Филипа Грегъри
Последните Тюдори (101)

Грешам Хаус, Бишъпсгейт
Лондон, лятото на 1569 г.

Яздя към Лондон през най-богатите земи на Англия. От двете страни на пътеката ливадите са прясно окосени и аз усещам замайващия аромат на зелено сено. По хълмовете отвъд полята овце се трупат заедно с охранените си агнета под небрежния надзор на пастирчетата. В мочурливите ливади до реката кравите пасат тучната трева, а когато минаваме покрай тях вечерта, виждаме как момичетата излизат с ведрата върху кобилиците си, носейки столчетата си за доене.

Толкова се радвам да яздя, че не искам пътуването да свършва: но не след дълго стигаме до Бишъпсгейт, където се намира прекрасната къща, построена от сър Томас със състоянието, което е спечелил, съветвайки моята фамилия, Тюдорите, как да управляват деловите си начинания. Именно сър Томас предупреди кралицата, че трябва да изтегли от обращение некачествените монети и да сече нови, сър Томас бе този, който живееше в Антверпен и бранеше интересите на английските търговци, и именно сър Томас даде съвет да бъде построена голяма зала в Лондон, където търговците да могат да се срещат и да обменят новини, да потвърждават лицензите и монополите и да купуват взаимно дялове в компаниите си.

Спираме пред красивата му лондонска къща, почти дворец, и слугите в ливреите на дома му разтварят двойните врати и аз влизам. Няма кой да ме посрещне, освен управителя на домакинството, който ми се покланя и ми предлага да ме отведе до покоите ми.

— Къде е сър Томас? — питам, като изхлузвам ръкавиците си за езда и ги подавам на придворната си дама. — А лейди Грешам?

— Сър Томас е болен, оттегли се в стаята си, а лейди Грешам излезе — казва той, явно смутен от това, че пренебрегват дълга си, и от липсата на уважение към мен.

— Тогава по-добре да ме отведете до покоите ми и съобщете на лейди Грешам, че може да се яви при мен веднага щом се върне — казвам остро.

Следвам го нагоре по голямото стълбище и той ме превежда покрай няколко големи двойни врати до една единична врата, разположена в ъгъла на сградата. Отваря я. Влизам. Не е миниатюрна като кутийка стая, каквато трябваше да търпя в Чекърс, но не е и голяма, красива стая, подобаваща на красивата къща. Това е малко помещение без приемен салон, и е ясно, че няма да живея тук като принцеса със собствен малък двор.

Оттатък има спалня с голямо легло и еркерен прозорец над шумната улица отдолу, така че мога да наблюдавам като някоя любопитна търговска съпруга и да виждам как търговците на сър Томас идват и си отиват, а служителите влизат в канторите си.

— Казаха ни, че няма да е задълго — казва извинително управителят на домакинството. — Казаха ни, че отивате в двора.

— Така смятам, и това ще свърши работа за момента, ако нямате нищо по-добро — казвам хладно. — Моля, отведете дамите и прислужничките ми до стаите им. Може да донесете вино и вода и нещо за ядене. Може да оставите всичко в стаята отпред.

Той излиза с поклон и аз се оглеждам. Доста приятно е — Бог знае, че е хиляда пъти по-хубаво от Тауър — и е достатъчно добро, докато се върна в двора.

* * *

Случва се най-прекрасното, най-доброто нещо, което би могло да ме споходи: чудесно само по себе си и предвестник на бъдещо щастие. Не мога дори да помисля за него, без да ми се прииска да падна на колене и да благодаря на Бог за милостта. Моят съпруг, обичният ми съпруг Томас Кийс, е оцелял след студа и глада и тясната килия в най-ужасния затвор в Англия, и най-сетне е освободен. Получавам новината в бележка от него, лично, първата, която получавам, откакто се разделихме с една целувка, с прощалната ни целувка. Това е първата бележка, която някога ми е писал. Знам, че не е особено начетен и не му е лесно да се изразява писмено, затова запазвам като съкровище късчето хартия и грижливия почерк. Това е по-хубаво от стихотворение, по-хубаво от балада, това са искрените думи на един честен мъж, моя честен мъж.

Наредено ми е да отида в замъка Сандгейт в родното ми графство Кент, където някога бях капитан, затова знам, че е удобна служба и се радвам от все сърце, че съм освободен. Всеки ден се моля за теб и за свободата ти и да пожелаеш да дойдеш при мен, който те обичам толкова много, колкото в деня, в който те видях за пръв път, когато беше малко момиченце, още ненавършило десет години, върху кон, твърде голям за теб. Ела, когато можеш — ще те чакам. Защото съм и винаги ще бъда твоят любящ и верен съпруг.

ТК

Не мога да се заставя да изгоря това, макар да съм изгаряла всяко друго писмо, което съм получавала. Пъхам го във френската Библия, принадлежала на Катрин, където, от вътрешната страна на корицата, Нед Хартфорд е записал датите на раждане на синовете си, моите племенници. Плъзвам я между страниците и я гледам всеки ден.

* * *

Първата ми работа е да пиша на баба си в двора и да я помоля да говори с кралицата, за да разбере кога ще мога да започна да й служа.

Не се оплаквам от покоите си, но бях по-щастлива при теб. Освен това сър Томас е полусляп от изучаването на сметководните книги и куц от старо нараняване, а съпругата му е доста злобна. Това не е весел дом. Не искам да оставам тук по-дълго, отколкото се налага. Те явно не ме искат. Нямат собствени деца, и на това място има толкова обич, колкото и в монетния двор, където той прекарва повечето си време.

Може и да не харесвам мястото, където живея, но то поне е промяна на обстановката и знак, че съм на път към свободата си. В това отношение имам по-голям късмет от Мери, шотландската кралица, която в крайна сметка не потегля към Шотландия — нейният полубрат се е отметнал от обещанието си да се съгласи със завръщането й, а протестантските лордове също й нямат доверие. Тя ще продължи престоя си при леля ми Бес в Уингфийлд Манър, докато се изяснят условията за завръщането й. Настанена е в много красива къща и ще бъде обслужвана подобаващо, но не й завиждам. Подобно на мен, тя е във временно избран за нея дом, близо до свободата, но въпреки всичко не съвсем свободна. И двете трябва да чакаме прилива на състрадание у Елизабет, а той рядко достига висока точка.