Филипа Грегъри
Последните Тюдори (86)

Чекърс
Бъкингамшир, пролетта на 1567 г.

Лорд Дарнли, онзи буен и жесток син на моята братовчедка Маргарет Дъглас, е мъртъв. Момчето, от което всички смятаха, че няма да излезе нещо добро, свърши по ужасен начин, голо и удушено в градината, къщата му — в руини зад него. Някой — а всички твърдят, че това е дело на протестантските лордове — взривил къщата му, Кърк о’Фийлд, с барут, и го заловил, когато бягал. Не беше писано този младеж да умре в леглото си — убиец, заплашил собствения си нероден син и съпругата си, покварено дете, разглезено от амбицията на майка си, — но все пак всички са потресени, че е загинал от такава ужасна смърт, и ужасени от мисълта какво означава това за кралицата на шотландците, едва съвзела се от болестта си, а сега подозирана от мнозина, че е убила съпруга си.

Елизабет, едва прикриваща насладата си от нещастието, взривило съглашението между нея и кралицата на шотландците, точно както къщата Кърк о’Фийлд е унищожена от взрив, сега е преизпълнена с жалост към сломената майка на коварното момче. Нашата братовчедка лейди Маргарет Дъглас е освободена от Тауър и й е позволено да отседне при Томас Саквил в Саквил Плейс. Малкият й син Чарлс се присъединява към нея, за да я утешава в ужасната й загуба. Смъртта на нейния сифилистичен син-убиец някак оправдава собствената й измяна. Лейди Маргарет е освободена: Катрин и аз, които не сме виновни в нищо, оставаме затворници. Елизабет не може да мисли за нищо друго, освен как да отговори на нашата братовчедка кралица Мери.

Докато обзетите от ярост шотландски проповедници заявяват, че никоя жена не може да властва, Елизабет е подтикната да подкрепи братовчедка си. Но не може да го направи искрено. Обнародва съвети към шотландската кралица, като изтъква контраста между самата себе си — обреклата се на безбрачие кралица — и скандалната, току-що овдовяла, два пъти омъжвана кралица. Препис от това писмо дори стига до мен в Чекърс, и аз го прочитам, удивена, че кралицата нарича себе си предана братовчедка и приятелка, казва, че съжалява повече за опасността, която застрашава Мери, отколкото за смъртта на Дарнли, и че Мери трябва по-скоро да съхрани честта си, отколкото да гледа снизходително онези, които са й направили услугата да убият съпруга й, „както казват повечето хора“.

Не знам дали „повечето хора“ някога са казвали, че Мери е убийцата на Дарнли преди разобличаващата защита на Елизабет, но съм съвсем сигурна, че всички ще го кажат сега. Виждам пръста на Уилям Сесил във всичко това: убийството в нощната градина, опетняването на репутацията на кралицата-папистка, внезапният изблик на доверие и престорена жалост от страна на Елизабет. Смъртта на Дарнли съсипа Мери, точно както я съсипа и женитбата й с него. Разруши споразумението, което можеше да постигне с Елизабет, точно както планираше Уилям Сесил.

Това не беше убийство, извършено тихомълком, чрез блъсване по няколко стъпала в затънтена къща, с подкупени съдебни заседатели, които да отсъдят случайна смърт. Това беше огромна експлозия в сърцето на Единбург посред нощ, когато кралицата е отказала да спи със съпруга си в обречената къща през същата онази вечер. Сякаш е знаела, казват хората. Сякаш барутът е бил сложен там от човек, когото е познавала.

Макар да съм заключена в стаята си и ограничена до пределите на градината, слуховете стигат до мен. Готварницата в Чекърс кипи от клюки, конярчетата са големи поддръжници на шотландския лорд Джеймс Хепбърн, граф Ботуел, който винаги се е борил за протестантската кауза, и който действа просто, прямо и жестоко. Перачките са изпълнени с жалост към горкия лорд Дарнли, взривен в леглото си или удушен от онези варвари, шотландските лордове, по заръка на коварната му съпруга. Цяла пролет скандалът става все по-възмутителен и заплетен, докато през април научаваме, че Мери Шотландска, е избягала от своята столица, а през май — че се е омъжила за убиеца на съпруга си — Джеймс Хепбърн, граф Ботуел.