкрепи женитбата ни, когато я помолихме: съмнявам се, че би ме приела топло, ако съм сама, а Джейни няма да е там, както бе обещала. Не смея да отида неканена и не смея да кажа на майката на Нед защо се нуждая от дом. Не мога да кажа на чичо си, не мога да се заставя да му призная истината, не искам да навлека позор на новия му дом. Имам нужда от някой, който притежава обширни земи и много къщи, който може да ми даде убежище, докато се роди бебето ми. Някой, който може да плаща за дойка и да подкупи хората, за да запази тайната ми. Някой, който да има куража да ме скрие от кралицата, някой, който би поел риска да си навлече недоволството й, за да й осигури наследник.

Мисля си, че това могат да бъдат само Уилям Сесил или Робърт Дъдли: никой друг не разполага с това, което лейди Бес нарича „възможности“, сякаш всички ние сме скъперници, които пазят репутацията си като натрупано богатство. Не мога да се принудя да говоря за ухажване и тайни обещания с Уилям Сесил. Той е толкова стар и толкова изключително почтителен: говори с мен като любящ чичо. По-скоро бих признала на истинския си чичо Грей, отколкото да кажа на Уилям Сесил. Освен това той вече ме попита и аз го лъгах безочливо през цялото време на тази дълга бременност, и той няма да забрави това. Но Робърт Дъдли винаги се е държал любезно с мен. Сприятели се с Нед, признава положението ми на престолонаследница. Възстанови репутацията си, след като уби съпругата си: никой в страната не се ползва с по-голямо доверие в двора и не разполага с по-големи възможности. Притежава десетки къщи, които кралицата му е подарила — нима не може да ме скрие в една от тях? Решавам да му кажа на сутринта, а после отново лягам и се опитвам да спя.

Обръщам се, после се преобръщам на другата страна. Безсмислено е да лежа в леглото си. Тежко се мятам ту на една, ту на друга страна като изхвърлен на брега кит, но не мога да се наместя удобно, понеже бебето притиска сърцето ми, така че едва мога да дишам, и се отпуска тежко в корема ми, така че се налага да стана отново, за да се облекча в нощното гърне. Умът ми препуска, усещам туптене в ушите си, сякаш съм в опасност. Няма да мога да заспя, докато не призная на Робърт Дъдли и той не ми обещае убежище. Сигурна съм, че си ляга късно. Казвам си, че ще отида при него веднага и ще му съобщя незабавно, ще хвърля състоянието си в ръцете му, а съдбата си — на неговата милост.

Решителността ми ме отвежда до вратата му и аз потропвам тихо на нея. Тя се отваря бързо, сякаш някой е стоял нащрек от другата страна, и камериерът на Робърт, Тамуърт, поглежда навън в галерията.

— Лейди Катрин! — възкликва тихо той, излиза навън, хваща ме за ръката и ме дръпва вътре. — Не стойте там, някой може да ви види.

Затварям вратата зад гърба си и виждам някой да се размърдва в голямото легло с балдахин.

— О, добре дошла! — възкликва Дъдли весело, отмята завивките и застава до леглото, чисто гол, сякаш очаква любовница. Когато вижда, че съм аз, сепнато се дръпва назад при вида на зашеметеното ми лице, и дръпва част от завивките си, за да ги увие около кръста си. Голите му рамене са широки, а гръдта му е мускулеста и яка. Не мога да не се запитам коя ли жена е очаквал, гол в леглото си, така смугло красив, задрямал, докато тя успее да дойде при него. Не мога да не отбележа, че е добре сложен и си помислям, че всяка жена би се радвала Тамуърт да я отведе до това легло, както очевидно е свикнал да прави.

— Можеш да си вървиш, Тамуърт — казва Дъдли кратко. — Чакай отвън, пази на вратата.

Тамуърт намята плаща над нощната си риза и излиза през вратата. Чувам как столът изскърцва, когато той сяда в галерията да пази усамотението ни и отбелязвам, че това е нещо привично за него.

Робърт хвърля поглед към другата врата на спалнята си и казва:

— Говорете по-тихо.

— Това стаята на кралицата ли е? — Едва мога да повярвам, че дори по време на пътуването на двора те имат съседни стаи със свързваща врата — следователно всички клюки трябва да са верни.

— Няма значение. Говорете по-тихо — той пристъпва безшумно до свързващата врата и плъзва добре смазаното резе, за да я заключи. — Какво искате, лейди Катрин? Не би трябвало да сте тук.

— В беда съм, в ужасна беда съм — отвръщам.

Той кимва.

— Каква?

Почти нямам представа откъде да започна.

— С Нед Сиймор бяхме тайно сгодени — подемам.

Тъмните му очи са приковани върху лицето ми.

— Глупаво — казва кратко.

— После се оженихме тайно.

Той присвива очи.

— Лудост.

— После той замина за Франция, а сега е в Италия с Томас Сесил.

Сега той не казва нищо, просто ме гледа.

— А аз очаквам дете.

Челюстта му увисва.

— Мили Боже.

— Знам — гласът ми трепери, но поне този път не плача. Мисля си, че съм стигнала до някакво място отвъд сълзите. Паднала съм възможно най-ниско: съобщавам позорна тайна на любовника на кралицата, в стаята му след полунощ. И това е единственият начин, който мога да измисля с надеждата да преживея тази ужасна поредица от събития.

— Уилям Сесил знае ли?

Помислям си — ето как стоят нещата. Превърнала съм се в пул за игра, който видните личности да местят насам-натам.

— Не, дойдох при вас. Първо при вас.

— Е, не биваше да идвате при мен — заявява той направо. — Не и по въпрос като този.

— При кого тогава? — питам настойчиво. — Защото нямам приятели, нито родители — срещам критичния поглед на тъмните му очи. — Нямам по-голяма сестра, която да ме посъветва — напомням му: на този мъж, чието заговорничене доведе до смъртта й. — Нямам баща — „Пак по ваша вина“, допълням наум.

Той се завърта из стаята, нахлузва през глава ленена риза и навлича панталон, за да прикрие голотата си.

— Трябваше да отидете при кралицата по-рано.

— Да, но сега вече не мога да отида — възразявам. — Казах си, че може да ми позволите да живея в една от по-малките ви къщи, някъде далече, и да родя детето си.

— Никога — казва той. — Скандалът, който ще се разрази над вас, ще бъде невъобразим. Всички ще си помислят, че това дете е мое или че вие сте кралицата, която ражда тайно моето копеле. Ще съборите трона. Да не мислите… — той млъква рязко и изругава. — Не. Не мислите такова нещо, нали?

Прав е. Не бях мислила за това. Не съм способна да мисля.

— Не можехте да изберете по-лош момент — казва той, говорейки почти на себе си. — Кралицата на шотландците се връща в Единбург, без да е подписала мирния договор…

— То идва — настоявам. — Независимо дали кралицата на шотландците ще заеме трона си или не. Бебето идва. Трябва да отида някъде.

Той прокарва ръка през тъмната си къдрава коса:

— Кога?

Поглеждам го.

— Какво „кога“, сър Робърт?

— Кога очаквате бебето си? Кога ще се роди?

— Не зная — казвам. — Не съм сигурна. Скоро, мисля.

— За Бога! — той губи самообладание и повишава тон. — Сигурно знаете кога сте се омъжили и сте консумирали брака си. Сигурно имате някаква обща представа.

— Оженихме се през декември, в неговата къща — казвам. Усмихвам се при спомена как двете с Джейни се подхлъзвахме и пързаляхме в калта, докато вървяхме по брега към къщата на Нед.

— Значи следващия месец — казва Робърт.

— Така ли?

— Нещо такова. Обикновено трае около девет месеца.

— Така ли?

— Нима не знаете? За Бога! Не ви ли прегледа акушерка?

Не мога да призная, че си лягахме заедно, преди да се оженим.

— Как можех да се видя с акушерка?

Раздразнението внезапно го напуска, когато осъзнава колко напълно сама съм. Нямам майка, която да ме посъветва, сестра ми е мъртва, а не си намерих приятелка, която да замести Джейни. Паднала съм толкова ниско, че съм била принудена да отида при него.

— Да, разбира се — казва тихо. — Бедното девойче.

— Надявах се да ми помогнете — казвам смирено. — Заради сестра ми Джейн. Тя се омъжи за брат ви. Планът беше на баща ви. Оттогава нищо не върви както трябва за нас.

Жестът му ме кара да замлъкна.

— Повече нито дума за нея — казва. — И не ви прилича да споменавате името й. Не и във вашето състояние.

— Аз съм омъжена жена — заявявам твърдо. — Тя нямаше да ме осъди, задето съм се омъжила по любов.

— В такъв случай къде е съпругът ви?

Запъвам се:

— Знаете, че не ми е известно.

— Изобщо не сте получили вест от него?

Поклащам глава.

Робърт Дъдли се отпуска в един стол до огнището, но не ме кани да седна. Хващам се за високата облегалка на другия стол и се облягам на нея. Той взема нож от една странична масичка и го върти насам-натам, улавяйки с него светлината, докато мисли.

— Значи няма никакво съмнение, че детето е от Нед — казва. — Сега ми кажете истината. Категорично.

— Никакво съмнение — казвам, преглъщайки оскърблението.

— И когато се прибере у дома, ще го признае за свое?

— Не може да отрече.

— И имате доказателство за женитбата си?

В отговор му показвам верижката на врата си, с годежния пръстен с диамант и венчалния си пръстен с пет брънки.

— Виждам, че имате пръстен — казва той сухо. — Кои бяха свидетелите ви?

— Джейни — казвам. — Но тя е мъртва.

— Но имаше и други присъстващи?

— Само свещеникът.

— Истински свещеник, със собствена енория?

— Познат на Джейни.

Той кимва.

— И имате писма от Сиймор. Даде ли ви пари? Даде ли ви документи за поземлено дарение?

— Имам писмо, което потвърждава годежа, а в завещанието му съм посочена като негова съпруга и наследница — казвам гордо.

Робърт кимва.

— Имам стихотворение — казвам.

Той слага ръка на челото си и разтърква очи, сякаш се опитва да сдържи смеха си.

— Оставете това. Сега слушайте, Катрин. Не мога да ви изпратя в укритие. Това би направило нещата по-лоши за вас и много лоши за мен. Ще съобщя на кралицата това, което ми казахте, и ще трябва да се изправите пред нея. Тя ще се разгневи много. Не е бивало да се омъжвате без нейно позволение — след като сте наследница на трона, вашият съпруг е от огромна важност за сигурността на кралството. Но вече е свършено, а, слава Богу, можехте да направите много по-лош избор. Той не е испански шпионин или папист, няма претенции в Шотландия. От добро семейство е — реформатор, слава Богу, и се ползва с благосклонност, — а вие очаквате дете, и ако родите момче, това ще облекчи част от натиска върху нея.

— Тя би могла да се омъжи за когото иска, ако има мъжки наследник от протестантско семейство — отбелязвам.

Тъмните очи на Дъдли се стрелват светкавично към мен.

— Наистина би могла — съгласява се той. — Но не е ваша работа да говорите за това. Не се опитвайте да се правите на умница. Съвсем явно е, че не сте такава. Така че ще се приберете в стаята си, а на сутринта си измийте лицето, облечете се и си оправете косата, и чакайте да ви повикам. Ще събудя кралицата рано и ще й кажа това, което ми разказахте.

Понечвам да кажа, че не може да събуди кралицата, че никой не може да влиза сутрин в спалнята й, докато тя не нареди. Но после си спомням свързващата врата между спалните им и разбирам, че Робърт Дъдли може да идва и да си отива, както пожелае.

— Ще й кажете ли, че много, много съжалявам? — питам тихо. — С Нед се влюбихме. Все още го обичам. Никога няма да обичам никого освен него. Не го направих, за да я оскърбя. Не мислех за нищо, освен колко много го обичам.

— Ще направя всичко по силите си да обясня — казва кратко Робърт. — Но още сега мога да ви кажа, че тя никога няма да го разбере. Сега си вървете.

* * *

Цяла сутрин чакам в стаята си да ме повикат при Елизабет. Призлява ми от страх. От месеци ми прилошава сутрин от бременността: сега ми призлява от страх пред кралицата. Питам се дали някога отново ще се почувствам добре. Питам се дали някога отново ще бъда щастлива. Мисля си за горката си сестра и как тя очакваше да чуе от сестрата на тази кралица дали ще живее или ще умре, и си мисля, че е странно и жестоко и неразбираемо, че Джейн трябваше да умре заради вярата си и че аз трябва да се боя до смърт, защото съм влюбена, и че двете никога няма да можем да поговорим за това. Ще родя племенника й, а той никога няма да я познава.

По пладне една от дамите, Пеги, надзърта през вратата и казва:

— Тя пита за вас. Потегляме по реката. Избрахте лош ден да се скриете.

— Вика ли ме? — в миг се измъквам от стола си и се изправям на крака, пренебрегвайки усещането за замайване.

— Просто иска да знае къде сте. Казах, че сте се успали. Но е по-добре да си покажете лицето.

Поглеждам се набързо в малкото си огледало от ковано сребро. В меките тонове на отражението си виждам красавица: кожа с цвят на сметана, златиста коса, тъмни очи.

— Хайде — казва Пеги сопнато. — Вече се качват в лодките.

— Тя иска да тръгна с вас по реката?

— Не казах ли току-що именно това?

Забързвам зад нея и двете отиваме до кея. Не мога да повярвам, че Елизабет смята да ме разпитва по време на плаването по реката. Мислех, че ще изпрати да ме повикат в мига, щом Робърт Дъдли говори с нея. Не мога да разбера какво става. Елизабет е в лошо настроение от момента на пристигането си в Ипсуич. Градът пламенно поддържа реформираната религия, а Елизабет въздиша по старите ритуали на Църквата. Свещениците тук имат съпруги, а Елизабет копнее за обрекли се на безбрачие духовници, облечени в най-пищни одежди. Тя е такава глупава смесица от реформизъм и папизъм: не гледа на вярата си сериозно като Джейн. Обещали са й да представят пред нея пиеса на лодки по водата, за да отклонят ума й от оплакванията й и всички трябва да заемем местата си на един от големите търговски кораби, да вечеряме и да гледаме пиесата, подготвена за забавление на Елизабет.

Робърт Дъдли е до нея и среща неспокойния ми питащ поглед с изражение на пълно безразличие. Явно не трябва да търся никаква помощ от него. Елизабет накланя глава в отговор на реверанса ми, но не ме повиква при себе си. Не е нито ядосана, нито обзета от съчувствие, същата е, каквато е винаги — смразяваща. За момент си помислям, че не може да й е казал каквото и да е, че куражът му е изневерил в последния момент. Един лек жест с ръка зад гърба му ме предупреждава да не казвам нищо и да не правя нищо, и аз отново правя реверанс и отстъпвам назад.

Корабът е закотвен, а отливът го кара да изопва въжето и да се люлее и накланя. Движението е ужасно — корабът се люшка едновременно от една на друга страна и нагоре-надолу. Далеч по-лошо е от плаването в баржа с весла. Чувствам как жлъчният сок се надига в дъното на гърлото ми, а устата ми е пълна със солени пръски.

— Ще обядваме — казва Елизабет, сякаш може да разгадае изражението на побелялото ми лице и знае, че се страхувам, че няма да успея да не повърна. — А — казва тя. — Стриди!

Поднасят на кралицата прочутите колчестърски стриди, а тя плъзва поглед към Робърт Дъдли и пита:

— Вярно ли е, че събуждат похот у непредпазливите?

— Не само у непредпазливите — отвръща той и двамата се разсмиват заедно.

— Навярно девици като лейди Катрин и мен не бива да ги вкусват? — казва тя. Слугата, схванал намека, незабавно ми предлага голямото блюдо със стриди на Елизабет. Тъй като тъмните й очи са приковани в мен, съм принудена да си взема една.

— Зависи дали харесвате вкуса — обяснява Робърт. — Аз самият не мога да му се наситя.

Тя се засмива и плесва ръката му, за да не посегне към нова стрида, но ме наблюдава. Не мога да откажа да изям подарък от блюдото на кралицата, и вдигам стридата към устата си. Мирисът на водорасли и видът на слузестата, лепкава стрида ще ми дойдат в повече. Знам, че никога няма да мога да я преглътна. Знам, че ще се посрамя пред двора. Усещам в устата си соления вкус на горещ жлъчен сок, чувствам как стомахът ми се бунтува и надига.

— Bon appetit! — пожелава ми кралицата, без да откъсва острия си поглед от позеленялото ми лице.

— И на вас, ваше величество — казвам, отварям уста, изсипвам стридата вътре и я преглъщам. Затварям устата си като капан и я задържам.

Кралицата се засмива толкова силно, че се налага да се вкопчи в ръцете на Робърт.

— Само да си видите лицето! — възкликва. — Вземете си още една! — умолява ме тя. — Вземете си още.

* * *

Удава ми се да разговарям насаме с Робърт Дъдли чак вечерта след службата в параклиса. Успявам да застана до него, докато заемаме местата си в голямата зала.

— Казахте ли й? — питам настойчиво.

— Казах й, но тя не желае да говори за това, докато не се върнем в Лондон — казва той. Хвърля поглед напред към най-горната маса, където кралицата обръща рижата си глава назад, за да го потърси с поглед. — Извинете ме.

— Не е ли ядосана? Ще ми прости ли?

— Не знам — казва той. — Казва, че не иска да говори за това до прибирането ни в Лондон. Вие как мислите?

* * *

Не зная какво да мисля, освен че всеки ден от обиколката ни сигурно ме доближава все повече до оттеглянето ми в уединение за раждането, а единственият човек, който има мнение по въпроса — не кой да е, а тъкмо Робърт Дъдли (от всички акушерки, които една млада жена би могла да избере), — смята, че сигурно ще родя през септември. Слава Богу, до септември вече ще сме се върнали в Лондон и тогава кралицата ще ми каже как трябва да постъпя. Нищо не би могло да бъде по-лошо от това всекидневно мъчително пътуване, тези ужасни нощи на веселие и този всекидневен ужас от разкриването.