Филипа Грегъри
Последните Тюдори (64)

Тауър
Лондон, лятото на 1563 г.

Кръщавам бебето си Томас Сиймор, но не допускат никого в Тауър за кръщението му. Негови кръстници са двама от пазачите в Тауър, които му дават име в купела в параклиса на Тауър, докато придворната ми дама го държи. Донасят ми го обратно, вече със спасена мъничка душа, но няма кой да извърши пречистването ми. Мисля си, че със сигурност съм добра протестантка, защото сега отхвърлям още едно от тайнствата на старата Църква. Ставам от леглото, измивам се, сменям бельото си и се помолвам насаме, и толкова.

Не мога да получавам новини, ако изключим дворцовите клюки, които ми носи госпожа Ротър. Тя казва, че братовчедка ми лейди Маргарет Дъглас и слабоватият й съпруг, Матю Стюарт, живеят тихо и скромно в дома си и гледат да не привличат вниманието, докато недоволството на Елизабет ги отмине. Сега, когато те — които бяха виновни в толкова много неща — са освободени, жителите на Лондон се гневят още повече заради моето затворничество, и сега хората започват да говорят, че сестра ми Джейн е очаквала дете в Тауър, точно като мен, и бебето й е било убито, когато е умряла. Омразно ми е да виждам как използват името й, но съм трогната, че си я спомнят като мъченица и казват, че щяла да ги дари с момче и наследник за Англия. Казват, че аз също съм несправедливо хвърлена в затвора. Същите хора, които призоваваха „Нашата Елизабет“ да бъде спасителка за реформираната религия в Англия, сега заявяват, че тя е станала толкова лоша, колкото бяха гонителите й преди. Казват, че тя измъчва сестрата на тяхната протестантска мъченица. Нейната войска се провали във Франция и не съумя да защити протестантите, а сега победените й войници се прибират унило у дома, болни и ранени, без заплащане, окаяни и метежни, с редици, оредели и от ужасно избухване на чума.

Най-необичайната новина обаче ми е съобщена не от госпожа Ротър, а от малката ми прислужница Луси, която я научила от готвачката на горкия комендант, а тя пък — от един от кралските готвачи, направо от кралската трапеза. В опит да промени мнението на всички и да я превърне в безопасен избор за наследница, Елизабет ще нареди на Робърт Дъдли да се ожени за Мери, кралицата на шотландците.

Влудява ме фактът, че не мога да съобщя това на Нед, затворен в Бялата кула без възможност да дойде при мен. Той щеше да се залива от смях заедно с мен над това безумно предложение за брак. Елизабет сигурно си е изгубила ума, щом мисли да предложи опозорения си любовник на друга кралица, особено толкова бляскава и достолепна. Предложили са на Мери дон Карлос — престолонаследника на Испания. Защо би обмисляла брак с един от поданиците на Елизабет? И то опетнен от подобен скандал? Но Елизабет така отчаяно иска да избегне моето законно предявяване на права върху престола, че е измислила този невъзможен план, за да мога да бъда пренебрегната в полза на един посрамен фаворит и една французойка-папистка, чието семейство току-що е разгромило нашата английска армия.

Елизабет стига и по-далече. Предлага двете с Мери да заживеят по някакъв начин заедно, тя, Дъдли и Мери да живеят заедно в някой голям дворец. Ще бъдат две кралици, делящи един двор, делящи си един остров, а вероятно ще си споделят и Робърт. Това е необичайна, скандална, безумна идея, и си представям как членовете на Тайния съвет, Уилям Сесил и самият Робърт Дъдли си скубят косите.

Явно Елизабет пише писма до Мери (градът жужи от клюки): кокетни писма, сякаш писани от любовник до дамата на сърцето му. Смята да й изпрати пръстен с диамант, като годежен пръстен. Обещава вечна любов и приятелство. Казва, че ако Мери някога е в нужда или опасност, може да призове могъщата си посестрима-кралица и Елизабет ще дойде при нея — непременно. Елизабет прави онова, което й се удава най-добре — използва човешката близост в името на политическите си цели.

А после — точно като баща си, който проявяваше благосклонност към един фаворит за сметка на друг, та двамата да се намразят помежду си — Елизабет се обръща към Маргарет Дъглас, нашата изпаднала в немилост братовчедка, и показва на света, че предпочита нея пред мен, ако наследницата трябва да е англичанка. Лейди Маргарет никога не е трябвало да се изправя пред обвинителите си като мен. Показанията на онези, които твърдяха, че е наела гадатели и некроманти да предскажат смъртта на Елизабет, до едно са пренебрегнати. Тя беше освободена от затвора без дори петънце върху репутацията си и ето че сега се появява в двора, приета благосклонно: синът й, красивият Хенри Стюарт, завърнал се от Франция, следва навсякъде едрата й фигура, както изящен платноход следва баржа. Маргарет Дъглас намеква на всички, че Хенри Стюарт би бил подходящ съпруг за кралицата на шотландците — същата идея, която оскърби кралицата по-рано! — но сега това може да бъде изречено, сега може да бъде обмисляно. Робърт Дъдли например би погледнал благосклонно на един такъв неравностоен брачен съюз, пък било то и само за да спаси себе си.

Лудост е да питаме какво мисли една луда жена. Безумие е да разпитваме една глупачка. Но наистина — какво си мисли кралицата, та би простила на един предател, би изложила на риск собствения си трон, би се отказала от любовника си и би посочила неприятелката си за наследница — само и само за да ми попречи да се възкача на трона след смъртта й? Винаги съм я намирала за необяснимо отмъстителна: сега я намирам за напълно безумна. Защо би рискувала всичко, за да ми попречи да бъда почитана? Защо за нея е толкова важно да ме унижава и наказва?

Мога само да предполагам, че я измъчва ревността от детските й години, когато е живяла в постоянно безпокойство, питайки се кой ще бъде удостоен с благоволение от баща й. Първо се е разпореждала със своята полусестра, Мери Тюдор, която е била принудена да й прислужва като малка, а после Елизабет бе унизена, когато приливът се обърна и Мери бе удостоена с благоволение. Видя презираната си полусестра да се възкачва на трона, приветствана от всички в първите месеци на царуването си. Елизабет винаги е приемала другите жени като свои съперници. Предполагам, че е мразела мащехите си, после своята полусестра, след това горката Ейми Дъдли, а сега мен. Сигурно ме мрази ужасно ожесточено, щом е готова да пожертва Робърт Дъдли, давайки го на друга жена, за да ми попречи да получа короната. Започвам да си мисля, че е луда като баща си.

Но това само ме кара да се боя от нея повече, и да ми се иска да можех да поговоря с Нед за тези надигащи се тревоги. Вече не става дума за политика, за стратегия. Това не е кралица, избягваща една наследница, защото се бои, че тя ще отклони вниманието на двора от трона: това е жена, която стига до огромни крайности, за да уязви една съперница. Готова е да изгуби любовта на живота си и да посочи неприятелката на страната си за своя наследница, за да ми попречи да наследя престола и да ми попречи да живея щастливо с Нед и децата ни. Колко ли трябва да ме мрази, за да стигне дотук? Колко ли й е омразна представата за щастлив брак с обичани деца, щом би провалила себе си, за да съсипе живота ми. И докъде ли може да стигне, за да ми отмъсти, задето съм по-млада, по-красива, по-щастлива, и по-подходяща наследница на короната, отколкото беше тя!

Не забравям, че видях злобата й към нейната полусестра, Мери. Гледаше я как умира, и я измъчваше, докато умираше: флиртуваше със съпруга й и й отказваше всякаква утеха. Не забравям, че Ейми Дъдли умря сама в своя дом и че убиецът й така и не бе назован, но че Елизабет знаеше за смъртта й, преди тя да бъде оповестена. Съперничеството на Елизабет е нещо, от което една жена би трябвало да се бои. Помислям си за моята братовчедка Мери, кралицата на шотландците, и се моля никога да не се озове във властта на Елизабет като мен. Сещам се за Маргарет Дъглас и си мисля, че е истинско чудо, че е била освободена. Започвам да се питам дали Елизабет е също толкова фатално опасна за роднините си, както свирепият й баща беше за своите.