Филипа Грегъри
Последните Тюдори (65)

Тауър
Лондон, средата на лятото 1563 г.

Времето става ужасно горещо и слънцето напича силно каменните стени на Тауър, докато стават твърде ярки за гледане и твърде горещи на допир. Крепостният ров се превръща в слузеста, воняща канавка, пълна с животинска тор и мърша, приливите не го прочистват, а само разбъркват мръсотията, и после се оттеглят, оставяйки гниещи водорасли и мъртва риба. Вечер усещам вонята на разложение от реката и ужасната смрад на болест откъм града.

Лордовете настояват Нед, бебетата и аз да бъдем освободени от Тауър и да ни бъде позволено да живеем в провинцията. Всяко лято в Лондон върлуват болести, но тази година има вероятност да избухне чума. Завръщащите се от Франция войници, жалки и разгромени, страдат от различни болести и са лишени от препитание. Лежат из улиците и просят, кашлят и плюят в отворените канавки, които текат лениво по средата на всички улици, задръстени с боклуци. Времето е сухо, с дълги задушни дни, няма дъжд, който да отмие противната мръсотия, и никакъв ветрец, който да отвее болестните миазми от улиците.

Луси идва при мен, пребледняла, и ми казва, че майка й, която живее извън стените на Тауър и се занимава с прането ми, се е разболяла и е на легло. Има онези ужасни отоци под мишниците и бубоните в слабините, които са признак на чумата. Луси се тресе от страх.

— Тя пра бельото ви едва вчера — казва. — Лично го донесох. Сложих го на бебето — трепери от безпокойство. — Бог да ни е на помощ, ваша светлост. Никога нямаше да го направя! Не знаех! Ами ако бебето прихване чумата?

Вратата в дома на Луси е закована с дъски и белязана с червен кръст. Не пускат Луси да вижда майка си: на всички е забранено да влизат. Болната се мята неспокойно в леглото, сама в къщата си. Ще живее или ще умре в самота, но знае, че най-вероятно ще умре, а дъщеря й не може да й занесе дори чаша чиста вода. Страдащите от чума се молят за смърт, когато треската им се усилва, а отоците по тялото им ги карат да плачат от болка, но никой не може да отиде при тях.

— Не съм виждала брат си — казва Луси неспокойно. — Той е на служба при херцога на Норфолк.

— Тогава навярно е извън града заедно с двора — казвам безпомощно. — Навярно са в безопасност в Уиндзор с кралицата.

— Да сваля ли отново бельото на бебето? И да го изпера пак?

Новороденото ми дете е лежало в бельо от заразената с чума къща през половината ден.

— Да, изпери го — казвам несигурно — и, Луси, запали билки на прага и на прозорците.

Елизабет, безсърдечната кралица, не излага на опасност собственото си здраве, макар че оставя мен и малките ми момчета в сърцето на заразения с чума град. Затваря се в замъка Уиндзор и на никого не е позволено да отива от Лондон в двора й. Дори е поръчала да построят бесилка в покрайнините на града, за да бесят всеки, който дръзне да се приближи. Една порта и огромният й вратар не са достатъчни за Елизабет — тя трябва да бъде охранявана от палач, — но оставя мен и бебетата ми тук, в най-гъмжащото от зарази място в Англия.

Най-лошото е, че никой не знае защо един човек прихваща болестта, а друг бива пощаден. В добра година всички на една цяла улица може да останат здрави, а един човек, може би в къща точно в средата, да умре. Но в лоша година цялата улица помръква и само в една малка къща, заобиколена от смъртта, палят свещ и използват всички предпазни средства, до които успяват да се доберат. Докато августовската жега продължава упорито, става ясно, че това е лоша година, една от най-лошите. Енориите трябва всяка нощ да изпращат талиги, които да извозват и погребват мъртвите, и се говори, че навярно по хиляда души умират всяка седмица.

Всеки ден изпитвам все по-голям ужас за себе си, за момчетата си и за Нед в Тауър.

— Стойте далече от момчетата — казвам неспокойно на госпожа Ротър и Луси, на всеки, който влиза в Тауър от заразения град. — Аз ще се грижа за тях днес. Изхвърли всичкото бельо, донесено от перачките от Темза. И почисти стаята, премети подовете и ги поръси с благоуханни билки.

Луси ме гледа с навъсено негодувание. Скръбта й по майка й я е озлобила.

— Синът ви Томас спеше с дойката си — казва тя. — Пелената, която носи, беше поръбена от мъртвата ми майка. Ако мислите, че чумата се прихваща от допир, момчето може вече да е болно.

Простенвам леко от страх. Помислям си, че ако изгубя когото и да е от двамата си сина, ще умра от мъка. Казвам си, че точно на това се надява Елизабет. Моли се да умра, и синовете ми да умрат, без никой да може да й припише вината. Ще бъда като Ейми Дъдли, нейна жертва, която всички са забравили.

* * *

Провесвам от прозореца син шал, за да може Нед да види, че сме добре, и стоя до прозореца, докато виждам ответното синьо пърхане на стената му. Знам, че сигурно крачи ожесточено напред-назад на своя етаж, пише на всичките ни приятели в двора. Една година с тежка чумна епидемия превръща затворничеството в Тауър в смъртна присъда. Тук, в самото сърце на града, обкръжени от воняща канавка, всяко парче плат от дрехите ни и всичко, което ядем, идва от заразения град и е минало през ръцете на половин дузина души, преди да стигне до нас.

Лично пиша на Уилям Сесил и го моля да изпрати Нед и мен и бебетата ни извън Тауър в провинцията. Никога, през целия си живот, не съм прекарвала доброволно лятото в Лондон. Смея да предположа, че и той не е. Никой, който има къща в провинцията или дори малка селска вила, не остава в града през чумните месеци.

Цял ден чакам отговор, но отговор не идва. Казвам си, че Сесил сигурно вече е напуснал града, отишъл е в прекрасната си нова къща в Бърли, или навярно е на сигурно място в замъка Уиндзор с веселящите се придворни и се крие зад стражите при входовете на града, където бесилката очаква всеки, потърсил убежище при малцината облагодетелствани. Как ще преживея това лято, ако всички заминат и забравят за мен? Колко ли ще е щастлива Елизабет да се върне в Лондон през есента и да открие, че съм мъртва и погребана в общ гроб за жертви на чумата, с повитите трупчета на бебетата ми, хвърлени вътре заедно с мен.

Не знам дали да затворя прозорците, за да възпра опасните миазми, които лъхат откъм реката, или да ги разтворя широко в опит да поддържам прохлада в задушната стая. Вечер, когато малките заспят, увивам главата и раменете си с шал и се разхождам в градината на коменданта. Новоназначеният мъж, сър Ричард Блаунт, който замени горкия сър Едуард, ме наблюдава от прозореца си. На портата стои пазач. Чувствам се ужасно уморена и се питам дали това не е признак на чума. Ако бубоните набъбнат както изтощението и лошото предчувствие, тогава може и да не дочакам зората.

Готвя се да се обърна и да вляза обратно в къщата, когато чувам някакво дрънчене. Не е камбаната, която бие тревога, а по-плътен тон, с прекъсвания, който звучи някак сприхаво. Чувам скърцане от колела на каруца, когато звукът се приближава, сякаш талига, дрънчаща пътьом с камбанка, е влязла през входа и се насочва покрай дома на пазача и къщурките на слугите. Камбаната отеква отново и отново, а после чувам вика, който се разнася след всеки звън:

— Изнесете мъртъвците си! Изнесете мъртъвците си!

Бог да ни е на помощ, талигата за извозване на починалите от чума е влязла в самия Тауър. Сигурно има чума в къщичките на слугите или сред конярите. Вдигам шала върху устата си, влизам бързо вътре и слагам резето на вратата, сякаш искам да попреча на смъртта да влезе.

* * *

Получавам бележка от Мери: влажна е от оцет. Някой я е поръсил с вкиснало вино с надеждата да попречи на чумата да полепне по хартията.

В Уиндзор сме: но ти не си забравена. Лордовете настояват да не те държат в Тауър по време на чумава година. Казват на Елизабет, че това е прикрита смъртна присъда. Дръж всички на разстояние и не допускай никой освен теб да докосва момчетата. Вярвам, че ще бъдете освободени до няколко дни.

Пера сама бельото на момчетата. Извеждам Теди да си играе рано сутрин: пладнешкото слънце е опасно горещо за един Тюдор като него, със светлата му кожа и медночервена коса, а вечерните мъгли носят болести. Мия сама нашите съдове, но водата идва от кладенеца в Тауър: понякога виждам, че е размътена от мръсотия, а не мога да направя нищо и по отношение на храната, която идва от кухните на коменданта. Бебето суче от жена, чието мляко може да е заразено. Няма как да знам, но не смея да го оставя да гладува, като я отпратя сега. Луси продължава да се чувства добре, аз я наблюдавам за всякакъв признак на слабост или треска и й давам да разбере, че не ми харесва постоянно да влиза и излиза. Госпожа Ротър изпраща съобщение, че сестра й е болна и че заминава с нея в провинцията. Изразява съжаление, че трябва да ме изостави, но не смее да се бави. Селата извън Лондон затварят вратите си за всички от града, и ако не замине сега, тя ще трябва да спи в плевни и обори с болни хора, които бягат от болестта.

Наблюдавам прозореца на Нед и там всеки ден се вее синята кърпичка, която ми показва, че той е добре. Давам на един от пазачите сребърно пени, за да съобщи на Нед, че никой от нас не е болен и се надяваме да ни освободят. В отговор той ми изпраща стихотворение:

Любовта ми не е покосена от чума,

нито попарена на слънцето от горещината.

Любовта ми е постоянна, през всичките дни,

докато си спечелим свободата.

Поръсвам го с пепел, преди да го поема от ръката на пазача, и го държа на една ръка разстояние, докато чета. Запазвам думите в сърцето си. Изгарям листа.