Филипа Грегъри
Последните Тюдори (71)

Дворецът Гринич
Лятото на 1564 г.

Елизабет ме вика в спалнята си, докато се облича за вечеря. Седнала е пред масата си: огледалото й от венецианско стъкло е пред нея, червената й перука — забодена на поставката си, със свещи навсякъде около нея, докато дамите й педантично, грижливо оцветяват лицето й с оловно белило. Тя стои напълно неподвижна, като мраморна статуя, докато сместа от бяло олово и оцет бъде безупречно нанесена от пътя на косата й до врата и надолу до гърдите й. Никой не смее дори да диша по-шумно. Застивам като всички други статуи в стаята, докато тя отваря очи, вижда ме в огледалото и казва, без да движи устните си, по които оловното белило съхне:

— Лейди Мери, погледнете това.

След посоката на сведения й поглед, пристъпвам напред и когато тя мигва в знак на позволение, вземам малката книга, която лежи отворена пред нея.

Заглавието е „Monas Hieroglyhica“^[1], а авторът е Джон Дий. Посветена е на императора на Свещената Римска империя и дългият предговор настоява читателя да вземе предвид, че символите на планетите имат значение сами по себе си, и могат да се четат като език или като код.

Вдигам очи и срещам тъмните очи на Елизабет в огледалото.

— Прегледайте я — нарежда тя през затворените си устни. — Какво мислите?

Прелиствам малките страници. Покрити са със схеми и астрономични символи и ситен печатен шрифт, който обяснява какво означава всеки от тях, и как всеки се свързва с останалите. Виждам, че има няколко страници с математически изчисления, които демонстрират връзката между символите, и някои, които приличат повече на философски писания или дори на алхимия.

— Не мога да я разбера от пръв поглед — признавам искрено. — Ще трябва да я изучавам много дни, за да я разбера. Съжалявам, ваше величество.

— Аз също не мога да я проумея — Елизабет издишва шумно и облаче бяла пудра литва към огледалото. — Но мисля, че това е изключителен труд. Той обединява символите на древните и науките на мюсюлманите — говори за универсален свят, който съществува успоредно с нашия и зад него, свят, който можем да усетим, но рядко виждаме. Той обаче смята, че тези символи го описват и съществува език, който може да бъде научен.

Поклащам объркано глава.

— Бих могла да я прочета внимателно, ако желаете, и да напиша обобщение — предлагам.

Тя се усмихва съвсем леко, за да не напука боята:

— Ще я прочета със самия автор — казва. — Той е на мое разположение. Но можете да седите и да слушате начетения ни разговор, ако желаете. Просто исках да проверя какво разбирате от това на пръв поглед.

— Не съм имала привилегията да получа вашите познания — казвам тактично. — Но бих се радвала да узная повече. Сигурна съм, че ако мога да ви слушам, бих разбрала повече.

— Но чувам отвсякъде, че сестра ви Джейн е била много начетена — казва тя. — Научих, че Роджър Ашам твърдял, че тя била най-начетената жена на своето време. Пише книга, в която отдава почит на паметта й. Изглежда, в последно време всички искат да издават книги — нямат ли си достатъчно работа за вършене?

— Той се срещна с нея само един-два пъти — казвам, преглъщайки желанието да защитя Джейн от тази стара ревност. — Почти не я познаваше.

— Аз също учех с кралица Катрин Пар, не забравяйте — казва Елизабет, размишлявайки над отдавнашни съперничества.

— И аз — обажда се лейди Маргарет Дъглас от дъното на стаята, отчаяно жадувайки да се включи в разговора и да напомни на Елизабет за родствената си връзка с нея. Елизабет дори не обръща глава.

— Сигурна съм, че тя никога не е чела нещо като тази книга от доктор Дий — казвам в опит да върна Елизабет към настоящето.

— Да — казва тя. — Предполагам, че нямаше да го разбере.

Начервяват устните й и почернят миглите и веждите й. Капват беладона в очите й, за да ги накарат да заискрят. Аз стоя и държа книгата, в очакване да разбера дали съм освободена. Тази вечер не е мой ред да й служа, не е вечерта, в която е мой ред да гримирам белосаната, лицемерна стара кралица. Тази вечер би трябвало да съм свободна да правя каквото пожелая, но тя ме държи тук, защото се притеснява дали съм достатъчно умна да разбера нещо, което е неясно за нея, опасявайки се, че моята отдавна мъртва сестра е била по-начетена от нея.

— Но не мислите, че това е ерес, нали? — тя се надига от масата и дамите поднасят полата на роклята така, че да може да стъпи в нея, издърпват я нагоре и я завързват на кръста й.

— Не бих могла да изкажа мнение — казвам предпазливо. — Ваше величество би преценила това най-добре. Но винаги съм ви чувала да говорите благосклонно за Джон Дий.

— Така е — потвърждава тя. — И се радвам, че той се върна в Англия с такива познания! Ще започна да чета книгата му утре. Можете да се присъедините към нас.

Правя реверанс, сякаш съм изключително признателна.

— Благодаря ви, ваше величество. Ще очаквам с нетърпение да се уча от двама ви.

* * *

Джон Дий, тъмноок, облечен в тъмна роба като учен, е заобиколен от листове хартия. Върху всеки има надраскани символи, един — насочен към друг, всеки един — обяснен с дузина кратки бележки. Виждам, че рисува малки ръце с пръст, обвинително насочен към абзац, на който иска да обърнем особено внимание. Елизабет, разтворила книгата му на скута си, седи сред тази буря от елементи на познанието, със светнали от внимание очи. Томазина, подобно на изискано облечено луксозно кученце, коленичи в краката й. Аз сядам на едно столче отстрани: никога няма да се свивам на пода, докато Елизабет седи.

Джон Дий говори за символите на звездите: онова, което е показано в небесата, съответства на това, което става на земята.

— Каквото е горе, това е и долу — казва той.

— Можете ли в такъв случай да предсказвате женитбите на владетелите? — пита Елизабет.

— С голяма точност, ако разполагам с датите, времето и мястото на раждането им, които биха ми посочили техния астрален дом — отвръща Дий.

— Това не е ли астрология? — питам го, а в тона ми се долавя предупреждение.

Той кимва, оценявайки предпазливостта ми.

— Не, защото аз не целя да предскажа зло — казва той. — Незаконно е да се предсказва смъртта на един владетел, но е безвредно да се предсказва неговото щастие — приковава проницателния си поглед в Елизабет. — Може ли да избера най-подходящия ден за женитбата ви, както избрах този на коронацията ви?

Елизабет се разсмива превзето.

— Не и моята, добри ми философе. Знаете, че нямам такова желание. Току-що бях принудена да разочаровам ерцхерцог Фердинанд. Казах му, че по-скоро бих предпочела да бъда стара мома-доячка, отколкото омъжена кралица!

— Безбрачието е призвание — отвръща Джон Дий, а аз полагам усилие да запазя сериозно изражение при представата за Елизабет като монахиня. Не смея да погледна Томазина, която е свела глава.

На известно разстояние от нашия омагьосан кръг дамите въздишат от отегчение и пристъпват от крак на крак. Придворните стоят до стените, разговаряйки помежду си, а един-двама се облягат на ламперията от изтощение. На никого не е позволено да седне, въпреки че Джон Дий чете от книгата си вече два часа.

Дий взема друг лист и го показва на кралицата, но в този момент Уилям Сесил влиза тихо в стаята и се покланя.

— Простете, че се натрапвам на научните ви занимания — казва той тихо. — Но нали искахте да узнаете веднага щом кралицата на шотландците даде позволение съпругът на лейди Маргарет Дъглас да влезе в Шотландия.

Младият Хенри Стюарт, моят красив роднина, който се прозява в един ъгъл, дочува изреченото шепнешком име на майка си и вдига поглед, но Елизабет и Сесил са доближили глави.

— Нима кралица Мери се е съгласила? — възкликва тя, криейки широката си усмивка зад изрисувано ветрило.

Сесил се покланя.

— Да.

Тя го хваща за ръкава и го придърпва по-близо. Само ние с Томазина можем да чуем как се съветват шепнешком.

— Но аз попитах само защото бях сигурна, че тя ще му откаже достъп до шотландските му земи — прошепва тя. — Попитах само за да подразня Мери и да отклоня вниманието й, докато тя преговаряше с Дон Карлос Испански.

— В такъв случай спечелихте повече, отколкото възнамерявахте — казва Сесил с угоднически тон. — Надхитрихте я. Защото тя е дала позволение както на графа на Ленъкс, така и на сина му да влязат в Шотландия, а като паписти те със сигурност ще я отделят от нейните съветници-протестанти. Да заминат ли или ще е по-безопасно да задържим младежа тук?

Елизабет повиква с жест Хенри Стюарт, лорд Дарнли, светлокос младеж, красив като момиче. Той е мой братовчед, тъй като е син на лейди Маргарет Дъглас, но не мога да кажа, че помежду ни има кой знае какви топли роднински чувства. Никога не съм харесвала майка му, която се възползва от несправедливостта на Елизабет — на свобода е, докато сестра ми е затворена, нейните близки се издигат, докато тези на сестра ми губят позициите си. Убедена съм, че се вижда като наследница на трона, докато всички знаят, че е редно наследницата да е Катрин.

Самият Хенри Стюарт се върна от Франция, за да изпълнява ролята на малко птиче в клетката на кралския двор: той чурулика безспир в угода на кралицата, но вратичката на клетката никога не се отваря. Майка му е готова да го постави навсякъде, където може да го видят: смята го за неустоим. Публична тайна е, че тя се надяваше той да се ожени за Мери, кралицата на шотландците, но кралицата успя да устои на обещанията, сипещи се от розовите му устни в първите дни на вдовството й. Сега той се покланя ниско на Елизабет и кимва на мен, но никой от нас не губи много време в любезности към другия. Той е суетен млад мъж, който твърде малко се интересува от която и да било жена с какъвто и да е ръст. Това, което умее до съвършенство, е да угажда на по-възрастни благосклонни жени, които изпитват наслада от компанията на едно красиво момче, като например майка му или кралицата. Най-много от всичко обича да се напива и да обикаля из града, като си търси белята заедно с други хубостници. Така или иначе, не привличам вниманието му и той не прахосва никаква част от него за мен.

— Можете да кажете на баща си, че той е получил своето разрешение за пътуване от кралицата на шотландците, по моя молба — казва Елизабет на Хенри Стюарт. Той се изчервява като момиче и пада на едно коляно. Елизабет му се усмихва. — Ще искате ли да заминете за Шотландия с него? — пита тя.

— Не и да ви оставя! — възкликва той, сякаш сърцето му ще бъде сломено. — Искам да кажа, простете ми, говорих твърде прибързано. Ще сторя каквото заповядате, каквото заповяда баща ми. Но не искам да напускам този двор заради друг. Та нима човек изоставя слънцето, за да отиде при луната?

— Ще бъдете длъжен да заминете, ако баща ви има нужда от вас — заявява Елизабет.

Очите му блестят, докато отмята дългия си перчем от челото: възхитителен е като невръстен златист шпаньол.

— Не може ли да остана?

Елизабет протяга ръка към него и отмята русите къдрици от подобното му на листенце от роза лице.

— Можете — казва тя благосклонно. — Не мога да се лиша от вас. Вашият баща, лорд Ленъкс, ще отиде и ще уреди делата си в своите земи, а вие ще останете при мен на сигурно място като птиче в гнездото.

Сесил вдига вежди, отбелязвайки нежния тон на кралицата, и не казва нищо. Хенри Стюарт се осмелява да улови ръката на нейно величество и я притиска към устните си. Елизабет се усмихва и му позволява тази волност.

— Никога няма да ви оставя — кълне се той. — Не бих могъл да го понеса.

Разбира се, аз знам, че няма, защото Томас Кийс има заповеди да не го пуска да излезе през портата. Но това е поетичната драма на изтънчената рицарска любов, а тя е по-важна от която и да е банална истина.

— Зная, че никога няма да го сторите — измърква Елизабет като охранена котка, от удоволствие, че той й обръща внимание.

— Не съм като Робърт Дъдли! Не заминава ли той за Шотландия, за да се ожени за кралицата? — пита Дарнли, ръсейки сол в раната.

Лицето на Елизабет се присвива конвулсивно под грима.

— Той заминава от обич към мен — заявява тя.