Филипа Грегъри
Последните Тюдори (52)

Тауър
Лондон, есента на 1561 г.

Забелязвам, че въпросите се променят. Вече не питат кой е знаел за плановете ни, кои са били приятелите ни в двора, колко често съм се срещала с испанския посланик. Сега вземат друга посока. Започват да се съсредоточават върху това кой е присъствал на годежа, кой е бил свидетел на венчавката. Питат за слугите: кой е приготвил студените меса, които Нед поднесе в стаята си? Кой е поднесъл виното? Кой е бил свещеникът? Питат за Джейни.

— Значи не ви беше познат, този тъй наречен свещеник? — пита ме сър Едуард. Тримата разпитващи мъже са ми позволили да седна, тъй като съм се оплакала, че съм уморена и времето ми наближава, а пък е и късно вечерта.

— Както казах, когато ме попитахте най-напред.

— Не беше обвързан с определена църква?

— Не мисля. Джейни изтича навън и го доведе.

— Откъде?

Звучи толкова неправдоподобно, когато ме разпитват така.

— Не знам. Мисля, че отиде някъде, където свещениците проповядват, навярно до кръста при „Сейнт Пол“. Просто го доведе, когато се върна, и той извърши венчавката, а тя му плати десет лири.

Мъжът в края на масата вдига глава:

— Откъде взе десетте лири?

— Не знам! — казвам нетърпеливо. — Може да са били нейни собствени пари, може Нед да й ги е дал.

— Откъде знаете, че изобщо е бил служител на Църквата? — пита сър Едуард с важен тон.

— Защото носеше обшито с кожи расо като протестантски свещеник от Швейцария? — предполагам раздразнено. — Защото дойде с Джейни, която отиде да търси свещеник? Защото носеше Библия и отслужи венчалната литургия? Защото каза, че е свещеник? Как иначе? Препис от дипломата ли трябваше да му поискам? Защо бих се съмнявала в него? Защо бихте се съмнявали в него сега?

Те се споглеждат: смутени са, и аз разбирам, че някой им е казал да следват този нов курс на разпит противно на желанията им.

— А пръстенът?

Гордо протягам ръка, за да им покажа върху безименния пръст на лявата си ръка заострения диамант на Нед, който той ми подари за годежа ни, и венчалната ми халка от него с петте брънки. От сватбения ни ден ги носех на верижка на шията си: сега са на пръста ми.

— Неговите пръстени — казвам. — Изобщо не съм ги сваляла от сватбения си ден — притискам ги към устните си.

Мрачните им изражения стават по-унили.

— А писменото предложение на графа и завещанието му, преди да замине за Франция, когато ви назовава като своя съпруга? — пита сър Едуард.

Знае, че не са у мен. Всички знаем, че книжата ми са изчезнали. Онази глупачка, прислужницата ми, мисли, че е занесла кутията с книжата ми в хранилището за скъпоценности заедно с другите неща, които исках да бъдат пазени на сигурно място в Лондон, докато съм на лятно пътуване с кралицата. Но когато отишла да я потърси, кутията липсвала, а после бях арестувана и сега никой не може да я намери.

— Пазех го при другите си книжа — казвам. — Само да можех да отида в покоите си, съм сигурна, че мога да я намеря.

— Покоите ви са претърсени — казва той, сякаш съм някаква престъпница. — Претърсени са и ковчежетата ви в хранилището за скъпоценности. Никой не може да открие никакви книжа, които да докажат, че сте били омъжена.

Посочвам с жест към корема си, който изпъва роклята ми:

— Мисля, че е очевидно за всички, че съм омъжена.

Сър Едуард прочиства гърло.

— Бракът може да е недействителен — казва той смутено. — Ако не е бил извършен от истински свещеник. Графът и сестра му може да са ви подмамили да сключите неистински брак, извършен от мним свещеник и да сте не по-омъжена от… — млъква рязко, сякаш не му хрумва пример за неомъжена, но обезчестена жена — макар да съм готова да се обзаложа, че кралицата е тази, която изниква в ума му.

— Сър Едуард, злоупотребявате с положението си — казвам тихо. — Разбира се, че съм омъжена. Аз съм лейди Сиймор, графиня Хартфорд, и е редно да помните, че съм от кралско потекло. Никой не може да оспорва думата ми.

Той свежда глава: тези разпити са трудни както за мен, така и за него.

— Моля да ме извините, имах предвид единствено, че нямаме доказателства.

— Нямам нужда от доказателства, защото бях там — настоявам. — Приятелката ми Джейни никога не би ме измамила по такъв начин. Защо би сторила подобно нещо, след като искаше да се оженим? Брат й е мой законен съпруг. Никога не би ми изменил. Защо да го прави? Искаше да се ожени за мен почтено, по любов. Това и направихме. Попитайте го сами.

— Наистина го питаме — казва последният мъж до масата, като вдига поглед от бележките си. — Но той е единственият друг човек, когото може да попитаме. Не сте имали свидетели освен сестра му, а сега тя е мъртва и не можем да открием този ваш свещеник, нямаме и писмени доказателства.

— Тогава ще трябва да приемете думата ми, и думата на граф Хартфорд — казвам гордо. — А това би трябвало да е достатъчно за всеки в Англия. Един брак между двама души, сключен пред Бога, е достатъчно добър за Бог и за закона. Знаете го така добре, както и аз. Дори не се нуждаехме от свещеник, за да имаме истински брак: предпочетохме да повикаме такъв, за да дойде и да отслужи брачната литургия, но бракът щеше да е законен, дори ако само си бяхме разменили обети пред Бог. Не ни трябваше свидетел, Бог видя, че тази женитба е действителна. Това направихме. Това е достатъчно добро за мен и трябва да е достатъчно добро за вас, и за онзи — който и да е той — който ви е казал да ме разпитвате така.

* * *

Толкова съм уморена от този тежък разговор, че когато си отиват, слизайки вкупом по стълбите и оплаквайки се един на друг, че не стигат доникъде, лягам в леглото си и спя до ранните часове на утрото. Придворната ми дама ми поднася хляб, месо и разреден ейл за закуска, а също и няколко сливи, но не мога да ям нищо. Чувствам се неспокойна и кръстосвам стаята, взирайки към реката и над моравата. Бебето е станало много кротко и неподвижно и — сигурна съм — се е спуснало по-ниско в корема ми, така че се чувствам още по-едра и тромава.

Озадачена съм от този нов разпит. Питам се дали са решили да се опитат да отхвърлят женитбата ми, след като не могат да докажат конспирация. Но каква полза биха имали да ме посрамят? И кой изобщо би повярвал подобно нещо за така болезнено честолюбив млад мъж като Нед? Кой би повярвал, че една млада жена, сестра на благочестивата Джейн, няма да бъде венчана от протестантски свещеник?

После, внезапно, когато се заглеждам над реката и кръжащите чайки, изпитвам чувството, че вътрешностите ми се преобръщат, усещането е толкова силно, та си помислям, че всеки момент ще умра. Вкопчвам се в облегалката на един стол и задъхано ахвам от болка. Страданието е толкова силно, че дори не мога да изпищя. Дамата, която ме обслужва, се стрелва напред, а после отскача назад, тъй като по каменния под избликва водопад от червена вода. Господин Носльо се хвърля със скок към един гоблен и почва да се катери по него, кученцата се втурват в кутията си и скимтят. Котаракът Рибън подушва водата и се отдалечава, като тръска лапа.

— Боже мой, бебето идва! — възкликва дамата ми. — Водите ви изтекоха, а дори не сте в уединение!

Болката си отива така внезапно, както е настъпила, и на мен почти ми идва да се засмея при мисълта, че затворничеството в Тауър не е подобаващо уединение преди раждането. Разбира се, редно е да бъда в затъмнена стая и с мен да има две акушерки, две дами, които да ме обслужват, две прислужници, дойка и бавачки, които чакат да вземат бебето, съпруг, който крачи нервно между параклиса и масата с вечерята си. Разбира се, нищо не е така, както трябва да бъде. Но нищо няма да попречи на това бебе да дойде.

— Кажете на коменданта на Тауър да повика акушерката и се погрижете някой да съобщи на граф Хартфорд — казвам. Иска ми се да заплача от чист ужас, че трябва да се изправя пред това изпитание без майка си или сестра си, или която и да е добра и любяща жена. — Кажете му да се моли за мен и детето ни.

Тя заблъсква по вратата и минава цяла вечност, преди да чуем бавните стъпки на стража да се изкачват по стълбите.

— Пуснете ме да изляза! Трябва да видя сър Едуард! — изкрещява тя в отговор на измънкания му въпрос през дебелата врата. — Бебето идва!

Успявам да стигна до ъгъла, където на стената има обикновено разпятие, а пред него — разтворената Библия. Успявам да коленича и да се помоля. Успявам да изчакам, докато болката дойде отново, и се моля за безопасността на бебето и за себе си, и се моля акушерката да дойде скоро, защото Бог е свидетел, че имаме нужда тук от поне един човек, който да знае какво прави.

Когато акушерката отваря с трясък външната врата и се втурва нагоре по стълбите, чувам над себе си съпруга си, моят верен любим Нед, да блъска по заключената си врата: „Какво става? Какво става?“ — чувам го да крещи, дори през дебелото дърво на собствената ми врата.

— Нед! Нед! Бебето ни идва! — изкрещявам нагоре към обкования с греди таван. Господин Носльо се хвърля към неоправеното ми легло и пъха глава под възглавницата. Чувам как стъпките на Нед бързо прекосяват пода, а после той крещи, приглушено, сякаш притиска устни към каменния под на килията си, отчаяно копнеещ думите му да стигнат до мен.

Не мога да чуя какво казва — подът е от ломен камък, студен и плътен. Но не е нужно да го чувам. Зная, че ме обича, зная, че сигурно ще изпитва мъчително безпокойство, докато успея да му изпратя съобщение, че съм добре, а бебето му е здраво. И когато акушерката се втурва вътре и вратата се затръшва и залоства зад нея, намирам малко щастие в съзнанието, че докато понасям болките тук долу, Нед е само един етаж над мен, на колене, притиснал лице към каменния под, ослушва се за първия вик на своето бебе, моли се за мен, своята съпруга.

Изпитанието е продължително, макар акушерката да казва, че е бързо като за първо дете и че е седяла при жени, които са понасяли това с дни. Опитвам се да запуша ушите си за мрачните й предсказания и ужасните й разкази за смърт при раждане и мъртвородени бебета, а придворната ми дама я прекъсва, за да каже:

— Но нейна светлост се справя много добре!

— Лейди Катрин се справя възможно най-добре — съгласява се старата вещица.

Ахвам, когато едната от контракциите приключва, и я поправям:

— Лейди Хартфорд — настоявам. — Аз съм графиня Хартфорд.

— Както кажете, милейди — казва тя: погледът й се плъзва бавно, отдалечавайки се от моя, и това ме кара да се запитам отново дали някой не се опитва да докаже, че женитбата ни изобщо не се е състояла и на нея й е наредено да не се обръща към мен с името на съпруга ми.

Не мога да мисля, умът ми е толкова замъглен от болка и страх, докато се разхождам нагоре-надолу в интервалите между болките, а после лягам на леглото да си отдъхна. Имам чувството, че се разцепвам — ужасно усещане, сякаш ме разсичат на четири, без да са проявили милостта да ме обесят. Помислям си за Джейн, която отиде на смърт само на хвърлей камък от този прозорец, и си представям мъчителната болка, която сигурно е изпитала, когато брадвата се е стоварила, и си мисля, че навярно умирам в Тауър, както умря сестра ми, както умря баща ми, и че всичко, на което мога да се надявам, е че в края на тази агония ще ги видя на небето.

* * *

Акушерката, която ме наблюдава как се разхождам, а после спирам да се облегна на един стол и да изстена от болка, внезапно оставя вретеното си и казва:

— Вече идва. Най-добре се пригответе.

— Какво да правя? — питам трескаво. — Какво ще стане сега?

Тя се засмива късо и казва:

— Трябваше да се сетите да зададете този въпрос по-рано, лейди Катрин — казва.

— Лейди Хартфорд — изсъсквам, отстоявайки получената си чрез брака титла с навярно последния си дъх. — Аз съм съпруга на граф Хартфорд.

С грубо движение тя ме бутва на длани и колене, и, подобно на раждаща кобила, аз пъшкам и се напъвам, както ме напътства, и си почивам, когато ми нареди, а после изпитвам най-странното усещане — плъзгане и сгърчване — и тя казва:

— Бог да ви благослови и да ви помага, имате момче.

* * *

Бебето ми, виконт Бийчам, ще бъде кръстено Едуард, на баща си и предците си. Той може да проследи потеклото си до Едуард III и още по-назад. Тъй като е от кралско потекло по майчина и бащина линия, раждането му би трябвало да бъде посрещнато с празненства, с топовен салют и провъзгласяване из целия християнски свят, но мен само ме слагат да си легна, завиват го до мен, и никой дори не ме посещава. Занасят го да бъде кръстен в параклиса на Тауър, и горкото ми момченце е кръстено в купела, който се издига над гробниците на семейството му. Сякаш криптата за предателите в Тауър е фамилният ни параклис. Леля му е погребана под купела, а също и дядо му Грей. Дядо му Сиймор също е погребан там. Дори не е кръстен от свещеник, а от сър Едуард, коменданта на Тауър, неговия тъмничар, защото проклетницата, която е Върховен глава на Англиканската Църква, Елизабет, отказва да пусне ръкоположен свещеник в тъмницата, за да благослови душата на новородения й братовчед. Това ме кара да заплача. Толкова е долно. Тя е толкова долна. Да забрани на свещеник да благослови едно невинно бебе. Тя е по-долна и от най-долните.