Филипа Грегъри
Последните Тюдори (11)

Тауър
Лондон, юли 1553 г.

Вместо да се подобрява, положението се влошава. Моят девер, греховно красивият Робърт Дъдли, не е успял да арестува принцеса Мери — или лейди Мери, както следва да я наричаме сега всички. Той препуска из цял Норфолк, сменяйки постоянно конете, за да е сигурен, че никой няма да й помогне: но не я е задържал.

Половината лордове ми казват, че тя със сигурност ще избяга в Испания, а това трябва да се предотврати на всяка цена, защото тя ще ни нападне с папистка армия, за наша собствена гибел и вечно проклятие над цяла Англия. Другата половина казват, че трябва да й бъде позволено да замине, така че да е във вечно изгнание и да няма кой да поведе бунт срещу мен. Вместо някое от тези две неща обаче тя прави именно онова, което е най-лошо за нас, онова, което никой не е предвидил, че една жена може да направи: издига знамето си в големия си замък в Кенингхол, пише на членовете на моя съвет и им заявява, че е законната кралица и че ще бъдат помилвани за измяната си, ако незабавно я допуснат в Лондон, за да заеме престола.

Това е най-лошото нещо за праведната кауза на реформацията. Зная, че Бог не иска тя да заеме трона, и че всичките й обещания, че ще разреши всички вероизповедания и няма да натрапва ереста си на добрите християни на Англия, които толкова наскоро видяха светлината, са част от дяволското дело за отхвърляне на всичко, в което Катрин Пар вярваше, което Едуард постигна и което се заклех да продължа. Принцеса Мери не бива да върне страната към Рим и да унищожи шанса ни да създадем кралство от праведници. Длъжна съм пред Бог да й се противопоставя, затова настоявам някой да събере армия и да отиде да я залови. Ако трябва да бъде затворена в Тауър за измяна, така да бъде. Тя имаше всички шансове да постигне добро разбиране на Словото Божие: учеше с Катрин Пар, точно както и аз, но упорстваше в заблудата си. Ако я заловим и съветът заяви, че тя трябва да умре за държавна измяна, измяна срещу мен, така да бъде. Ще намеря куража да я изпратя, и нея, и всички еретици, на ешафода. Няма да бъда слаба брънка в могъщата армия на Бог. Аз съм призвана, избрана съм, ще понеса страданието като добър войник на Иисус Христос, няма да се покажа недостойна, след като съм избрана.

Прекарвам часове на колене в покоите си, сестра ми Катрин коленичи до мен, докато се моля за напътствие, а сестра ми Мери — до нея. Катрин не е постигнала духовно единение със светците. Виждам, че дреме и я смушквам с лакът в ребрата, а тя се сепва и казва: „Амин“. Няма значение. Трябва да бъда непоколебима и вярна. Катрин е моя другарка и моя сестра. Може да спи, точно както Свети Петър спял, докато Иисус страдал духом: дори така ще правя стъпка след стъпка към ореола на святост.

В отговор на претенциите на принцеса Мери, че е законната наследница, съветът ме провъзгласява за кралица, и лордовете-наместници са разпратени в графствата си, за да се погрижат всички да узнаят, че кралят е мъртъв, а аз съм посочената от него наследница. Из цял Лондон са разлепени прокламации, свещениците оповестяват новината от амвоните си.

— Някой противопоставя ли се? — питам нервно баща си.

— Не, не, не се чува нито дума — успокоява ме той. — Никой не иска испанците да ни нападнат, никой не иска да се връщаме към върховенството на папата.

— Принцеса Мери със сигурност има поддръжници в страната — казвам неспокойно.

— Лейди Мери — поправя ме той. — Човек би предположил, че е така — но никой не се застъпи за нея, каквито и да са съкровените им убеждения. Разбира се, страната сигурно гъмжи от паписти, но те не се обявяват в нейна защита. Джон Дъдли се разпорежда от толкова време, подготви почвата. Стига испанците да не се опитат да се месят.

— Трябва да свикаме армия — нямам представа как се събира армия.

— Правим го — казва той. — Аз ще ги водя.

— Не — казвам внезапно. — Наистина, татко, не мога да се справя с това без вас. Не ме оставяйте при семейство Дъдли, с Гилдфорд и ужасните му родителите. Не ме оставяйте тук само с майка ми и момичетата и без никой, който да се застъпи за мен в съвета. Мама не казва нищо против лейди Дъдли, с Катрин все едно че нямам никого край себе си, Мери е прекалено малка. Трябва да имам някого тук.

Той се поколебава.

— Зная, че майка ви би предпочела да не тръгвам срещу нейната братовчедка принцеса Мери. А и не съм човек на военното дело…

— Джон Дъдли трябва да отиде! — възкликвам. — Всичко това е негова идея. Този план е негов. Освен това той потуши бунта на Робърт Кет само преди четири години. Би трябвало той да отиде.

— Не се разстройвай — казва баща ми, спирайки предпазливо поглед върху избилата руменина по лицето ми и повишения ми тон. Поглежда дамите ми и кимва на майка ми, сякаш да я подкани да дойде и да ме успокои.

— Не съм разстроена — казвам бързо. Трябва да успокоявам всички, постоянно. — Просто имам нужда близките ми да бъдат около мен. Гилдфорд има своите: братята му работят за него, майка му е тук, баща му направи всичко това за него. Защо дворът да е пълен с членове на семейство Дъдли, а вие да бъдете отпратен, така че само Катрин, Мери и мама да са тук с мен?

— Ще остана, не се безпокой. Бог е с нас и ти ще бъдеш кралица. Армията на Джон Дъдли ще залови принцесата, дори тя да стигне до замъка Фрамлингам и да издигне кралския си флаг там.

— Лейди — напомням му. — Лейди Мери. И кралският флаг не е неин. Мой е.

* * *

Джон Дъдли организира голяма прощална вечеря, преди да потегли от Лондон: странно съчетание от греховно перчене и греховен страх. Речта му не е героична. Чела съм достатъчно история, за да знам, че един мъж, готвещ се да потегли в поход, за да защити вярата си и своята кралица, би трябвало да говори войнствено. Вместо да изтъкне праведността на каузата си и сигурността на победата си, той предупреждава всички, че рискува живота и репутацията си, предава им истинско безпокойство вместо лъжлива увереност.

Гилдфорд и аз седим един до друг, вперили поглед в залата: балдахинът от златен брокат е над моя стол, не над неговия, столът ми е издигнат по-високо от неговия, докато баща му заплашва членовете на съвета, че ще ги предаде, ако те го предадат. Това не е реч, каквато би държал Цезар, преди да потегли в поход под всеобщи акламации, и аз го казвам на Гилдфорд.

— Но и тези хора тук едва ли са предани римски трибуни — отвръща той с унищожителен тон. — Нито един от тях не е достоен за доверие. Всеки от тях би изменил, ако сметне, че е застанал на губещата страна.

Каня се да обясня защо не е прав, когато баща му внезапно се обръща към нас, прави един от претенциозните си ораторски жестове, и заговаря за мен. Казва им, че съм наложена от тях кралица, поставена на трона принудително, вместо по свое искане. Ние с Гилдфорд примигваме един към друг като две бухалчета в гнездо. Ами предопределената ми от Бога съдба? Ами правото на братовчед ми да ми завещае трона си? Ами законното право на майка ми, утвърдено от завещанието на Добрия крал Хенри и предадено на мен? Бащата на Гилдфорд представя възкачването ми на трона да изглежда по-скоро като заговор, отколкото като Божие дело, а ако е имало заговор, това е държавна измяна.

* * *

Джон Дъдли потегля на североизток към Съфолк, а онези от нас, останали в Лондон, се заемат с делата по управлението на държавата, но докато не узнаем, че лейди Мери е заловена, си остава усещането, че това е по-скоро маскарад, отколкото истинско управляване. Гилдфорд не оспорва името или титлата си, но всеки ден вечеря сам, тържествено, седнал на трон като крал под балдахин от златен брокат, и му поднасят по петдесет блюда, които той после разпраща на многобройните придворни, които е поканил в двора, за да създаде у тях впечатление за величие. Понякога изпитвам безумното чувство, че той узурпира моята узурпация: заговор в заговора, грях върху грях. Той и неговата свита от негодници прекаляват с пиенето и се държат буйно, грубо и шумно. Чувам крясъците и песните, докато се храня с дамите в покоите си. Това би било достатъчно лошо, тъй като лакомията е скрита опасност за спасението, но по-лошото е, че Гилдфорд получава вести от баща си и брат си, преди новините да бъдат съобщени на мен.

Брат му, лорд Робърт, е човекът, който събира войска срещу лейди Мери в Норфолк, баща му, Джон Дъдли, е човекът, който потегля срещу нея от Лондон към Фрамлингам. Съвсем естествено дворът на Гилдфорд е мястото, където мъжете отиват да питат за новини: моят двор се състои от дами и сме лесни за пренебрегване. Не че съобщенията не стигат до мен: вестоносците наистина идват, всеки знае, че трябва да докладва на монарха. Но първо отиват да кажат на мъжете. Разбира се, дворът на една кралица със сигурност е обитаван предимно от дами, но как ще бъда властваща кралица, ако не съм в центъра на съветите на мъжете?

За мен това е загадка, която не бях предвидила. Мислех, че щом се заставя да приема короната на краля на Англия, ще разполагам с властта на английския крал. Сега разбирам, че поемането на властта като кралица е различно нещо. Мъжете са ми се заклели във вярност, прегъвайки коляно, но не демонстрират мъжка преданост към една жена, а — честно казано — аз съм много дребна и крехка, и дори с Божията подкрепа не съм внушителна.

А тези мъже са вероломни. Още същата нощ, след като Джон Дъдли потегля в поход, научавам, че Уилям Полет, маркизът на Уинчестър, който така лекомислено прибърза да предложи короната на Гилдфорд, се е изнесъл в собствения си дом в Лондон без позволение, а свекърът на Катрин, Уилям Хърбърт, също се опитва да замине. Нямам намерение да приема това несъобразяване с Божията воля, веднага повиквам маркиза и му нареждам да се върне на поста си.

Свиквам членовете на Тайния съвет и им казвам, че ще наредя да заключват портите на Тауър всяка вечер по здрач и очаквам по това време всеки лорд от съвета да е вътре. Очаквам всички дами да са на мое разположение, както и сестрите ми, майка ми и свекърва ми, както и съпругът ми. Те ме поставиха на трона в Тауър, и ще трябва да останат до трона и в Тауър с мен. Само ако се държим заедно, със светците в небето, ще възтържествуваме, докато Джон Дъдли препуска към лейди Мери като дявол, отправил се да си прибере дължимото.

Уилям Хърбърт се вмъква обратно в залата ми за аудиенции преди полунощ. Стоя будна до късно заедно с майка си и свекърва си, лейди Дъдли. Дори Гилдфорд е с нас, трезвен като никога. Синът на Хърбърт, все още блед и болнав, влиза в стаята зад него: сестра ми Катрин върви на половин крачка зад младия си съпруг.

— Трябва да останете тук, милорд — казвам рязко. — Имаме нужда от вас тук, в случай че има новини. По всяко време може да се наложи да свикаме съвет.

Той ми се покланя, но не казва нищо. Няма как да се защити.

— Освен това очаквам сестра ми да ми прави компания — казвам. — Не можете да я отведете без мое позволение.

Не мога да се възпра и хвърлям поглед към майка си, за да видя дали е съгласна с мен. Тя кимва: дори лейди Дъдли прави лек жест на съгласие. Всички знаят, че трябва да се държим заедно.

— Никой не може да си тръгне — казва Гилдфорд, сякаш вече не съм казала това достатъчно ясно. — Такова е желанието на баща ми.

* * *

Трябва да работим заедно: не може да изглеждаме разединени. Ние сме Божии войници — трябва да маршируваме в крак — затова съветът се събира и всички се споразумяваме да пишат на лорд Ричард Рич, който ми се закле във вярност, но сега е изчезнал, и да му напомнят, че трябва да ми остане верен. Графствата от Норфолк се колебаят, а Изтокът става несигурен. Възникват опасения, че моряците на корабите в пристанището ще се обявят в подкрепа на Мери. Провеждат срещата, изпращат писмото, но по-късно сутринта Катрин идва в покоите ми и ме дръпва за ръкава, докато пиша, и аз правя петно върху хартията.

— Виж какво направих заради теб! Какво има? — питам я.

— Заминаваме — изрича тя с едва доловим шепот. — Трябва да тръгна още сега. Свекър ми казва така — тя ми показва маймуната, седнала в сгъвката на лакътя й. — Трябва да прибера господин Носльо в клетката му. И той трябва да дойде.

— Не можете да заминете. Казах му. Казах на всички. Ти беше там, чу. Всички трябва да останете.

— Знам, че им каза — отговаря тя. — Именно затова дойдох при теб сега.

Поглеждам я. За пръв път в живота ни, когато я поглеждам, я виждам не като леко дразнеща по-малка сестра, част от познатия пейзаж на Брадгейт, като бледа роза в градината, покрай която минавам всеки ден, а като истинско момиче, истинско като мен, млада жена, страдаща така, както страдам аз. Поглеждам бялото й лице и тъмните й, пламенни очи, усещам напрежението, което излъчва, и изпитвам не съчувствие, а силно раздразнение.

— Какво ти става? Защо изглеждаш толкова посърнала?

— Всички заминават с нас — казва тя нещастно. — Много от тях, във всеки случай. Твоят съвет — Тайният съвет — идва с нас в замъка Бейнардс. Разбраха се със свекър ми, Уилям Хърбърт, да се срещнат там. Изоставят те и отиват с него. Съжалявам, Джейн. Не мога да ги спра… — тя млъква, без да довърши, с леко свиване на рамене. Очевидно не може да попречи на най-видните лордове в страната да постъпят, както намерят за уместно. — Наистина казах, че не бива да… — подема тя немощно.

— Но аз им заповядах да останат тук! Какво си мислят, че ще правят във вашия дом?

— Боя се, че ще провъзгласят за кралица лейди Мери.

Аз само я гледам, потресена.

— Какво?

Тя отвръща на погледа ми и казва:

— Аз също трябва да тръгвам.

Очевидно е длъжна да се подчини на младия си съпруг и всесилния му баща.

— Не можеш.

— Можем ли да попитаме някого?

Толкова е нелепа.

— Да попитаме кого? Да попитаме какво?

— Как да постъпим? Можем ли да изпратим вест и да попитаме Роджър Ашам?

— Учения? Какво мислиш, че би могъл да направи той? Сега, когато моят Таен съвет ме напуска заедно с твоя свекър и провъзгласява за кралица една папистка?

— Не знам — подсмърква тя.

Разбира се, че не знае. Тя никога нищо не знае.

— Татко трябва да им каже — прошепва Катрин. — Татко трябва да каже на членовете на Тайния съвет да не идват в замъка Бейнардс и да не се обръщат срещу теб. Аз не мога.

— Е, кажи му да им каже! Доведи го тук веднага!

— Отказва. Вече го молих. Почитаемата ни майка отказва.

За миг мълчим, усещайки се повече като сестри, отколкото някога преди, сплотени в страха, и тогава ми става ясно, че невинаги става онова, което е редно, че светците невинаги маршируват неудържимо към небето, че благочестивите не триумфират задължително, че ние двете имаме не по-голям авторитет от малката Мери. Маймуната, господин Носльо, измъква кърпичката на Катрин от джоба й и я пъхва в ръката й.

— Ами аз? — питам.

За пръв път виждам, че в очите й има сълзи.

— Дали би могла да дойдеш и ти? — казва Катрин. — Да дойдеш в замъка Бейнардс с всички? — тя преглъща мъчително. — Да кажеш на лейди Мери, че съжаляваш? Че е било грешка? Да дойдеш с мен?

— Не ставай глупава — казвам рязко.

— Ами ако ти и аз кажем, че всичко е било грешка? Ако те подкрепя и кажа, че не си го направила умишлено? Че са те принудили?

Виждам я как стисва по-здраво жакета на маймуната, сякаш животното също може да даде показания.

— Невъзможно.

Тя поклаща глава и казва:

— Така си и мислех — подава ми влажната си кърпичка и излиза от стаята без нито дума повече.

Оглеждам се. Сега виждам, че някои от дамите ми ги няма и си давам сметка, че не са присъствали и на молитвите тази сутрин. Покоите ми опустяват: хората ме изоставят.

— Никоя от вас да не си тръгва оттук — казвам рязко, и те внезапно вдигат глави, сякаш са се канели да избягат от Тауър в мига, щом изляза от стаята. Това е невярност, това е вероломство. Мисля си, че жените са особено склонни към безчестие. Мразя ги за това, но не мога да направя нищо срещу тях сега. Не мога да си представя как могат сами да понасят себе си, как могат да се молят. Бог ще им плати за неверността им към мен, Неговата дъщеря. Божиите мелници мелят бавно, но затова пък изключително ситно, както тези знатни дами и техните безчестни съпрузи ще научат.

* * *

Отправяме се на вечеря както обикновено. Гилдфорд седи до мен на по-нисък стол, балдахинът от златен брокат се простира над мен. Оглеждам залата — не се носи жужене на разговори, сякаш никой няма апетит. Почти ми идва да свия рамене. Нали всички искаха това — защо биха съжалявали за собствените си действия? Нима не знаят, че този свят е долина на сълзите и всички ние сме нещастни грешници?

Голямата врата в края на залата се отваря и влиза баща ми, вървейки сковано, сякаш го болят коленете. Вдигам поглед, но той не ми се усмихва. Тръгва към мен: разговорите замират и стаята утихва, докато той се приближава.

Застава пред мен, като отваря и затваря уста, но все така не казва нищо. Никога преди не съм го виждала такъв. Изпитвам смразяващия страх, че предстои да се случи нещо ужасно.

— Татко? — питам. Тогава той внезапно вдига ръка, улавя единия край на балдахина от златен брокат и дръпва толкова силно, че прътите, които го крепят над стола ми, падат настрана като отсечени дървета, с тракане, а платът се разкъсва.

— Татко! — възкликвам, а той се обръща рязко към мен.

— Това място не ви принадлежи. Трябва да се предадете на съдбата — казва той внезапно.

— Какво?

— Трябва да свалите кралските одежди и да се задоволите с живота на обикновена жена.

— Какво? — повтарям, но сега се опитвам да печеля време. Предполагам, че сме изгубили, и той е избрал това странно поведение — говори по-скоро като на сцена, отколкото като баща, говорещ на обичната си дъщеря, — за да може да бъде съобщено, че е смъкнал балдахина от златен брокат със собствените си ръце. А може би думите му изневеряват: но не изневеряват на мен; на мен те никога не ми изневеряват. — Свалям ги много по-охотно, отколкото ги сложих — казвам. — От покорство към вас и майка ми извърших тежък грях.

Той изглежда зашеметен. Сякаш е проговорил плющящият балдахин, или онзи тромав глупак Гилдфорд, който стои със зяпнала уста до мен.

— Трябва да се откажете от короната — казва баща ми отново, сякаш споря и искам да я задържа, и излиза от стаята, преди да мога да отговоря. Не се покланя.

Надигам се от трона и се отдалечавам от разкъсания балдахин. Отивам в личните си покои, а дамите ми ме следват. Виждам, че една от тях се спира да говори с прислужника на баща ми.

— Ще се помолим — казвам веднага щом вратата се затваря.

— Простете — обажда се жената от дъното на стаята. — Но баща ви изпрати съобщение да каже, че можем да си тръгнем сега. Мога ли да си събера нещата и да си отида у дома?

* * *

В тишината на опустелите стаи дочувам ликуването отвън, пред портите на Тауър. Първенците на града са наредили от фонтаните да се лее червено вино и всеки глупак и нехранимайко се напива и крещи: „Бог да пази кралицата“. Отивам да потърся баща си. Той ще знае как да постъпя. Навярно ще ме отведе у дома в Брадгейт.

Отначало не мога да го намеря. Не е в тронната зала, нито в кралските покои зад нея. Нито в залата за аудиенции, нито в личните покои. Няма го в апартаментите на Гилдфорд, които са тихи като никога. Дори Гилдфорд е потиснат, играейки карти само с половин дузина приятели. Изправят се на крака, когато ме виждат, аз питам Гилдфорд дали е виждал баща ми и той отговаря отрицателно.

Не спирам да попитам защо е толкова блед и напрегнат, защо буйните му приятели са така необичайно тихи. Искам да намеря баща си. Няма го в Бялата кула и затова излизам навън и изтичвам през моравата до параклиса „Сейнт Питър“ — мисля си, че може да се моли сам пред малкия безмълвен олтар, но го няма и там. Отнема ми доста време да отида до конюшните, и точно когато влизам, чувам камбаните на „Сейнт Пол“ да бият, отново и отново — силен, оглушителен шум, не звънтенето, което отброява часа, а неспирен звън, отново и отново; после се присъединяват всички други камбани — какофония, сякаш всички камбани на Лондон звънят едновременно. Отвъд стените на Тауър чувам хората да крещят и ликуват. Гарваните изхвърчат рязко от дърветата в градините на Тауър и от скритите си места за кацане навсякъде из Тауър и се издигат с кръжене нагоре сред шума като тъмен облак, злокобен, буреносен облак, и аз затискам ушите си с длани, за да пропъдя шума от неспирните викове, камбаните и внезапно обзелия ме страх от грачещите птици. Чувам се как казвам раздразнено: „Нямам представа за какво е този шум!“ Но всъщност знам.

Изтичвам в двора на конюшнята като бедно момиче, с изкаляни поли, притиснала ръце към главата си, и откривам, че баща ми е стъпил на издигнатото стъпало за възсядане на коня, и се качва на седлото. Отивам до коня и слагам ръка върху повода му.

— Какво става, татко? — налага се да крещя, за да надвикам шума от камбаните. Портата на конюшнята се разтваря с трясък, когато половин дузина конярчета изведнъж изтичват навън и я оставят незалостена. — Какво, в името Божие, става сега?

— Изгубихме — казва той и се навежда ниско от седлото да положи длан върху главата ми, сякаш ме благославя за сбогом. — Бедно дете. Това беше огромен риск, и ние загубихме.

Продължавам да не разбирам. Струва ми се, че не разбирам нищо. Не чувам. Това е проблемът: че не чувам какво казва. Звънът на камбаните е толкова силен, гарваните — толкова шумни. Сигурно съм го чула погрешно.

— Какво сме изгубили? Разбрах, че се оттегляме. Знаех, че тя защитава Фрамлингам. Битка ли е имало? Войската на Джон Дъдли победена ли е?

— Никаква битка. Тя спечели, без дори един меч да бъде изваден от ножницата. Лондон провъзгласи Мери за кралица — казва той. — Въпреки всичко, което направих за теб. Затова бият камбаните.

Свалям ръка от поводите и се отдръпвам със залитане назад от големия кон, и баща ми моментално приема това като сигнал да потегли. Без нито дума повече пришпорва коня си към отворената порта и двора на конюшните. Затичвам след него.

— Но какво правите? — изкрещявам към него. — Татко! Къде отивате?

— Аз съм просто човек — казва той, сякаш това обяснява всичко.

— Къде отивате?

— Ще се присъединя към онези, които провъзгласяват Мери за кралица, а после ще отида да я помоля за прошка.

Тичам до коня му, докато той язди към портата, но не мога да се движа в крак с него. Изоставам. Портата е широко разтворена и виждам как отвън хората танцуват на улицата и се прегръщат, други хора, надвесили се навън от прозорците, съобщават с викове какво виждат на онези на улицата, и през цялото време — ужасният шум на камбаните на стотици църкви, звънтящи и биещи едновременно из цял Лондон.

— Татко, спрете! Чакайте ме! Какво да правя?

— Ще те спася — обещава ми той, а после пришпорва коня си, минава в лек галоп през отворената порта и през тълпата, преди някой да успее да разпознае в него бащата на момичето, което беше кралица в продължение на по-малко от две седмици.

* * *

Стоя като глупачка, загледана след него. Той ще ме спаси: това трябва да ме утешава. Потегли оттук, за да ме спаси. Настъпи огромен обрат, но баща ми отиде да оправи нещата. Трябва да чакам тук, той ще се върне и ще ми каже какво трябва да правя сега. Каквото и да сме правили тук — а сега то ми се струва като сън, след който се събуждаш и едва не се разсмиваш, и благодариш в молитвата си на Бог, че те е избавил от кошмара, защото той е бил толкова странен и безумен — каквото и да сме правили тук, то е свършило. Или поне аз предполагам, че е свършило. Освен ако обратът не е временен и не бъдем върнати на власт.

Баща ми ще ме спаси, както обеща, че ще стори. Джон Дъдли сигурно има план. По-добре ще е да се върна в покоите си и да се погрижа никой друг да не си тръгне. Не искаме да изглеждаме непокорни. Не искаме да бъдем като лаодикийците — хора, осъдени за безразличие, защото се колебаят^[1], не искаме да посрамим Нашия Господ, когато зърнем враговете Му. По-добре да изглеждам така, сякаш съм толкова сигурна в земния си баща, колкото и в моя Отец на небето.

* * *

Започвам да си мисля, че са ме направили кралица за един ден, както правят на коледните тържества, глупачка с хартиена корона, която си мисли, че е истинска кралица, че скиптърът ми от блестящи гирлянди е тежък, а задълженията ми — важни. Започвам да си мисля, че ставам за посмешище. Страхувам се, че хората ми се присмиват.

Ще умра от смущение, ако наистина е така: мога да понеса всичко, но не и да бъда смешна, и затова трябва да остана в покоите си и да наредя на дамите си да останат с мен, а на свитата на Гилдфорд — да остане край него. Собственият ми баща смъкна балдахина от златен брокат и аз не нареждам на никого да го вдигне отново. Тронът е отнесен без нито дума, големият държавен печат е изчезнал някъде, ключовете на Тауър са изчезнали от куката, а покоите ми са празни.

А сега откривам, че съм пропуснала момента да задържа дамите си при мен. Както в края на лятото, когато в Брадгейт забелязвам, че лястовиците кръжат около купичките все по-бързо и по-бързо, а после изведнъж няма никакви, а аз дори не знам в кой ден са си тръгнали. Точно като лястовиците, и моите дами са изчезнали от покоите ми. Не знаех, че ще си отидат, не ги видях да си тръгват. Дори майка ми я няма, изчезнала като черен бързолет. Отишла си е, без да ми каже, вземайки Мери със себе си. По-ядосана съм на нея, отколкото на Катрин, защото тази пречупена тръст^[2] поне дойде при мен да каже, че ще трябва да си тръгне. Единствените жени, останали в Тауър, са няколко съпруги на незначителни благородници, прислужниците, съпругата на коменданта на Тауър, която живее тук, и свекърва ми, лейди Дъдли. Изоставена тук, тя изглежда ужасно, като кит, заседнал на студен бряг, случайно изхвърлен на сушата. Седи на столчето си с празни ръце, без Библия за четене, без ризи за шиене, бездействаща жена с рухнали планове.

— Имате ли вест от съпруга си? — питам настойчиво.

— Предал се е — изрича тя задавено, с дрезгав от мъка глас. — В Кеймбридж. Предал се на онези, които едва предния ден се гордееха, че е техен предводител.

Кимвам бързо, сякаш думите й ми звучат смислено, сякаш изобщо я чувам, но всичко това далеч надхвърля възможностите ми да разбера. Никога не съм чела нищо, което да ме подготви за обрат като този. Не мисля, че някога е имало обрат като този, не и в някоя история, която съм изучавала. Пълно поражение без битка? Никаква защита? Голяма армия, събрана и потеглила в поход, но после обърната кръгом, за да си тръгне кротко? Прилича повече на вълшебна приказка, отколкото на исторически летопис.

— Е, ще си отида у дома — решавам. Говоря решително, но тайно се надявам, че тя ще ми нареди да отида в къщата й в Лондон или ще ми заповяда да чакам тук баща ми да ме спаси.

Тя поклаща глава:

— Не можете. Затвориха портите на Тауър — казва. — Нима мислите, че щях да съм тук с вас, ако можех да си тръгна? Вие бяхте кралица, но сега сте затворничка. Вие залостихте портите, за да задържите хората си вътре: сега те са залостени, за да не пуснат вас да излезете. Никога повече няма да видите дома си. Дай Боже аз да успея.

— Аз ще отсъдя това! — процеждам и се обръщам, излизам от стаята и отивам в големия апартамент на Гилдфорд.

Почти празен е. Спирам за миг пред вратата, когато от мириса на старо печено месо ме връхлита вълна от гадене. Няколко души са се събрали до огнището, в далечния край. Няколко слуги събират бокали и мръсни блюда. Гилдфорд е сам, седнал на големия си стол, прътите на натруфения му балдахин от златен брокат, символ на тщеславието му, са се килнали пиянски на едната и на другата страна. Той прилича на шут, който се преструва на крал, но без двор.

— Всички си отидоха — казвам му, когато се изправя и ми се покланя.

— Ще си вървим ли? — пита той. — Майка ми каза ли, че вече можем да си отидем у дома?

— Каза, че са залостили портите, за да ни попречат да излезем, и са арестували баща ти.

Той придобива ужасено изражение и казва:

— Трябваше да го предупредя. Трябваше да отида с него. Само да бях тръгнал с него, редом с него, като негов син.

— Пиян си — казвам злобно. — И не знаеш нищо.

Той кимва, сякаш това са интересни сведения.

— Права си — казва ми. — Права и по двата въпроса. Наистина съм пиян. И не знам нищо — надава лек кикот. — Можеш да си съвсем сигурна, че половин Лондон ще е пиян тази нощ, и всички до един няма да знаят нищичко. Най-вече няма да знаят нищо за нас: за нас, семейство Дъдли.

* * *

Гилдфорд пиянства с дни, в новите си покои в кулата Бийчам, където е затворен, без свитата си, без приятелите си, само с двама слуги, които го измъкват от леглото сутрин и го натикват в него вечер. Не му е позволено да излиза извън покоите си, затова предполагам, че е затворник, докато лейди Мери ни помилва. Майка му се е отдала на мълчаливо бдение в покоите ми. Много лоша компания е.

Ровя се в книгите си. Странно, но нямам нищо за правене. Не ми позволяват да напускам Тауър, портите са затворени, но зад високите стени мога да ходя, където поискам — през моравата до параклиса, до помещенията с архивите, до градините, до конюшните. Обичам вечер да се разхождам по крепостните валове между кулите, от които се открива гледка към реката. По-хладният въздух успокоява разбунтувания ми стомах. Още кървя, още ми е лошо. Нещо ме трови. Не мисля, че ще се оправя, докато баща ми не ме отведе обратно в Брадгейт. Започнах да сънувам, че съм в спалнята си у дома, с изглед към езерото, но после се събуждам и чувам шума на града, виждам безцветните утринни небеса и осъзнавам, че все още съм далече от дома си.

Чувам тропот откъм портата при кулата Байуърд и надзъртам от стената, за да видя кой влиза. Затворници са, обградени са от стража, има половин дузина мъже. Чувам дюдюкането на тълпата отвън пред портата, заглушено, когато портата се затръшва и резетата са спуснати. Едва различавам лицето на затворника, който върви най-отпред. Господи, това е свекърът ми, Джон Дъдли, пристъпва гордо с вдигната глава и шапка в ръка, а сега разпознавам синовете му сред групата изпаднали в немилост. Благодаря на Бог, че баща ми не е сред тях. Семейство Дъдли са арестувани, а баща ми е свободен. Сигурно ще се срещне с нашата братовчедка принцеса Мери и ще обясни как се е стигнало дотук, застъпвайки се за освобождаването ми. Благодаря на Бог, че семейство Дъдли са тези, които ще бъдат обвинени за всичко това. Планът беше техен и всички го знаят. Те хранят големи амбиции от години: сега ще бъдат принизени, и така им се полага.

Затворниците са разделени. Моят свекър отива в кулата „Сейнт Томас“ над шлюза, а синовете му са отведени в кулата Бийчам, за да споделят стаите на брат си Гилдфорд. Гледам ги как слизат по стъпалата, като навеждат глави, за да влязат през ниската врата, и не изпитвам нищо — нито съчувствие, нито страх за тях. Възниква кратка схватка, когато Джон Дъдли се опитва със сила да слезе по стъпалата, за да бъде със синовете си. Виждам, че най-младият, Хенри, плаче. Предполагам, че Гилдфорд ще се радва да бъде с братята си, но ще разбере, че пиянството и незнанието на нищо няма да го спасят сега, когато баща му е арестуван.

Помислям си, че е по-добре да се върна в покоите си, но когато стигам там, откривам, че дрехите и книгите ми са преместени; сега ще живея в къщата на господин Натаниъл Партридж, надзирател на онази част от Тауър, която е отделена за затвор на високопоставени благородници. Къщата е красива, гледа навътре, към градините, с изглед към Бялата кула. Стаите ми са достатъчно големи и удобни. Все още имам три придворни дами и един лакей. За мен е все едно: казвам на госпожа Партридж, жената на тъмничаря: „Външната показност не значи нищо за мен. Докато имам книгите и учението си и мога да се моля, не ми трябва нищо друго.“

Тя прави малък реверанс — не дълбок и почтителен, както преди да влязат арестуваните мъже от рода Дъдли. Намирам това за много дразнещо, но после си спомням, че става дума за външна показност, за която изобщо не ме е грижа.

— Оставете ме — казвам тихо. — Ще пиша.

Мисля си, че ще запиша разказа си за тези дни и ще го изпратя на моята братовчедка принцеса Мери. Мисля си, че би трябвало да й обясня как всичко случило се не е било мое дело, и, ако предсмъртните желания на моя братовчед краля трябва да бъдат пренебрегнати, тогава съм доволна отново да стана поданица, а тя отново да бъде наследницата: всъщност, доволна съм тя да бъде коронована за кралица. Бог знае, че като Тюдори сме се нагледали на промени. Родната й майка бе отхвърлена и бракът й бе обявен за невалиден, а титлата й — отнета. Самата тя е била принцеса, а после е ставала „лейди Мери“ два пъти в живота си. Именно принцеса Мери ще разбере, че титлата може да бъде отнета така лесно, както и да бъде натрапена, и че съвестта ми е чиста.

* * *

На следващия ден чувам суматоха под прозореца на спалнята си. Като притисна лице към студеното стъкло на прозореца, мога едва-едва да различа фигурата на младия Хенри, лорд Хейстингс, слабоватият съпруг на Катрин Дъдли; той сякаш напуска кулата Бийчам, където са задържани момчетата Дъдли. Смее се, разтърсвайки ръката на друг мъж, който явно е дошъл със заповедта за освобождаването му. Комендантът на Тауър, сър Джон Гейдж, стои отстрани с шапка в ръка. Явно младият Хенри отново е важна личност, вече не е обвинен предател като новите си шуреи. Разбира се, принцеса Мери със сигурност ще бъде милостива към приятелите си, а Хенри е роднина на нейната гувернантка, Маргарет Поул, която умря точно на същото място, където те сега така безгрижно си разменят комплименти. Хенри сигурно се радва да напусне Тауър, който е такова злополучно място за семейството му. Докато го гледам как си отива, насочил се с едри крачки към главната порта, виждам, че влиза друг мъж.

Разминават се без дори най-малък жест на разпознаване, затова решавам, че сигурно е някой непознат, а после осъзнавам, че, разбира се, Хенри Хейстингс няма да покаже, че е познал човек, който влиза вътре. Подобно на моя съпруг, който твърди, че бил пиян и не знаел нищо, през тези дни никой няма да знае нищо и да разпознава никого. Всеки, който е бил свързан със семейство Дъдли, ще иска да покаже, че не знае нищо и не разпознава никого. Хенри Хейстингс ще приема за непознат всеки, който влиза в Тауър: но собственият му баща е оставен тук, напълно пренебрегнат. Сега не е безопасно да познаваш когото и да е. Ето как се прави — Хенри подминава този новодошъл, без да хвърли дори един поглед към него, само леко отдръпване, леко извръщане на глава, за да не се срещнат очите им.

Усмихвайки се на тази печална жива картина, аз го изпращам с поглед, а после насочвам вниманието си към новодошлия. Отначало не го разпознавам. Главата му е сведена, стъпките му са бавни, изглежда като всички мъже, които влизат тук сега: сякаш някой им е изкарал въздуха с юмрук, смалени са до ръста на гномове, както изглеждаха, когато до един коленичеха пред мен.

Но кой все пак е този новодошъл мъж, който влиза в затвора, влачейки крака? Кой от моите многобройни самозвани съветници е принуден сега да се изправи лице в лице със стореното зло? Виждам само темето и тила му, но изпитвам увереност, че го познавам — нещо в позата на приведените му рамене, нещо в тътрещите се крака. Извиквам. Внезапно заблъсквам по дебелото стъкло на прозореца, наранявайки дланите си, когато ги стоварвам върху обкованите с олово стъкла. Крещя, но той не може да ме чуе. Този сломен човек е единственият, на когото мога да се доверя.

— Баща ми! Татко! Татко!

Искам позволение баща ми да бъде настанен в моите покои. Това е глупаво от моя страна: той не е гост в кралския дворец, аз вече не съм кралица, за да разпределям покоите. Намирам се под домашен арест, а той е затворник в килиите. Осъзнавам, че всичко се е променило: всичко. Той не само не може да живее с мен: не ми е позволено дори да го виждам. Настоявам да видя майка си.

— Тя дори не е в Лондон — казва неловко главният надзирател на Тауър, господин Партридж. — Съжалявам да ви го съобщя, ваше… — запъва се с титлата ми. — Както и да е, няма я.

— Къде е тя? — питам. — У дома ли е?

— Не е в дома ви — казва той. Говори бавно, подбирайки внимателно думите си. — Отиде при кралицата да моли за помилване.

Изпитвам такова облекчение, че почти ми идва да заплача. Разбира се! Ще говори с братовчедка си, за да издейства помилване за баща ми. Хвала на Бога!

— Тя ще повика мен и баща ми. Ще се приберем у дома в Брадгейт.

— Наистина, надявам се.

— Къде е кралицата?

Той изглежда несигурен, сякаш мисли, че е по-добре да не знам.

— Идва насам — казва. — Пътува към Лондон, с чести почивки. Придвижва се бавно.

— Искам да видя и нея — казвам дръзко. В края на краищата, тя ми е братовчедка. Някога бях нейната малка любимка. Тя знаеше, че не съм от нейната вяра, и въпреки това ми предлагаше красиви рокли. Сега ми се иска да бях по-вежлива в противопоставянето си на нейното погрешно мислене. Но въпреки това ние все още сме сродници. Редно е да говоря с нея. Би било по-добре да обясня направо на нея. Съчинявам оправдание, но навярно би трябвало да й се извиня лично.

Той гледа към пода, към носовете на ботушите си, не вдига очи.

— Ще съобщя, че молите за аудиенция с нейно величество кралицата — казва. — Но ми казват, че няма да бъдете освободена.

— Докато кралицата не ме повика — казвам.

— Дотогава — но той не говори толкова уверено като мен: а аз се преструвам.