Филипа Грегъри
Последните Тюдори (12)

Тауър
Лондон, август 1553 г.

Гледам през прозореца, като осиротяло дете, но никога повече не виждам баща си, макар да виждам как още много мъже от кратко просъществувалия ми съвет биват арестувани. После, с течение на дните, виждам как те, един по един, излизат отново. Всички са освободени. Разбира се, кралицата е милостива. Защо да не бъде? Тя срази този зле обмислен бунт и спечели чрез всеобщо одобрение онова, което, като еретичка, никога не би могла да заслужи. Би трябвало да благодари на враговете си, вместо да ги наказва, защото те сплотиха народа зад нея. Тя ги кара да плащат огромни глоби — всеки от тях ще й плати цяло състояние.

Помислям си иронично, че не й остава друго, освен да прояви милосърдие — ако екзекутира всеки член от своя Таен съвет, прегънал коляно пред мен, изобщо няма да разполага с Таен съвет. Всеки благородник в Англия настояваше да бъда коронована за кралица: тя няма друг избор, освен да ги освободи. Вместо да ги обезглави, ще събере средства, точно както правеха навремето баща й и дядо й: взема пари от тях и ги обвързва да й служат, налагайки ужасни глоби върху имуществото им.

— Баща ви е бил освободен — подхвърля придворната ми дама след сутрешните молитви.

— Какво? Откъде знаете?

— Тръгнал си е през нощта, малката прислужница на семейство Партридж ми каза.

— Избягал ли е? — изричам със запъване. Не мога да разбера какво е станало.

— Не. Бил е освободен. Но предпочел да си тръгне без много шум, преди портите да се отворят на разсъмване. Малкото момиче предположи, че ще искате да знаете, че той е в безопасност. Тя почита реформираната религия като вас. Гордеела се да му носи ейл от кръчмата и пайове от фурната. Смятала, че за нея е чест да служи на човек, рискувал живота си за реформираната вяра.

Кимвам като малка кукла, която се поклаща, когато я потупате с пръст. Кимване, кимване, кимване. Отивам до ъгъла, който съм си отделила за молитва и за четене на Библията. Коленича и благодаря на Бог, задето баща ми е в безопасност, за милостта на кралицата и за убедителността на онази велика жена, майка ми. Сигурно е обещавала луната и звездите, за да издейства кралско помилване за съпруга си. Би трябвало да се радвам много, че е била така убедителна и че е работила в полза на баща ми. Баща ми е в безопасност. Това е най-важното. Би трябвало да се радвам много. Не си позволявам да се запитам защо не е дошъл да ме види, преди да си тръгне, нито защо не съм освободена заедно с него. Знам, че родителите ми, които винаги са изисквали послушание от мен, ще ме повикат при себе си в мига, когато им потрябвам. Знам, че отново ще бъдем всички заедно. Знам, че ще бъдем у дома, в Брадгейт. Никой няма да ни го отнеме, никой няма да ме прогони от малката ми спалня, от изящната градина, полята, горите, библиотеката със стотици книги. Единствено Бог в Своята милост знае колко ще се радвам да се озова там.

* * *

Лятото става все по-горещо. Стаята ми е студена и влажна нощем, и задушна в два следобед. Позволяват ми да се разхождам в оградената градина пред къщата на семейство Партридж, а понякога двете с госпожа Партридж се разхождаме по стените, откъдето се открива изглед към реката. По здрач откъм морето полъхва свеж вятър. Когато усещам мириса на сол, носен от прохладния въздух, се чувствам внезапно възвисена, сякаш мога да се издигна и да се рея по него като крякащите чайки. Чувствам се така, сякаш мога да разперя криле и да полетя с тях. Градът ми се струва тих. Изненадана съм. Бих предположила, че благочестивите не биха понесли кралица-папистка, бих предположила, че ще въстанат срещу нея, но изглежда, че съчетанието от принцеса Мери, прикритата власт на Испания и ужасяващата мощ на Антихриста направиха онова, което моите съветници се кълняха, че не може да бъде направено — поставиха една жена-папистка на престола на реформирана Англия и никой не каза и една дума против нея.

Прекарвам следобедите си в четене, а вечерите си — в писане. Не възразявам срещу малката къща, срещу градината под нея, с портата към моравата и Бялата кула на Тауър, открояваща се отсреща. Мога да живея в собствен свят, като монах в килията си. Работя по нов превод на псалмите, а също и по писмото си, провъзгласяващо невинността ми пред кралицата. Сигурно се налага да й обясня, че щом е освободила всички освен старшите ми съветници — Джон Дъдли и синовете му, — тогава може да освободи и мен. Простила е на майка ми, по силата на чийто произход бях поставена на трона, която всъщност е по-близо от мен до короната, освободи свекърва ми, лейди Дъдли, която настояваше да пробвам короната. Може да ме освободи. Безсмислено е да не го стори.

— Свекърва ти отиде при кралица Мери — прошепва ми сестра ми Катрин по време на едно от редките си посещения, когато ми носи чисто бельо и лекарство, тъй като все още имам спазми в корема и още кървя малко. Маймуната господин Носльо се крепи на рамото й и скрива тъмното си личице в ръцете си. — Херцогинята лейди Дъдли отиде при кралица Мери, но кралицата дори не пожела да я приеме.

— Нима! — забавлявам се като някоя развратница на рибарски кей, на която са съобщили дребна клюка. Разпознавам недостоен проблясък на семейна гордост. — Нима! Наистина ли! Тя знаеше ли, че кралицата се е срещнала с почитаемата ни майка?

— Да, но разбира се, почитаемата ни майка е от кралското семейство и любимка на нашата братовчедка, кралицата. Семейство Дъдли от кралско потекло ли са? — тя се усмихва.

— Не, разбира се, че не, но той е херцог.

Катрин поклаща глава:

— Не за дълго. Мисля, че ще му отнемат състоянието и титлата.

— Но защо? След като кралицата прости на толкова много други?

— Той направи нещо ужасно — изтъква Катрин. — Знаеш какво имам предвид…

Тя млъква, без да довърши, и ме поглежда, разтваряйки широко очи, сякаш аз, толкова по-начетена и по-добре образована от нея, трябва да знам думите, които тя отказва да изрече. Подава пръст на седналия на рамото й господин Носльо, и той го хваща, сякаш за да се успокои.

Поглеждам я с каменно изражение, а после виждам как сълзите с лекота избликват в сините й очи.

— Джейн! Знаеш!

— Кълна ти се, че не знам какво имаш предвид, а ококореният ти поглед не ми казва нищо.

— Той се държа като предател — прошепва тя. — Опита се да постави мнима кралица на трона. Това е грях срещу короната, страната и Бог. Всички казват, че той трябва да умре. Защото е бил предател. Не говорим за това, че е разпращал призиви или е писал писма, както правеше баща ни. Не са били думи, а дела. Поведе истинска армия срещу кралицата, а синовете му провъзгласиха мнима кралица със силата на оръжието. Всички ще бъдат екзекутирани. Трябва да бъдат.

Все още я гледам неразбиращо.

— Да умрат? Момчетата Дъдли?

Струва ми се невъзможно тези петима красиви млади мъже да умрат. Не е възможно баща им — такъв пресметлив, лукав мъж — да стигне до ешафода. Момчетата са твърде жизнени, баща им е твърде умен. Никой от тях не може да умре.

— Ти също, Джейн — казва тя, говорейки бавно, сякаш обяснява нещо на малката ни сестра, Мери. — Всъщност разбираш, нали? Понеже ти беше мнимата кралица, която издигнаха. Мъжете Дъдли трябва да умрат, задето са провъзгласили мнима кралица, а ти беше тази кралица. Затова казват, че ти също ще трябва да умреш.

Поглеждам красивата си сестра, единствената, осмелила се да изрече тази ужасна лъжа.

— О, не, не могат да ме убият — потресена съм, че тя изобщо би казала нещо подобно.

— Знам! — тя е напълно съгласна с мен. Господин Носльо кима сериозно с глава. — И аз си мисля, че не могат. Със сигурност не могат, нали? Но, Джейн, въпреки това казват, че ще стане така.

* * *

Катрин е глупачка и аз знам това от цяла вечност. Дори не споря с нея, защото какъв е смисълът да изтъквам авторитети и да й давам страници, които тя просто не може да прочете? Със същия успех мога да говоря на маймуната или на котенцето й. Знам, че не съм сторила нищо друго, освен да се подчиня на баща си и майка си, а после да се подчинявам на съпруга си и на неговите баща и майка. Това не е измяна. Изобщо не е престъпление. То е вменен от Бога дълг: „Почитай баща си и майка си, за да живееш дълго на земята, която Господ Бог твой, ти дава“.^[1]

Кралица Мери, която учеше също като мен с кралица Катрин Пар (ние четирите — Катрин, Мери, Елизабет и аз — се привеждахме заедно над книгите), ще знае това така добре, както го зная аз. Ще „живея дълго“ на земята, защото съм почитала баща си и майка си. Би било против Божиите заповеди, ако ме екзекутират, задето съм се подчинила на родителите си. Това би означавало отхвърляне на истинността на Библията, а това е недопустимо.

Завършвам обяснението си за кралицата, и когато оставам напълно удовлетворена от него по отношение на реториката, граматиката и чистотата на страниците, й го изпращам. Очаквам да го прочете, да проследи доводите ми и да се разпореди да ме освободят. Давам й ясно да разбере, че не съм имала представа защо Мери Сидни ме е отвела в Сион Хаус, и че самата Мери вероятно също не е знаела. Самата аз не съм искала короната, и все още не я искам. Когато са ме убедили в законността и правилността на това деяние, съм направила най-доброто, което съм могла. Не виждам какво друго би могъл да иска някой от мен. Трябваше да се подчиня на родителите си и да последвам логиката на един довод. Всъщност, мислех, че това е правилната постъпка — но не мога да бъда обвинявана, задето мислех, че Божието дело ще се върши най-добре от кралица, която изучава Словото Му и следва законите Му, а и не е обвързана с Рим. Не обяснявам това на кралицата, защото знам, че няма да се съгласи, а една праведна дума невинаги е приятна, въпреки че аргументът е неоспорим.

Пиша подробно, казвайки на новата кралица, че съм получила съвет — всъщност заповед — да приема короната, от онези, които са били поставени над мен като по-възрастни и по-мъдри. „Прегрешението, което ми се приписва, не произтичаше изцяло от самата мен“, пиша — казвам го възможно най-тактично, предвид факта, че целият й двор и всичките й сегашни съветници преди бяха мои. Не се поколебавам да назова Джон Дъдли, или съпругата, или сина му: всъщност изтъквам, че от момента, в който бях принудена да заживея с тях, се чувствам зле, вероятно съм била тровена.

Докато чакам отговора й, продължавам с учението си и с работата по превода. Поръчвам още книги. Трябва да се допитвам до авторитетите, докато работя, и е изключително дразнещо, че някои от тези книги не са на мое разположение сега, защото папата е постановил, че те са забранени и никой няма право да ми ги носи. Забранени! Забраняват книги, писани за Библията от задълбочени тълкуватели на Словото Божие. Ето как Антихристът си проправя път в умовете на мъжете и жените. Така религията подкрепя политическата тирания. Не съм изненадана, когато не успявам да се добера до изследванията, които ми трябват, и затова трябва да цитирам по памет и да си отбележа в полето на листа да ги проверя, когато ме пуснат да се върна на свобода в собствената си библиотека в Брадгейт, където мога да чета всичко, което искам.

Опитвам се да не се разсейвам от носещите се откъм Сити гръмки звуци — ликуване, ек на фанфари и звън на черковни камбани. Подострям перото си и обръщам страницата на гръцката граматика, която изучавам. Сега чувам виковете на чираците и жените, които пищят от радост. Не се качвам на стените да погледна надолу: мога да предположа защо е целият този шум. Всъщност не искам да виждам как братовчедка ми влиза триумфално в Лондон през Тауър Гейт и освобождава фаворитите си от затвора. Просто се надявам скоро да ме повика.

* * *

Разбирам, че първо виновните трябва да бъдат съдени и екзекутирани, преди кралицата да ме помилва. Но ми се иска да ми беше спестена гледката как мнимите свещеници и дори самият онзи стар антихрист, Стивън Гардинър, врагът на реформата, обвинителят на кралица Катрин Пар, влиза в параклиса на Тауър да отслужи литургията за пребоядисалите се изменници. Вземам възглавничката си, за да коленича на нея, опирам гръб в прозореца и облягам чело на студената каменна стена, за да се помоля за безсмъртната си душа, докато проклетият старец изнася проповед и вдига нафората и в общи линии прави магия и практикува езичество в параклиса, където толкова неотдавна се молех пряко на Бог, без да е нужно някой да се върти насам-натам в шумолящи одежди пред скрития олтар, като размахва кадилница с тамян или пръска вода.

Не всички мислят като мен. Моят свекър Джон Дъдли се отрича от вярата си, прави признания и се самобичува пред приготвения от пекаря хляб и направеното от лозарите вино, преструвайки се, че те са тялото и кръвта Божии с надеждата да угоди на кралицата и да си спечели няколко години окаян живот в замяна на загубата на цялата слава небесна. Хляб от хлебаря, вино от избата — клетият еретик се кълне, че това са истинската кръв и тяло на Бог. Това не е вяра като нашата. Това е суеверие и магия. Той е изгубил безсмъртната си душа в жалкия си опит да откупи живота си.

Извеждат него и сър Джон Гейтс, който му служеше, и сър Томас Палмър, който не е сторил нищо повече от стотина други като него, извеждат тримата на Тауър Хил и ги обезглавяват като обикновени престъпници.

Дълбоко съм потресена. Не мога да жаля за Джон Дъдли. Нямам причина да скърбя за него. В последния си час моят свекър се превърна в папист и затова загина от ужасна смърт, предавайки истинската реформирана вяра на братовчед ми, краля, и моята — далеч по-ужасно предателство от измяната, която призна. Накрая смяташе да замени сигурността на вечността за няколко дни греховен живот, и тогава направи грешния избор, както постъпи и с мен.

— Аз съм съвсем млада — казвам на сестра си Катрин, която идва да ме посети без покана, — но не бих изоставила вярата си от обич към живота! Но ти може би ще кажеш, че неговият живот беше сладък и той копнееше да го запази…

— Не, не бих казала това…

— Следователно, може да кажеш, той сигурно е мислел, че заради това си струва да пожертва спасението на душата си…

— Наистина, не бих…

— Не го беше грижа какво му струва. Всъщност причината е основателна, защото този, който би живял дори в окови, само и само за да бъде жив…

Тя е останала без дъх от опитите да ме прекъсне:

— Не бих казала нищо от това! — възразява. — Но мога да разбера защо един съпруг и баща на такива красиви момчета не би искал да ги остави, защо би положил всякакъв обет, за да запази живота си.

— Бог казва, че който се отрече от Него пред човеците, и Той ще се отрече от него в царството на Своя Отец небесен^[2] — заявявам.

— Но когато кралицата ти прости, ще трябва да се молиш с нея — напомня ми Катрин. — Аз вече го правя. Седя зад нея и подражавам на всичко, което прави. Наистина, Джейн, за мен няма значение. Изправяне и навеждане, поклон и прекръстване. Защо е толкова важно? Не би се обявила против литургията, нали? Би правила всичко, което искат от теб, би се покланяла, когато издигнат причастието…

— Това е помия. Причастието, както го наричаш сега, е помия — заявявам, а тя закрива лицето си с длани и ме поглежда сериозно през пръстите си.

— Джейн… — прошепва.

— Какво?

— Тези приказки ще те отведат до ешафода.

— Никога няма да се отрека от Господ, моя Бог — заявявам.

— Джейн… — повтаря тя.

— Какво?

— Не искам да те изгубя.

Разсейва ме движещата се издутина в джоба на наметката й.

— Какво държиш там?

— Котенцето Рибън. Донесох го. Помислих си, че може да го искаш за компания.

Тя измъква от джоба си бялото котенце със сини очи. То отваря уста в мъничка розова прозявка и размърдва миниатюрно розово езиче. Има остри зъбки, а лапите му висят отпуснато от съня.

— Не искам котенце — казвам.

Тя изглежда нелепо разочарована:

— Няма ли да ти бъде добра компания? Сигурна съм, че изобщо не е еретик.

— Не ставай глупава.