Филипа Грегъри
Последните Тюдори (78)

Дворецът Уайтхол
Лондон, лятото на 1565 г.

Лежа в обятията на Томас, заслушана в равномерното му дишане, и гледам как тъмното небе в прозореца срещу леглото му бавно избледнява, а после се обагря в прасковенорозовата руменина на изгряващото слънце. Не се размърдвам, не искам да го събудя: искам този миг никога да не свършва. Изпитвам дълбоко усещане за покой и радост с този едър мъж до себе си, с ръцете му, обвити около мен, с топлия му дъх, полъхващ по тила ми.

Разнася се остро, леко потропване по вратата и аз мигновено заставам нащрек, обзета от страх. Никой не знае, че съм тук: не бива да ме открият тук. Надигам се и Томас веднага се изправя на крака и се измъква от леглото. Спи като страж — винаги е готов да се събуди. Движи се като голяма котка, пристъпвайки безшумно, а аз грабвам чаршафа, притискам го към тялото си, за да прикрия голотата си, и скачам от високото легло. Отстъпвам назад в стаята, за да не могат да ме видят от вратата. Томас нахлузва панталона си, хвърля поглед да се увери, че съм скрита, кимва ми да остана тиха и неподвижна и изрича към залостената врата:

— Кой е там?

— Томазина, джуджето на кралицата! — чува се настойчиво съскане. — Отваряй, Томас Кийс, едър глупак такъв.

Той прикрива усмивката си и маха резето на вратата, препречвайки я с ръка. На нея не й се налага да навежда глава, за да се вмъкне в стаята, и ме вижда.

— Знаех си, че ще си тук — казва задъхано. — Значи е вярно. Омъжена си. По-добре ще е да се облечеш и да дойдеш веднага. Тя е узнала.

Зяпвам я.

— Как?

Тя поклаща малката си глава.

— Не знам. Попита за теб веднага щом се събуди тази сутрин, Бог знае защо, и тогава откриха, че не си в леглото си.

— Мога да измисля нещо — трескаво навличам роклята си, Томас затяга връзките ми. — Мога да кажа, че съм била при болна приятелка.

— Чакайте, оставете на мен — казва Томазина и го избутва настрана. — Непохватен едър глупак. Трябва да вървя. Не може да те открият с две такива като нас в стаята ти, Томас Кийс! Наистина ще е огромен скандал!

За пръв път не я поправям. Не казвам, че тук не сме две джуджета, че едната е принцеса, а другата — джудже, че не сме две еднакви създания. Не спирам, докато натиквам стъпалата си в малките си обувки и пъхам чорапите в джоба на наметката си. Тя е дошла да ме предупреди, защото вярва, че сме сестри по съдба, една малка жена, която помага на друга в опасен свят. Няма отново да отрека близостта си с нея. Сега тя се прояви като моя приятелка и като сестра.

— Кой й е казал? — питам настоятелно. Прибирам дългата си коса и нахлупвам шапчицата отгоре. Томазина бързо и опитно я прикрепва с две игли.

— Една от камериерките — казва тя. — Не посмя да постъпи иначе. Само й каза, че не си в леглото си. Не и къде си. Но всички знаем, че двамата се ухажвате от месеци. Женени ли сте?

— Да.

— Без позволение от кралицата?

— Няма закон, който да го забранява — казвам педантично. — Имаше закон, но той беше отменен.

Тя се разсмива и казва:

— Кралицата няма нужда от закон, за да изрази недоволството си. Питай Маргарет Дъглас. Питай сестра си. Бог да ти е на помощ.

После се измъква през вратата.

— Побързай! — чувам подканването й и топуркането на краката й надолу по стълбите.

Томас навлича надиплената си риза и посяга към ливреята си.

— Какво ще правим? — пита той. — Да дойда ли с теб при кралицата?

— Не. Бездруго не можеш да влезеш, ако тя е в спалнята си.

— Служа й вярно, откакто се възкачи на трона — отбелязва той. — Тя знае, че съм й предан.

Стисвам устни и се въздържам да кажа какво мисля за уважението на Елизабет към преданите й служители. Питайте Робърт Дъдли какви са наградите за вярна служба към нея, питайте Уилям Сесил.

— Ще й напомня за това, ако каже нещо — обещавам му.

Повдигам се на пръсти, а той се привежда за целувка. Не е целувка за късмет или бързо „клъвване“. Той обвива ръце около мен и ме прегръща. Целува ме пламенно, сякаш може да не се целунем никога повече.

— Обичам те — казва тихо. — Ела при мен на портата веднага щом можеш, за да ми съобщиш, че всичко с теб е наред. Или ми изпрати съобщение, че всичко е наред.

Усмихвам му се храбро.

— Ще дойда веднага щом мога — казвам. — Чакай ме. Чакай ме.

* * *

Отивам тичешком в залата за аудиенции на кралицата. Тя вече се пълни с молители и посетители, които се надяват да уловят мимолетното й внимание, докато минава през залата, за да отиде в параклиса. Половината от тях ще молят за снизхождение или помилване за мъже или жени, арестувани за ерес или измяна, или от подозрителност. Затворите са препълнени със заподозрени, дворът — претъпкан с близките им. Членовете на Тайния съвет смятат, че папистите ще въстанат срещу Елизабет в подкрепа на Мери, кралицата на шотландците. Смятат, че братовчедка ми Маргарет Дъглас е съзаклятничила с Франция и Испания да постави своя син-папист и кралицата-папистка на трона. В страната цари страх и мнителност, а сега аз също се страхувам и съм под подозрение.

Минавам през тълпите до вратата на личния й кабинет. Хората ми правят път — знаят, че съм едно от момичетата Грей. Виждам съчувствените погледи на хора, чийто собствен живот е в такава опасност, че са дошли в двора за помощ. Хора, над които е надвиснала сянката на ешафода, ме съжаляват. На вратите към личния кабинет на Елизабет стоят двама стражи. Разтварят широко вратите пред мен и аз влизам.

Повечето дами на кралицата и някои от камериерките й вече са тук и явно всички до една говорят за мен. Възцарява се ужасно мълчание, когато влизам в стаята и оглеждам тези жени, които са мои приятелки от единайсет години. Никой не казва нито дума.

— Къде е Бланш Пари? — питам. Тя е новата главна камериерка на спалнята, сигурно знае пред колко голяма беда съм изправена. Лейди Клинтън кимва към затворената врата.

— При нейно величество е. Тя е много недоволна.

Носят се тихи разговори, но никой не ме заговаря пряко. Сякаш не смеят да се обръщат към мен от страх да не прихванат заразата на измяната. Никоя не иска да се представи като моя близка приятелка, макар че в един или друг момент почти всички се гордееха да се нарекат мои приятелки.

— Вярно ли е? Омъжена ли сте, лейди Мери? — изтърсва изведнъж една от по-младите дами, прави реверанс и почервенява до уши. — Моля за извинение — прошепва.

Не съм длъжна да й отговоря, но не смятам да отрека сега. Никога няма да отхвърля женитбата си или мъжа, когото обичам. Нещо в мен ме кара да си кажа: „Но това е напълно нелепо! Имам една сестра, екзекутирана заради това, че предяви права над трона, и друга, затворена заради това, че се влюби — а ето ме и мен, с пръстен в джоба и с брак, сключен в тесен кръг: нито претендирам за трона, нито се омъжвам за благородник.“

— Много ли е ядосана? — питам.

Някой подсвирква леко, сякаш призовава буря^[1].

— Трябва ли да вляза?

— Трябва да чакате тук — казва лейди Клинтън. — Тя ще ви повика.

— Ще отида в стаята си да си сменя шапчицата — казвам. Никой не казва, че не може да отида и затова аз отново излизам през вратите, минавам през залата за аудиенции, сподирена от боязливи погледи, и нагоре по тесните стълби до покоите си. Камериерката ми, с побеляло лице, разресва косата ми с четката и прикрепва шапчицата ми с иглите, без да каже нито дума. Не й казвам нищо.

* * *

Когато се връщам в кралския кабинет, някой е повикал Уилям Сесил и той стои в прозоречната ниша и говори с доведената ми баба, Катрин Брандън, и Бланш Пари. Всички други чакат на прилично разстояние и напрягат слух да чуят, без да смеят да се приближат. Когато влизам в стаята, сър Уилям вдига поглед и ме вижда. Усмихва ми се уморено и аз прекосявам стаята и вдигам поглед към него. Нейна светлост доведената ми баба стои зад мен, сякаш е готова да се застъпи за мен.

— Ето на това се казва суматоха — казва тихо сър Уилям, и аз си помислям — слава Богу, най-после някой, който знае, че това е брак по любов, който не означава нищо за никого, освен за нас, които се обичаме. Ще оскърби кралицата, тъй като всяка любов с изключение на нейната безсърдечна преструвка я оскърбява. Но ето един здравомислещ човек, който съзнава колко маловажно е това.

— Съжалявам, че не поисках разрешение — казвам тихо.

— Значи сте омъжена? — иска да се увери той.

— Да, за господин Томас Кийс.

Сянка на усмивка преминава по лицето на стария държавник.

— Мисля, че той сигурно е най-едрият джентълмен в двора, а вие — най-малката дама.

— Джон Дий би казал, че ние сме противоположностите, които съставят цялото — отбелязвам.

— Нарушението е много сериозно — казва сър Уилям и кимва към затворената врата на личния кабинет.

— Нарушението е много малко. Нейно величество може и да е много оскърбена, но няма основание за това.

Той свежда глава, когато го поправям.

— Да вляза ли? Мога да обясня, че това е съвсем личен въпрос.

— Бих я въвела… — предлага баба ми.

Бланш поклаща глава.

— Не иска да ви вижда — казва кратко. — Тя е много ядосана, лейди Мери. Сякаш не й стига всичко друго…

— Това е нищо — казвам упорито. — А всичко друго — ако имате предвид женитбата на сестра ми с млад благородник — също не беше основание за оскърбление. Женитбата на Мери, кралицата на шотландците, е въпрос от национална важност, но няма нищо общо с нас. Сестра ми и аз постъпихме като частни лица — Оглеждам другите дами от спалнята. — Никоя от нас ли не бива да се омъжва?

Уилям Сесил прочиства гърло.

— Трябва да отидете в Уиндзор — казва той. — Докато нейно величество провежда разследване.

— Ще се застъпя за вас — казва баба ми.

— Разследване на какво? — питам настоятелно. — Имаше брак, сключен в тесен кръг. Имаше свидетели. Семейството му беше там, една прислужница ми беше свидетелка. Имаше свещеник, който ще потвърди, че бракът е действителен. Не е нужно да провеждате разследване, за да узнаете всичко. Аз ще ви кажа всичко. Господин Кийс ще ви каже всичко.

Уилям Сесил изглежда уморен.

— Навярно. Но нейно величество желае да отидете в Уиндзор, докато провежда разследване.

Улавям ръката му и вдигам поглед към него.

— Сър Уилям, съобщавате ни, че има заговор от испанците да финансират кралицата на шотландците. Кралицата на шотландците се омъжи за престолонаследника на Шотландия и нанесе поражение на протестантите, които се бунтуваха срещу нея. Сега ли е моментът вие и Тайният съвет да се тревожите за мен?

— За мен, малката? — намеква той с усмивка.

— Аз съм възможно най-малкият и незначителен човек в двора. Сърдечните ми дела са изключително маловажни.

— Тя настоява — казва той кротко. — Съберете си нещата.

* * *

Иска ми се да отида направо при Томас пред портата, но две дами ме придружават до покоите ми, за да ми помогнат да опаковам книгите, книжата, дрехите и накитите си. После, когато съм готова да тръгна, пред вратата се появяват двама стражи и ме отвеждат надолу по тайното стълбище до шлюза. Оглеждам се за Томас при голямата порта на двореца, но него го няма, а заместникът му на пост не вдига поглед, така че не мога да му дам знак. В прозорците на стаята над шлюза, където живяхме заедно като съпруг и съпруга, не се виждат светлини, капаците са затворени. Той или е там вътре, под арест в тъмнината, или вече са го отвели някъде другаде.

— Искам да видя съпруга си, Томас Кийс — казвам на пазача до мен. — Настоявам.

— Заповедите ми са да бъдете откарана с баржа в Уиндзор — казва той.

— Пазителят на кралските порти — напомням му. — С военен ранг и безукорна почтеност. Настоявам да ми позволите да го видя.

Той свежда глава към мен.

— Отведоха го в града — казва, много тихо. — Вече си отиде, милейди.