Филипа Грегъри
Последните Тюдори (74)

Дворецът Уайтхол
Лондон, зимата на 1564 г.

Бързам да отида в двора една вечер през ноември, когато студената мокра мъгла се надига откъм реката и ръси ситни капчици около факлите във вътрешния двор, когато Томас се появява, излизайки от сянката на входа към главната порта, сякаш ме е чакал.

— Томас! — възкликвам. — Какво правиш тук? Не мога да спра. Трябва да отида в голямата зала.

Едрото му лице е намръщено, мачка шапката си в голямата си ръка.

— Трябваше да те видя.

— Какво става?

— Неприятности за теб — казва той унило. — О, Мери, Бог знае, че ми се иска да можех да ти го спестя.

Преглъщам страха си.

— Какво има? Да не би Катрин? Или някое от момчетата й?

Той се смъква на едно коляно, така че главата му е на една височина с моята.

— Не, слава Богу, тя е в безопасност като птиче в кафез. Става дума за чичо ти. Починал е.

— Тя го е обезглавила? — изричам шепнешком най-големия си страх.

— Не, не. Не е толкова лошо. Казват, че умрял от скръб.

Заставам неподвижна и притихвам. Той никога не ми е бил любящ роднина — но бе наказан със затвор, задето подкрепи Катрин, и й беше добър настойник. Сега, когато той е мъртъв, тя изгуби закрилника си. Още един представител на нашето семейство умря, застигнат от недоволството на една Тюдор. Наистина, те са сурови господари, няма как да бъдат обичани.

— Дано Бог спаси душата му — казвам.

— Амин — изрича Томас благочестиво.

— Но какво ще стане с Катрин? О, Томас! Мислиш ли, че кралицата ще я освободи сега? Тя не може да остане в Пирго без него.

Той улавя ръката ми и я държи между широките си длани.

— Не, хубавице. Това е още една лоша новина. Изпращат я при Уилям Питър. Самият аз видях как стражата потегля да я вземе, сякаш е затворничка, която може да избяга. Не я освобождават, местят я и ще я пазят още по-строго.

Намръщвам се.

— Сър Уилям Питър ли? Още ли е жив? Мислех, че е болен. Сигурно е поне на сто и две години.

Той се намръщва.

— Още няма шейсет, но го натоварват с тежко бреме. Навярно е бил единственият, който не е успял да се измъкне — поглежда ме, едрото му лице е сбърчено от загриженост: — Може пък всичко да е наред. Той има голяма къща, може да й хареса там. Може да позволят на момченцето й да си играе в градините.

— Къде? Къде живее той?

— Ингейтстоун Хол в Есекс. Била си там, помниш ли? Намира се на половината път до Ню Хол.

— Трябва да я видя — заявявам с внезапна решимост. — Трябва да отида да я видя. Не мога повече да понасям това.

* * *

Изчаквам Елизабет вече да е приключила с вечерята и да е танцувала с новия граф, Робърт Дъдли. Той полага извънредни старания да очарова Елизабет и да я разсмива, и всички продължават да ги поздравяват за неговото издигане до такова високо положение и за нейната добра преценка, задето е разпознала колко изключително ценен е този човек. Но дали е направила достатъчно, за да убеди кралица Мери да го вземе? Барон или не, граф или не, Мери, кралицата на шотландците, няма да приеме огризките на Елизабет без твърдо обещание, че ще получи правата на сестра ми, и на срещата в Бърик между шотландските и английските съветници се полагат усилия да се постигне споразумение. Елизабет е твърдо решена Мери да се омъжи за Робърт Дъдли и да бъде посочена за нейна наследница. Мери настоява провъзгласяването й за наследница да предшества женитбата. Никой не пита как две кралици, които си имат толкова малко доверие, могат да сключат трайно споразумение.

Но Елизабет поне е в добро настроение тази вечер. Подавам й сатенената нощница, затоплена пред огъня, докато някой друг поднася захаросани плодове, а трета дама й носи сладко вино, а пък камериерите, отговарящи за спалнята, пробождат леглото с меча и поглеждат под него в търсене на врагове, сякаш наистина вярваме, че тя ще прекара повече от десет минути вътре, след като вратата бъде затворена. Изчаквам я, докато се настани в стола си край огъня и й бъде осигурено всичко, което може да й потрябва, приближавам се до нея и коленича.

— Не се снишавайте повече, лейди Мери, или ще паднете под панера за дърва — казва тя и всички се засмиват. Усещам невъзмутимия поглед на Томазина върху лицето си, докато ме оскърбяват пред всички тях. Изправям се в пълния си ръст. Дори сега съм само на нивото на недружелюбния поглед на Елизабет.

— Ваше величество, моля ви за много голяма услуга — изричам тихо.

— Помислихте ли внимателно? — пита тя. — Преди да ме помолите за голяма услуга?

— Да.

В очите й танцуват весели искрици:

— „Па и кой от вас със своята грижа може да придаде на ръста си един лакът?“^[1]

Изчервявам се до алено, докато всички се засмиват подмазвачески на остроумието на кралицата.

— Искам да добавя блясък към репутацията ви на милостив владетел, а не височина към собствения си ръст — казвам тихо. Мога да почувствам очите на Томазина, приковани върху лицето ми, сякаш искат да ме изгорят.

Благосклонността изчезва от лицето на кралицата като изтрита, сякаш е прокарала гъба по бялото олово.

— Не мога да се сетя за никой, който да заслужава милостта ми — отбелязва тя.

— Сестра ми Катрин — казвам много тихо. — Изгубихме чичо си, нейния тъмничар. Току-що научих, че той е починал от скръб заради недоволството на ваше величество. Това, че извърнахте от него красивия си лик, го уби. Зная, че сестра ми Катрин не се храни и плаче по цял ден. Тя също страда от неодобрението на своята велика кралица. Боя се, че няма кураж да живее без вашата благосклонност. Умолявам ви поне да ми позволите да я посетя.

Отнема й само миг да обмисли прошението ми. Виждам, че Томазина е затаила дъх. Дамите й чакат. Аз чакам.

— Не — казва тя.

Мога само да пиша на Катрин.

Скъпа моя сестро,

Надявам се, че се чувстваш удобно в Ингейтстоун и че малкото ти момче ти носи радост. Зная, че сигурно си научила утешителни новини от Хануърт. Както най-голямото ти момче, така и неговият баща, графът, са добре и копнеят отново да бъдат с теб.

Аз се чувствам добре в двора, а Нейно Величество е толкова милостива и изпълнена с доброта: разпорежда се толкова благоразумно с огромната си власт, та не се съмнявам, че съвсем скоро ще бъдеш помилвана. Настоятелно се застъпвам за теб.

 

О, Катрин, толкова много ми липсваш.

 

С обич,

Твоя сестра,

Мери