Филипа Грегъри
Последните Тюдори (93)

Дворецът Гринич
Есента на 1567 г.

Покоите ми в Гринич са подходящо обзаведени, а кралицата лично ми изпраща няколко сребърни съда за ейла и виното, след като доведената ми баба предоставя на Уилям Сесил списък с нещата, от които имаме нужда. Не мисля, че се церемони особено, когато се впуска в тирада, описваща бедността ми. Не мисля, че пести възхвалите си за начина, по който съумяваме да поддържаме своето домакинство. Баба ми е изгубила всичките си хубави вещи в годините на изгнанието си, докато пътуваше в Европа, с една стъпка пред папистките шпиони, готови да я завлекат обратно в Англия, за да бъде съдена за ерес. Сега е твърдо решена нито тя, нито близките й да страдат отново. Ползва се с голямо благоволение в двора на Елизабет и очаква завръщането на двора в Гринич, когато ще се застъпи за освобождаването ми. Уверена е, че ще ме освободят, че на Нед ще бъде позволено да отиде в Хануърт, че сестра ми Катрин и Томас ще се присъединят към него и Теди, че семейството ще бъде свободно и ще се събере отново. Вярва, че искрената преданост на Елизабет към протестантската вяра ще надделее над неестествените й, настойчиви демонстрации на привързаност към папистката й братовчедка, над остатъците от семейната й вярност към Мери, кралицата на шотландците, и продиктуваната й от страха защита на правата на кралиците, дори на една кралица, която е сторила толкова малко, за да заслужи тази защита.

— Бъди смела! — казва ми бодро херцогинята, когато ме вижда да се разхождам уморено в градините, загледана към реката, където корабите разпъват платна, спускат буксирните въжета и явно са готови да потеглят, свободни като птиците, които кръжат около мачтите им. — Бъди смела! Другата пролет ще отидеш където пожелаеш, обещавам ти. Ще се застъпя за съпруга ти, за сестра ти, за зет ти и за онези две невинни малки момчета. Животът ти няма да свърши в затвора, както стана с горката ти сестра Джейн. Ще бъдете освободени, вярвай!

Наистина й вярвам. Съпругът й, Ричард Бърти, се навежда, целува ми ръка и ми казва, че ще настъпят добри времена. Всички страдат в този изпълнен със смут свят, но Бог възнаграждава онези, които са Му предани. Той ми напомня, че баба ми бе повикана у дома, когато нейната религия стана общоприета вяра на Англия, и вече не беше прокълната еретичка, а една от избраните.

— Освен това — казва ми почитаемата ми баба — Елизабет не може да събере войска за Мери, кралицата на шотландците. Даде на клана Хамилтън огромен подкуп, но те няма да съберат армия за Мери. Настоя европейските страни да изтощят Шотландия с глад. Но дори французите, някогашните роднини на Мери, няма да подкрепят търговска блокада върху Шотландия. Без испанска подкрепа, без французите, Елизабет не може да направи нищо за братовчедка си: не може да действа сама.

— Или във всеки случай не смее — допълва Ричард Бърти тихо.

Почитаемата ми баба се засмива и плясва съпруга си по ръката.

— Не е в интерес на Елизабет да възстанови кралицата-папистка на трона й — казва тя. — Кралицата, нашата кралица, никога няма да работи против интереса на своята протестантска страна. Независимо от копнежите на сърцето й, тя винаги съхранява трезв ум. Можеш да бъдеш сигурен в това.

— Мога да бъда сигурен в Уилям Сесил — казва Ричард Бърти. — На него съвсем не му е потрябвала една папистка в беда.

— А междувременно — питам, — какво става с Мери, бившата кралица на Шотландия?

Баба ми свива рамене, сякаш за да каже: „Кой го е грижа?“

— Затворена е — казва. — Сигурно й липсва синът, когото предаде, сигурно скърби за бебетата, които изгуби. Сигурно съзнава, че постъпи като глупачка. Боже мой, сигурно съжалява с цялата си душа, че се омъжи за онова вероломно момче, после допусна убийството му, а след това се омъжи за убиеца му.

— Не съм сигурна, че има доказателства за съучастието й в убийството на лорд Дарнли — вмятам.

Доведената ми баба повдига вежди.

— Тогава кой? — пита тя. — Кой би имал полза от смъртта на онзи безполезен младеж, ако не опозорената му съпруга и нейният любовник?

Отварям уста да възразя, но замлъквам. Не зная истината по въпроса, не знам какво може или не може да е направила моята опасна и прекрасна братовчедка. Но знам, че тя, също като Катрин и мен, ще намрази затвора си, ще се блъска в решетките като изплашена птица. Знам, че ще бъде като нас, твърдо решена да бъде свободна. Знам, че и тя като нас ще направи всичко, за да бъде свободна. В това е единствената ни сила. И с това сме опасни сами за себе си.

* * *

Мисля, че двете с Катрин имаме шанс. Късметът, който се беше обърнал срещу нас още откакто Джейн отплава нагоре срещу течението към Сион в баржата на Дъдли, и не се възпротиви, когато поставиха насила короната върху главата й, най-после се промени. Внезапно сестра ми е свободна поради смъртта на своя стар пазач, на когото беше поверена. Това събитие изненадва единствено онези, които се надяваха да скрият сестра ми и никога вече да не им се налага да мислят за нея. Горкият стар Уентуърт беше на повече от седемдесет години: възразяваше срещу разноските по издръжката й, заявяваше, че от него не може да се очаква да се справи, а сега избегна изпълняването на дълга си, потъвайки в безкрайния покой на смъртта.

Толкова съм привикнала към лоши новини, че изпитвам единствено ужас, когато през ранния септември виждам почитаемата си баба да идва към мен по заравнената с гребло чакълена пътека с един-единствен лист хартия в ръка. Веднага ме обзема страх, че нещо не е наред. Първата ми мисъл е за съпруга ми, Томас Кийс, затворен във „Флийт“, а втората е за сестра ми Катрин и малкото й момче.

Затичвам към нея, обувките ми хрущят по камъните.

— Почитаема бабо! Лоши новини ли?

Тя се опитва да се усмихне.

— О, Мери! Да не би да четеш мисли като джудже на панаир?

— Кажи ми! — възкликвам.

— Седни, скъпа.

Страхът ми нараства все повече и повече. Отиваме до малка каменна скамейка в една беседка от жив плет със златисти листа. Покатервам се на пейката, за да й угодя, и се обръщам към нея.

— Кажи ми!

Тя разгъва писмото.

— Става дума за сестра ти. Става дума за клетата ти скъпа сестра.

Това е писмо от изпълнителя на завещанието на стария човек: незначителен човек, въвлечен в големи събития. Той пише на Уилям Сесил, за да съобщи, че вдовицата Уентуърт не може да поеме отговорността за Катрин и сина й, макар да я обича нежно като дъщеря. Господин Роук Грийн пише предпазливо, че не е получил указания къде трябва да отиде Катрин и какви са нарежданията на кралицата по отношение на нея. Самият той е твърде беден, живее твърде скромно, за да подслони такава важна дама. Вдовец е — ако имал съпруга, биха могли да я приютят под скромния си покрив. Разбира се, никой не би допуснал тя да живее при него сега, при положение, че няма господарка на къщата, която да се грижи за нея, а домът му е малък и тесен и самият той е беден. Но въпреки всичко — но въпреки всичко — това е третото му писмо, а никой не му е казал какво трябва да се направи! Докато високопоставените благородници в кралския двор решават кое да е следващото място, където да отиде Катрин, докато Катрин буквално няма къде да отиде — дали да я покани в собствената си къща? С това той не цели да изрази съчувствие, или каквито и да било предубеждения за или против нейната кауза или претенциите й. Но тя е млада и крехка, красива и много отпаднала, гладува, защото е изгубила надежда да види отново съпруга и детето си. Почти не става от леглото си, рядко спира да плаче. Може ли господин Роук Грийн да й осигури покрив над главата, докато кралицата в своята мъдрост, реши какво да се прави с тази бедна и слаба жена? Защото тя не може да остане там, където е сега, а ще умре, ако продължават да я лишават от грижи.

Подавам писмото на почитаемата си баба.

— Тя няма къде да отиде — казвам без заобикалки.

Лицето й светва.

— Така казва той.

— И въпреки това изглеждаш доволна?

— Да, защото мисля, че това е шансът ни да я освободим.

Чувствам как сърцето ми внезапно започва да препуска.

— Мислиш, че може да го позволят? Ще я поканиш ли тук?

Тя ми се усмихва.

— Защо не? Както ни уведомиха, тя няма къде другаде да отиде.

* * *

Почитаемата ми баба пише на кралицата, пише на Уилям Сесил, пише на Робърт Дъдли. Дворът е в замъка Уиндзор. Отлагат връщането си в Лондон: времето е толкова хубаво, всички изпитват неохота да се върнат, за да се изправят пред неотложния въпрос как да подкрепят шотландската кралица — братовчедка! владетелка! — без да се противопоставят на шотландските лордове, нашите религиозни съмишленици. Елизабет не знае какво да прави и би предпочела да избегне проблема, като остане в Уиндзор и флиртува с Робърт Дъдли. Нейна светлост доведената ми баба трябва да пише до един двор, който не обича да се занимава с проблеми и затруднения. Затова им предлага решение, просто решение: Катрин да дойде да живее при баба си и да доведе със себе си малкото си момче. Нед да бъде поверен на грижите на майка си в Хануърт. Томас Кийс да бъде изпратен при семейството си в Кент. Всички ще поемем задълженията да не създаваме неприятности, да не изпращаме писма, да не поддържаме връзка с каквито и да било фракции; но да живеем като обикновени поданици, и — тъй като не сме извършили престъпление — да бъдем свободни.

Тя изпраща писмата: до Уилям Сесил в любимия му нов дом, Бърли Хаус, до Робърт Дъдли, който е неотлъчно до Елизабет в Уиндзор, и до самата забавляваща се кралица, и очакваме с надежда отговор.

* * *

Той идва направо от Уилям Сесил. Двамата тайни любовници Дъдли и Елизабет сигурно са решили да възложат на него да ни пише. Щастието им, свободата им в ожънатите златни поля на Англия, не бива да бъдат смущавани. Времето е прекрасно, ловът — добър, никой от двамата не иска да се занимава с държавни дела. Елизабет ликува, че е успяла да омае Дъдли за още една година. Знам, че Робърт Дъдли ще се застъпи за освобождаването на Катрин, но едва когато сметне, че може да го направи, без да предизвика неприятности. Няма да допусне нищо да смути спокойствието на кралицата, когато е щастлива с него.

Уилям Сесил лично пише, че Катрин все още не може да дойде при нас. Пише „все още“ и го подчертава. За този сезон тя ще бъде настанена при надежден верен човек — сър Оуен Хоптън в Кокфийлд Хол, Съфолк.

— Мили Боже, кой е той? — раздразнено пита доведената ми баба. — Откъде продължават да намират тези нищожества?

— В Кокфийлд Хол, Съфолк — казвам, като чета писмото през рамото й. — Погледни това…

Посочвам едно кратко изречение. Нейно величество настоява лейди Катрин и синът й да бъдат държани в пълна изолация. Никой от тях да не получава писма и подаръци и да не приема гости, посетители или пратеници от чужди страни.

Баба ми ме поглежда.

— Какво мислят, че ще направи тя? — пита ме настойчиво. — Не знаят ли, че е толкова тъжна, та едва говори? Че почти не яде, че е изтощена? Че рядко става от леглото си, че плаче постоянно?

Преглъщам скръбта си при мисълта за сестра си, отново сама и преместена още по-далече от мен.

— Каза ли им?

— Разбира се, че им казах. А освен това Сесил знае всичко.

— Какво иска от нас кралицата? — питам. — Нима просто иска да умрем затворени в усамотение и мълчание, на някое затънтено място, където никой няма да се оплаче, ако просто умрем от скръб?

Доведената ми баба не ми отговаря. Поглежда ме безизразно, сякаш няма какво да каже. Осъзнавам, че съм изрекла истината и тя няма воля да я отрече.

* * *

Дворът се връща в Хамптън Корт, но не нареждат на баба ми да се яви там.

— Не искам да ставам повод за изпадането ти в немилост пред кралицата — казвам й. — Зная, че трябва да мислиш за собствените си деца, Перегрин и Сюзън, зная, че трябва да ги опазиш. Не може да допуснеш домът ти да пострада от немилостта, която следва братовчедките на Елизабет.

Тя накланя глава на една страна и ми отправя ироничната си усмивка.

— И с по-лошо съм се сблъсквала, знаеш — казва. — Служех на кралицата, научила Елизабет на цялото познание, което сега тя демонстрира с такава гордост. Служех на кралицата, която показа на Елизабет как да управлява. Служех на кралицата, която помагаше при писането на молитвеника и даде на Елизабет — и на сестра ти Джейн — теологични познания. Служех й, когато я обвиниха в ерес и държавна измяна. Никога не забравям Катрин Пар и няма да започна да се страхувам от Елизабет сега.

— Аз се страхувам от нея — признавам и изпитвам внезапно странно облекчение, защото загърбвам дързостта, която бе като нишка, лъкатушеща из целия ми живот, откакто за пръв път бях употребена като пионка в семейните си съюзи — малко момиче, твърде младо, за да се интересува някой от съгласието му пожертвано в съюз с Артър Грей. — Няма да се преструвам, че съм смела. Страхувам се от нея. Мисля, че тя ще ме погуби. Мисля, че вече ме погубва. Мисля, че желае смъртта ми и тази на Катрин и че винаги я е искала.

Моята неустрашима доведена баба ми отправя най-ведрата си усмивка.

— Оцелей — напомня ми тя. — Оцелей и се надявай на по-добри времена.

* * *

Времената не са по-добри за хората от нашата религия във Франция. Кралят, под силното влияние на роднините си от фамилията Гиз, подлага на гонения хората от нашата вяра, и накрая те се вдигат на свещен религиозен бунт. Разбира се, Англия, основната протестантска сила, би трябвало да изпрати на хугенотите оръжия и пари, би трябвало да им изпрати армия, за да победят своите владетели-паписти. Но Елизабет, както винаги, може да изпълни своя дълг само наполовина. Тя знае, че би трябвало да попречи на папистките управници на Франция да убиват и погубват нейните събратя по религия. Но протестантите на Шотландия отхвърлиха нейната братовчедка, кралицата-французойка от рода Гиз, и тя не може да търпи тази заплаха спрямо кралската власт. Знае, че би следвало да е враг на папата, който — говори се — е готов да я анатемоса, с което тя ще се превърне в личност, която трябва да бъде презирана, която може да бъде убита. Но един протестантски водач в Шотландия, Джон Нокс, е човекът, който нарича нея и Мери, кралицата на шотландците, „чудовищно сборище на жени“, негодни да управляват, и подтиква всички здравомислещи мъже да се вдигнат срещу тях. Елизабет е толкова засегната от това неуважение, мисленето й — толкова объркано, че намразва Джон Нокс по-силно, отколкото папата, и смята, че е редно да запази добри сестрински отношения с Мери като нейна посестрима-кралица, за да му се възпротивят.

* * *

Изпращам бележка на сестра си: най-верният човек на Ричард Бърти я пренася, скрита в крачола на панталона му. Сигурно по времето, когато стига до Катрин, бележката вече мирише силно на потта му. Не знам дали тя ще може да отговори. Не знам дори дали ще доживее да я види. Не знам как е.

Скъпа сестро,

Моля се за теб, скъпа Катрин, в това време на бедите ни. Живея добре и нашата доведена баба, херцогинята на Съфолк, се държи много мило с мен в Гринич. Живея в покоите й и ми е позволено да се разхождам в градините и край реката. Не мога да приемам посетители, но се радвам на компанията на Перегрин и Сюзън.

Пиша постоянно както на кралица Елизабет, така и на лордовете от двора, моля за освобождаването ни и за свободата на Нед Сиймор и горкия ми съпруг, Томас Кийс. Моля те, не ме укорявай, дори в мислите си, задето се омъжих за него. Той е такъв добър човек, Катрин, и ме обича толкова много. Женитбата ни беше гибелна за него. Бих уредила да бъде анулирана, ако това би го спасило от затвора. Но по никаква друга причина.

Научих, че си слаба и отпаднала. Моля те, моля те, бори се за живот. Яж, разхождай се, играй със сина си. Трябва да оживеем, Катрин. Джейн беше тази, която каза „научи се да умираш“, и го каза едва когато над нея бе надвиснала неизбежна смъртна присъда. Тя грешеше. Не е нужно да се учим да умираме. Искам да живея. Искам да живееш. Ще живея. Моля се на Бог, който чува всички наши молитви, и за когото ние сме по-важни от малките врабчета, ти и аз да оживеем и един ден да бъдем заедно. Когато виждам птичките в плетовете около заливаните от водата ливади под двореца Гринич, си спомням за конопарчетата на Джейни и твоята обич към дивите създания и се моля един ден всички да бъдем свободни като тях.

Няма да напиша „Сбогом, добра моя сестро“, понеже се моля да те видя скоро и двете да бъдем здрави и щастливи…

М.

Човекът на Бърти ми съобщава, че внася писмото в спалнята й в чувал с дърва за огъня, но няма как да се разбере дали го е прочела, и отговор няма.