Филипа Грегъри
Последните Тюдори (38)

Замъкът Уиндзор
Октомври 1560 г.

Застудява и вече няма разходки с лодка по реката. Дворът трябва да се върне в Лондон. Смъртта на Ейми Дъдли е обявена за нещастен случай. На Робърт Дъдли, чийто едномесечен траур е приключил, е позволено да се върне в двора с име, по-чисто отвсякога. Елизабет, принудена да се примири с това, че всички очи са вперени в нея и в любовника й, наясно, че всички го смятат за убиец, го поздравява много сдържано и Робърт Дъдли се присъединява към двора с неприсъща за него мрачност.

Те трябва да бъдат заедно, не могат да се въздържат, всеки вижда това. Но никога повече няма да се говори за брак: Уилям Сесил се е погрижил за това. Именно той разпространи слуховете, че Дъдли ще убие съпругата си, и именно той каза на всички, че народът никога няма да приеме един Дъдли за крал. Всъщност няма значение дали тези две неща отговарят на истината или не: целият християнски свят го вярва, а Елизабет и Дъдли се привеждат под споделеното бреме на срама си.

Братовчедка ми Маргарет Дъглас, горката жена — грозна, стара и с папистки убеждения — е повикана в двора в това унило и мрачно време. Тук е не за да й бъде оказано уважение, а за да я наблюдават. Елизабет, изгубила надежда да изкопчи някаква истина от продължителните разпити на побърканите съветници на Маргарет — двоен шпионин, гадател, изменил на вярата си свещеник — е решила да я държи под око в двора. Знаят, че Маргарет се е свързала с кралицата на шотландците във Франция, но не знаят какво е предложила.

Незабавно всички пререкания за старшинството започват отново, съвсем отначало, когато тя, известна като папистка, която всъщност би трябвало да се смири заради позора си, прави опит да се промуши пред мен, протестантската наследница. Толкова съм нещастна от загубата на Нед, че всъщност не мога да се заставя да проявя достатъчно внимание, за да я блъсна в отговор. Истинско облекчение е, когато позволяват на Маргарет да се върне в дома си в Йоркшир, все още под подозрение, все още папистка, и разбира се, все така стара и грозна.

Решавам да пиша на Нед и да му съобщя, че когато дворът се върне в Лондон и отново подхванем обичайния си градски живот, не желая да го виждам. Зная, че това е безсмислено: няма как да не се виждаме, придворни сме на една и съща кралица, на служба сме в един и същ двор. Ще се виждаме всеки ден.

„Но не желая да танцувам с теб, ти да ми помагаш да възседна коня си, ти да ме придружаваш до параклиса, ти да ми отделяш специално внимание по какъвто и да било начин“, пиша с усилие. Една сълза капва на листа и аз я попивам с ръкава си, за да не може да разбере, че съм плакала над писмото. „Желая ти пълно щастие с Франсес. Самата аз никога няма да се омъжа. Дълбоко съм разочарована от любовта.“

Струва ми се, че това е казано с огромно достойнство. Добавям в писмото скъпоценното стихотворение, което той написа за мен. Никога няма да го забравя. Зная всеки ред. Носех го в ленена кесийка до сърцето си, сякаш беше амулет срещу отчаяние. Но сега решавам да му го изпратя обратно и ще се постарая да го уверя, че го освобождавам от всичките му обещания за любов, от изпълнения ни с надежда годеж, от това да бъдем Троил и Кресида. Изпращам вестоносец с пакета в лондонската къща на Нед на Канън Роу и му казвам да не чака за отговор. Не може да има отговор.

Още на следващия ден се връщаме от параклиса, когато Джейни идва до мен с писмо, запечатано с печата на Хартфорд.

— Нося това от Нед — казва смутено. — Неговият пратеник го донесе призори. Мисля, че е стоял буден цяла нощ, за да ти пише. Нареди ми да ти го дам веднага. Моля те, бъди ми отново приятелка. Моля те, прочети го.

— Какво е това? — пита малката ми сестра Мери, промушила се под лакътя ми, с блеснали от интерес очи.

— Не зная — казвам, но чувствам как се изчервявам от удоволствие. Това трябва да е ухажване. Отново ухажване. Един мъж не стои буден цяла нощ да пише писмо, за да изпрати отговора призори, ако се е примирил, че е отхвърлен. Сигурно ме обича. Сигурно ме иска обратно. Сигурно се опитва да ме убеди.

— От Нед ли е? — пита Мери. Дръпва ръката ми надолу, за да може да види печата. — Охо!

— Ти си „охо“ — казвам. Отстъпвам встрани от процесията, която следва кралицата към голямата зала за закуска.

— Не бива да закъсняваш — предупреждава ме Мери. — Ужасно е кисела тази сутрин.

— Ти върви — казва Джейни. — Ако някой пита, кажи, че ми е зле и Катрин ме е отвела в стаята ми.

Мери завърта непочтително очи и тръгва след дамите. Двете с Джейни излизаме през градинската врата и отиваме в студения, пуст вътрешен двор. Отварям писмото.

— Какво пише той? — пита Джейни, с приглушен глас през ръкава, който притиска към устата си, мъчейки се да не кашля от влажния въздух, нахлуващ откъм реката.

Повдигам замъгления си поглед от писмото, но очите ми са толкова пълни със сълзи, че не я виждам.

— Казва, че ще се ожени за мен веднага — прошепвам. — Веднага щом дворът се върне в Лондон. Казва, че не бива да чакаме повече, че няма да слуша предупрежденията на Уилям Сесил, нито който и да било друг. Казва, че Робърт Дъдли го посъветвал да се уповава на времето, но Робърт Дъдли не се уповаваше на времето и е съсипан. Ала Нед казва, че вече няма да се уповава и да чака — избухвам в сълзи и улавям ръцете й. — Джейни! Той ще се ожени за мен!