Филипа Грегъри
Последните Тюдори (46)

На път: по пътя към Уанстед
Лятото на 1561 г.

Потегляме от Лондон и първата вечер спираме в двореца Уанстед, където лорд Ричард Рич, който изостави Джейн толкова бързо, ни посреща като горд собственик. Робърт Дъдли го пренебрегва, повдига кралицата, за да я свали от коня й, и я пренася през прага, сякаш това е домът му, а тя е негова невеста. Елизабет се смее възхитено, а Ричард Рич успява да докара една слаба усмивка.

Слугите са разопаковали дрехите и накитите ни, но всичко в Уанстед е толкова фино, че ще използваме техните чаршафи и покривки и златните и сребърни блюда. Виждам как Елизабет оглежда пищния парк около голямата къща, и разбирам, че дворът ще ловува утре. Ще трябва да си измисля извинение: дори само десет мили езда ми докараха такава силна болка, че едва успявам да стоя изправена, когато ме свалят от коня. Със сигурност не мога да галопирам зад хрътките.

— Писмо за вас — един от облечените в ливреи слуги на Рич се покланя и ми подава писмо с името ми отпред.

— Писмо ли?

За миг дори не го вземам. Взирам се в него с растяща надежда, после бавно, зачудено, протягам ръка. Чувствам се така, сякаш някой ми подава ключа, за да избягам от затвора на тревогата.

Най-после Нед ми е писал — най-сетне. Навярно е писал от крайбрежието и вече се е върнал в Англия и язди на север, за да ме намери. Толкова се радвам да видя писмото му, та напълно забравям негодуванието си, задето идва толкова късно. Няма значение. Нищо няма значение. Ако дойде при мен сега, можем да си признаем: мога да разваля годежа си с Хенри Хърбърт и можем да съобщим на кралицата и всичко ще се нареди. Както казва малката Мери, толкова мъдра за годините си: дом и съпруг — какво повече искам?

Но после виждам, че това не е почеркът на Нед, и печатът не е неговият. Още щом го вземам в ръце, надеждите ми угасват. Излизам от оживения двор на конюшнята, където конярите поемат конете от придворните и ги извеждат на тучните ливади, и влизам в градината, където дърветата хвърлят прохладна сянка над каменна пейка и мога да седна, да облегна схванатия си гръб и да си прочета писмото.

От Хенри Хърбърт е. Ужасно е.

След като досега съм водил добродетелен живот, не желая тепърва да губя честта си, като прекарам остатъка от живота си с развратница, за която говорят почти всички мъже…

Едва не изпускам листа. Струва ми се, че ще припадна: ужасът ме е оставил без дъх. Прочитам го отново. Той ме нарича блудница: казва, че всички мъже говорят за мен. Чувствам как сърцето ми блъска, а бебето в корема ми е притихнало и не помръдва, сякаш то също е застинало от ужас пред оскърблението към майка си.

— Нед — прошепвам нещастно. Не мога да повярвам, че той би останал надалече и би допуснал да ми се случи това ужасно нещо. Не мога да повярвам, че любовната ни история ще завърши с такава катастрофа: бебе в корема ми и Хенри Хърбърт — тъкмо Хенри Хърбърт! — да ме обвини, че съм блудница.

Опитахте се да ме впримчите с отровена стръв под маската на най-искрено приятелство, и въпреки това (благодаря на Бога), аз съм толкова наясно, че няма да пожертвам нищо повече, като изключим онези няколко дребни подаръка, които бяха изтръгнати с лукавство от ръцете ми, за да прикрият както Вашата мерзост, така и тази на подобните Вам.

Той знае, че очаквам дете. Не назовава Нед, но ще има други, които ще се сетят достатъчно бързо, за да съсипят доброто име на Нед заедно с моето. Трябва да върна подаръците на Хърбърт и да го помоля да си мълчи. Явно се гневи, задето съм се опитала да го впримча, и ако трябва да бъда напълно честна, не мога да кажа, че греши и съм невинна. Не мога да го виня за възмущението му. Щях да се омъжа за него и да използвам името му, за да скрия ужасния си позор. И, разбира се, в сърцето си винаги съм знаела, че няма как да ми се размине. Можеше да родя, преди да стигна до олтара. Щеше да се наложи да му кажа още в мига, щом се оженим, и тогава той щеше да се разгневи дори повече от сега.

Но после щях да бъда негова съпруга, а бебето ми щеше да получи името му, а аз да си спечеля убежище, макар и временно. Но какво друго можех да сторя? Мислех си, че ако мога просто да бъда нечия съпруга, когато родя, това ще ми бъде достатъчно. Бебето ми щеше да има име, аз щях да имам съпруг. Сега ще бъда открито опозорена при раждането на бебето си и заклеймена като блудница от един млад мъж, за когото едновременно се опитах да се омъжа и да го превърна в рогоносец.

Отпускам глава в ръцете си и заплаквам, скрила лице в страницата на жестокото му писмо. Наистина не знам какво ще правя. Наистина нямам представа как би трябвало да постъпя сега, и точно в този миг бебето се обръща и сяда тежко в мен, притискайки корема ми, така че трябва веднага да побързам към нужника, за да се облекча отново. Помислям си: Боже мой, това е беда. Това е най-ужасната беда, която можех да си представя, и се случва на мен. Бях толкова щастлива като съпруга на Нед и приятелка на Джейни, като наследница на кралицата и сестра на една светица, а сега съм изпаднала толкова ниско. Много ниско. Толкова ниско, че изобщо не виждам как някога ще се издигна отново.

* * *

Не е трудно да убедя дамите от личните покои на Елизабет, че не съм добре. Измъченото ми изражение ограбва момичешката ми хубост, и не мога да спя нощем, защото бебето рита и ме притиска, веднага щом легна. Имам тъмни сенки под очите, а прекрасната ми кожа с цвят на сметана е съсипана от избилите по нея петна. Всеки би предположил, че страдам от някаква стомашна болест. Подпухнала съм, сякаш имам воднянка, и постоянно имам болки в гърба и в слабините. А всеки ден, докато прислужвам на кралицата, трябва да стоя права до безкрайност, докато тя седи, разхожда се и танцува. Принудена съм да правя реверанси с изправен гръб, принудена съм да се усмихвам. Мисля си, че това е като продължително изтезание, по-лошо от който и да е инструмент за мъчения в Тауър, и че би било по-добре да си призная и да приема присъдата си, вместо да продължавам всеки ден с тези лъжи в устата си и тази постоянна болка. Едва ли би могло да е по-лошо, ако ме разпъваха на дибата.

* * *

Пътуването продължава — от една красива къща до други дружелюбни домакини, Елизабет е весела и доволна, с Робърт Дъдли до себе си по цял ден: той танцува с нея по цяла вечер и спи в стая, съседна на нейната, през нощта. Те са като млади влюбени, флиртуват и се шегуват, играят карти и се смеят заедно. Толкова са щастливи заедно, колкото бяхме Нед и аз — преди тя да го отпрати и да ме обрече на самота и позор.

Пиша на една от камериерките си, останали в Уестминстър, и я моля да отиде при сандъка ми в съкровищницата, да извади ковчежето ми с накити и да ми изпрати всичко, което Хенри Хърбърт ми даде. Трябва да му върна глупавия му портрет и медальона с къдрица от косата му вътре. Похарчила съм парите му, така че не мога да ги върна.