Филипа Грегъри
Последните Тюдори (15)

Тауър, Лондон
Четвъртък, 8-ми февруари 1554 г.

Имам посетител. Джон Фекнам, чието идолопоклонство ясно личи от дългото му кремаво вълнено расо, пристегнато на кръста с кожен ремък, и бялата качулка, която отмята назад от квадратното си, поруменяло лице. Бенедиктински монах, дошъл да посети мен, бедната глупачка.

Задъхал се е от изкачването по стълбите до покоите ми.

— Стръмно — успява да изрече, а после свежда глава в поклон. — Лейди Дъдли, дойдох да говоря с вас, ако се съгласите да ме приемете — говори с грубоватия акцент на касапин или млекар, нищо подобно на изтънчения изговор на моите получили образованието си в Кеймбридж домашни учители. Кара ме да се усмихна — сякаш краварят изнася проповед.

— Нямам нужда да ме напътства слепец в тъмнината — казвам тихо.

— Имам тежки новини за вас — наистина изглежда доста съкрушен от онова, което има да ми съобщи. Помислям си за баща си, който идва към мен сега, начело на армията си, и усещам спазъм на страх в чувствителния си стомах. Надявам се нищо да не се е объркало. Но нима, ако нещо се беше объркало, биха изпратили непознат еретически свещеник да ми го съобщи? Охранен еретически свещеник с кръгло лице и груб акцент? Това е оскърбление спрямо мен.

— Кой ви поръча да ми съобщите тези новини? — питам. — Кой натовари вас, един пълен и тежък човек, с такива тежки новини?

Той въздъхва отново, сякаш е не само уморен, но и тъжен.

— Не съм дошъл да споря с вас — казва. — Съветът ми нареди да ви съобщя новината, а кралицата лично ми заповяда да ви освободя от суеверието, в което сте израсли.

— Да ме освободите от суеверието, в което съм израсла? — повтарям студено.

— Да.

— С колко време разполагате? — усмихвам се насила.

— Не дълго — казва той много тихо. — Потвърдиха смъртната ви присъда. Толкова съжалявам. Ще бъдете обезглавена утре. Изобщо нямаме много време, лейди Дъдли.

Изпитвам чувството, че самите му думи са ме убили с един удар. Не мога да дишам, стомахът ми, постоянно присвиван от болезнени спазми, внезапно се укротява. Струва ми се, че сърцето ми престава да бие.

— Какво? Какво казахте?

— Наистина съжалявам, дете мое — казва той кротко.

Вглеждам се в широкото му поруменяло лице.

— Какво?

— Вие и вашият съпруг, Гилдфорд Дъдли, ще бъдете екзекутирани. Утре.

Виждам, че в очите му има сълзи. Сълзите и неловкото му държание, поруменялото му лице, хрипкавото му дишане ме убеждават повече от думите му.

— Какво казахте? Кога?

— Утре — казва той тихо. — Може ли да поговоря с вас за безсмъртната ви душа?

— О, твърде късно е за това — казвам. Не мога да мисля ясно: ушите ми шумят и осъзнавам, че това е от учестеното биене на сърцето ми. — О, няма достатъчно време да се обърне внимание на толкова много неща. Не мислех… не мислех… — честно казано, не мислех, че братовчедка ми, кралицата, ще се превърне в хищник: но виждам, че фалшивата й религия я е подлудила, както подлудява толкова много хора.

— Бих могъл да помоля да ми дадат повече време да се преборя за душата ви — казва той с надежда. — Ако бих могъл да им кажа, че разговаряме. Ако можех да ги уверя, че има надежда да се разкаете.

— Да — казвам. — Добре — дори един ден може да даде на баща ми време да стигне до мен. Трябва да остана жива, за да може да ме спаси. Той се приближава с всеки изминал ден, знам това. Няма да ме предаде; аз не трябва да го предавам. Дори сега може би води битка на юг от реката. Трябва да бъда тук, когато прекоси моста.