Филипа Грегъри
Последните Тюдори (7)

Съфолк Плейс
Лондон, юни 1553 г.

Разбирам, че майка ми е бясна, още преди да съм влязла в стаята или да успея да й кажа колко лошо се е държала с мен лейди Дъдли. Тя крачи нагоре-надолу из личния си кабинет, баща ми седи до масата и я наблюдава мълчаливо, с вдигнати и преплетени пръсти, с предпазливо изражение. Тя се обръща рязко, когато влизам, а после вижда побелялото ми лице.

— Значи са ти казали.

— Лейди Дъдли ми каза — казвам тихо. — Но не разбирам. Тръгнах веднага, татко.

— Кажете й! — нарежда му майка ми. — Кажете й какво направи Джон Дъдли и как всички се съгласихте!

— На краля и на всички нас е ясно, че той няма да доживее да има собствени деца — казва с усилие баща ми. — Неговите лекари се съмняват, че ще доживее дори да види раждането на твоя син.

— А щом принцеса Мери и Елизабет са отстранени, тогава аз съм следващата наследница — заявява високо майка ми.

— Лекарите казват, че му остават седмици, дори не месеци.

— Мили Боже! Толкова скоро? — прошепвам.

— На мен се полага да наследя трона, и то след броени седмици, не след месеци! — изписква майка ми.

— Но кралят беше твърдо решен да си осигури наследник от мъжки пол колкото е възможно по-скоро — продължава баща ми, пренебрегвайки недоволното й сумтене. — И затова пожела да пренебрегне майка ти — за доброто на страната — и да предаде наследството на следващото поколение, на теб и сестрите ти — и на поколението след това: на твоя син, Джейн.

— Но вие казахте…

— Затова посочи теб за кралица, а синът, който родиш, ще бъде крал след теб. Той не може да посочи едно все още неродено момче, затова посочва теб.

— И целият съвет, включително и баща ти, прие това! — възкликва майка ми. — Като изключиха мен! Отхвърлиха ме! И очакват да се съглася! Отиват при краля и писмено ме лишават от правото ми!

— Не виждам какво друго можехме да направим — казва търпеливо баща ми. — Застъпих се много настоятелно за теб, но това беше решение, измислено от самия Едуард, за да се сдобием с крал в рамките на едно поколение.

— То поставя внука на Джон Дъдли на трона! — избухва гневно майка ми. — Затова той запозна съвета с желанието на краля! Джон Дъдли е подготвял това от самото начало: Джейн — коронована за кралица вместо мен, и Гилдфорд Дъдли редом с нея, а онази пасмина, братята Дъдли, стават херцози от кралската фамилия! Докато аз — дъщеря на кралицата на Франция, племенница на краля на Англия — съм подмината. А вие ми казвате, че трябва да се съглася на това!

Баща ми я поглежда кротко.

— Никой не отрича кралската ви кръв — казва той. — Именно това преди всичко накара краля да посочи Джейн. Вашето право преминава към нея, а вие ставате нейна светлост майката на кралицата, най-важната жена в двора след нея.

— Ще трябва да се помоля на Бог за напътствия по този въпрос — казвам му. — Това не може да е правилно. Кралят има сестри.

— Кралят се помоли за Божие напътствие по този въпрос, всички се помолихме — казва той. — Бог му каза, че това е единственият начин да възкачи на трона момче от династията на Тюдорите.

— И аз трябва да го родя? — питам, мислейки си за неумелото, болезнено суетене на Гилдфорд. — Трябва да зачена наследник за Тюдорите, и да родя момче за Тюдорите, след като пет съпруги не са успели?

— Ако такава е Божията воля — напомня ми баща ми. — И ще бъдеш глава на Англиканската църква. Помисли си за това, Джейн. Помисли за това.

* * *

Отивам да се моля. Малката ми сестра Мери ме намира в параклиса, на колене, докато се взирам с празен поглед в бялата стена зад голата маса на олтара. Навсякъде около нас като призраци се мяркат сенчестите очертания на рисуваните изображения на светците, показващи се през варосаните стени: фрески, които са били ярки и вдъхновяващи, когато параклисът е бил построен най-напред и хората са имали нужда от такива залъгалки, защото не са имали достъп до Библията и не им е било позволено да се молят пряко на Бог. Трябва да направя всичко, за да спася страната си от ново затъване в онези времена, да робува на някакъв далечен папа, с кралица-папистка, която проповядва лъжи на невеж народ.

— Свекърва ти, херцогинята на Нортъмбърланд, изпрати да те повикат — прошепва Мери. Застава до мен, както съм на колене, и главата й е на същата височина като моята. — Изпрати една от придворните си дами да каже на почитаемата ни майка, че трябва да се върнеш в дома им веднага. Каза, че си проявила непокорство и че всички ще пострадаме, ако не си там, когато се нуждаят от теб.

Вдигам поглед, но упорито не помръдвам.

— Няма да отида.

— Мама каза, че няма да отидеш, каза, че можеш да останеш тук, а лейди Дъдли каза, че в такъв случай щяла да задържи Гилдфорд в дома си, а за теб щели да разгласят, че си непокорна и напуснала мъжа си съпруга.

Неразбиращо поглеждам малката си сестра.

— Трябва да се покорявам на съпруга си. Заклех се да бъда негова съпруга — казвам нещастно.

Очите на Мери изглеждат огромни на бледото й лице.

— Така каза и мама.

— Тя настоява да се върна?

— Трябва да отидеш — Мери кимва. — Мама казва, че такова е желанието й.

Изправям се на крака. Чувствам се толкова изтощена, колкото и братовчед ми, кралят, който се бори за живота си, докато всички се препират за наследството му.

— Тогава ще отида — казвам. — Бог знае какво предстои.

* * *

Стомахът ми се бунтува, докато баржата ме откарва обратно към къщата на семейство Дъдли. Виждам високия си съпруг да ме чака на кея, и когато баржата се приближава успоредно на кея, поклащайки се, той се покланя леко. Когато спускат подвижното мостче на брега и гребците привързват здраво лодката към въжетата, той ми подава ръка, за да ми помогне да сляза на кея. Хвърлям поглед нагоре, към празните прозорци на къщата, които сякаш се взират над градината и реката, като че ли ме наблюдават и не са твърде доволни.

— Да, баща ми ме изпрати да ви посрещна — казва той. — Наблюдава ни от прозорците си. Иска да ви види в покоите си веднага.

— Не съм добре — казвам. — Лошо ми е.

— Това няма да ви избави — казва той без капка съчувствие. — Той дойде у дома от Уестминстър в мига, когато научи, че сте отишла в Съфолк Плейс. Против желанията му, против молбата на майка ми, против моите заповеди.

— Наистина ми е лошо — казвам му. — Ще трябва да отида в стаята си. Не мога да се виждам с никого. Помолете баща си да ме извини, кажете му, че трябва да легна.

— Ще съобщя на почитаемата си майка — казва той, — но тя вероятно просто ще дойде в стаята ви и ще ви принуди — поколебава се, като едно нещастно дете, което предупреждава друго. — Не може да заключвате вратата си, знаете. Няма ключ. Ако си легнете, тя просто ще дойде и ще ви измъкне.

— Не може да ме бие — казвам с мрачен хумор.

— Всъщност може.

Той се извръща от мен и ме оставя там, в градината, сама, ако не се броят дамите ми, докато една от тях се приближава, хваща ме под ръка и ми помага да стигна до стаята си.

След броени мигове, точно както е предрекъл синът й, лейди Дъдли отваря вратата, влиза, без да почука, и се надвесва застрашително над мен, с хищно изражение.

— Прилошава ли ви сутрин преди службата в параклиса? — пита тя.

— Да — казвам. Опитвам се да се надигна и да седна, но за моя изненада тя ме натиска обратно на възглавницата.

— Не, лежете, почивайте си. А усещате ли да ви се замайва главата?

— Да.

— Гърдите ви чувствителни ли са на допир?

Намирам този въпрос за толкова интимен от страна на свекърва към снаха, към която не е проявявала досега никакъв интерес, че поруменявам и не отговарям.

— Кога трябва да започне цикълът ви?

Никога нямам представа — понякога закъснява, понякога не идва изобщо.

— Мисля, че е тази седмица, а може да е било миналата седмица.

Ядосаното й лице се присвива в странна конвулсия: разбирам, че е развълнувана. Улавя ръката ми.

— Ще си почивате — казва с внезапно благ тон. — Почивайте си, скъпа.

Пред прозореца ми се разнася тропот от вътрешния двор, когато конниците от семейство Дъдли влизат вкупом в двора и крещят, за да повикат конярите и стражите. Шумът блъска силно в главата ми и аз извръщам лице от ярката светлина на прозореца.

— Можете да отидете в имението в Челси и да си почивате — предлага тя. — Там ви харесва, нали?

Живях там с кралица Катрин, когато беше току-що овдовяла и пишеше книгата си. Това е най-любимото ми място в целия свят.

— Обожавам това място — казвам. — Но мислех, че съпругът ви настоява да бъда тук?

— О, не, не, не. Можете да отидете там, докато чакаме новини — казва тя. — Гилдфорд ще ви посещава, а съпругът ми ще ви изпраща новини. Дамите ви могат да ви придружат — усмихва се, потупвайки студената ми ръка. Никога преди не е била толкова внимателна с мен. — Там можете да сте спокойна и да се храните добре. Родила съм тринайсет бебета — казва поверително тя. — Знам всичко за тези неща.

Нима тази луда жена мисли, че очаквам дете? Че нося в утробата си внука й? Е, каквото и да има предвид, нямам намерение да споря с нея, ако ме изпраща в Челси без Гилдфорд.

— Ще поръчам да приготвят покоите ви в Олд Манър — казва тя. — Можете да отидете с нашата баржа, веднага щом я подготвят за вас. Вижте колко добре се грижа за вас! Но засега си почивайте.

Затварям очи, а когато ги отварям, нея я няма.