Филипа Грегъри
Последните Тюдори (68)

Замъкът Уиндзор
Есента на 1563 г.

Елизабет, весела като кос в разцъфнал жив плет, потегля на езда рано сутринта и всичките й дами са длъжни да я придружат, без значение дали са весели или не, независимо дали това им харесва или не. Седя високо върху едър ловен кон и яздя без страх, както съм правила още откакто бях мъничко дете в Брадгейт. Баща ми винаги ме качваше на кон с нормални размери и ми казваше, че ако държа здраво юздите и се постарая конят да разбере кой командва, не би имало значение дали седя малко накриво на седлото заради изкривяването на гръбнака си, а ако говоря ясно и твърдо, нямало да има значение, че съм лека и дребна. Казваше ми, че мога да имам голямо присъствие, макар да съм с нисък ръст.

Докато Джейн, най-голямата ми сестра, искаше да си стои у дома с книгите, а Катрин вечно искаше да си играе със своята менажерия от малки животни в градината или в стаята си, аз все бях в конюшните, застанала върху обърнато ведро, за да вчесвам едрите коне, или се покатервах на дървеното трупче, за да седна без седло върху топлите им, широки гърбове.

— Не можеш да позволиш нещо като това, че си се родила дребна и малко изкривена, да ти попречи — казваше ми баща ми. — Никой от нас не е съвършен, ти не си по-зле осакатена от крал Ричард III, а той е потеглял в дузина битки и е загинал в кавалерийско сражение — никой никога не е казвал за него, че не може да язди.

— Но той е бил много лош човек — отбелязвам със суровостта на седемгодишно дете.

— Много лош — съгласява се баща ми. — Но това се отнасяло за душата, а не за тялото му. Можеш да бъдеш добра жена с тяло, което е малко ниско, и гръбнак, който е изкривен. Можеш да се научиш да стоиш изпъната като кралски телохранител, и можеш да бъдеш красива дребна жена. Ако никога не се омъжиш, тогава можеш да бъдеш добра сестра на Джейн и Катрин, и добра леля на техните деца. Но не виждам защо да не се омъжиш и да нямаш добър брак, когато му дойде времето. Потеклото ти е по-добро от това на всяка жена в кралството, по-добро от това на всички освен децата на краля. Честно казано, няма значение дали гръбнакът ти е крив, ако сърцето ти е праведно.

Радвам се, че имаше такава вяра в мен, и че ме научи да яздя не по-зле от останалите. Той пръв ми постави задачата да стоя изправена и висока, и аз се обучавах да го правя. Прекарвам дълги дни на седлото зад Елизабет и нейния нелеп началник на конницата, и на никого дори веднъж не му хрумва да провери дали успявам да ги следвам и дали съм уморена. Яздя толкова надалече и така бързо, както всяка дама от двора, и съм по-смела от повечето от тях. Никога не се прегърбвам на седлото, нито пък правя гримаси, когато гърбът ме боли в края на дълъг ден. Никога не поглеждам към Робърт Дъдли, за да му намекна, че може да насочи нейно величество към къщи. Никога не очаквам каквато и да е помощ от някого от двамата, и следователно никога не се разочаровам.

Не ездата е това, което ме изморява, но Бог знае, че съм уморена до смърт от Елизабет, и когато преминаваме с тропот по калдъръма при голямата порта на замъка Уиндзор и кралският пазител на портите, Томас Кийс, отправя към мен загрижения поглед на кафявите си очи, аз му кимвам с лека усмивка, за да му дам да разбере, че съм изтощена само от тази кралица, не съм натъртена от седлото, а ме терзае сърдечна мъка.

През цялото това щастливо време, когато горещината на лятото продължава и през есента, докато Елизабет прекарва сутрините си на лов, а обедите си — на пикници и разходки с лодка по реката, вечерите си — с пиеси, танци и маскаради, сестра ми е държана като затворница от чичо ни, ограничена в три стаи с бебето си, откъсната от обичния си син, и лишена от съпруга си.

Нищо не измъчва нашата царствена братовчедка! Всичко доставя удоволствие на Елизабет. Тя се наслаждава на топлото време, докато Лондон изнемогва от горещина, а чумата се разпространява из кралството. Във всяко село, по всеки път извън Лондон има къщи с кръст върху вратата и хора, които умират вътре. Шлюзът на всяка крайречна къща по протежение на Темза е заключен и залостен, за да не могат да влизат баржи от Лондон. Всеки град в кралството копае чумна яма за телата, а във всяка църква се молят чумата да отмине паството им. Всички къщи, в които хората са здрави, залостват вратите си за пътници, всички са станали коравосърдечни от страх. Но нищо от това не смущава Елизабет. Тя флиртува с Дъдли в горещината на деня и се промъква в спалнята му всяка нощ, когато поиска, докато сестра ми се приспива с плач и сънува свобода.

Томас Кийс трябва да остане на пост пред портата на замъка и не може да ми помогне да сляза от седлото, но винаги се намира някой от младите придворни, който бързо се озовава до мен, за да ме свали. Те знаят, че сестра ми и нейните две момчета са следващите наследници на престола, знаят, че високото ми положение е признато от кралицата. Никой от тях не знае колко голямо е влиянието ми и какво мога да направя за тях, ако са любезни към мен. Почти не ги забелязвам. Единствената ми усмивка е за Томас Кийс, кралския пазител на портите: той е единственият, на когото бих се доверила в тази кипяща от съперничества яма, пълна с двулични змии. Томас ми кимва дискретно, докато минавам покрай него, и аз знам, че ще го видя по-късно през деня, когато някой друг развлича Елизабет и тя забравя да ме търси.

— Къде е лейди Мери? — пита тя веднага щом слиза от коня си, сякаш ме обича нежно и цял ден съм й липсвала, а аз пристъпвам напред, за да поема украсените й с красива бродерия кожени ръкавици за езда. Някой друг поема камшика й и тя подава бялата си ръка на Робърт Дъдли, който я извежда от слънчевата светлина в хладния сумрак на замъка Уиндзор, където закуската е поднесена в голямата зала, а испанският посланик я чака да я поздрави.

Занасям ръкавиците в стаите на кралския гардероб, посипвам ги с малко парфюмирана пудра и ги увивам в коприна, а после се връщам в залата да заема мястото си на масата за придворните дами. Елизабет седи на централната маса с испанския посланик от едната страна и Робърт Дъдли от другата. Аз седя начело на масата за дамите: аз съм нейна братовчедка, дъщеря съм на принцеса по кръв. Всички свеждаме глави за благодарствената молитва преди хранене, която Елизабет упорито държи да слуша на латински, за да покаже по-скоро начетеността, отколкото благочестието си, а после слугите внасят кани и легени, за да си измием ръцете. После внасят големи блюда едно след друго. Всички са изгладнели от сутринта, прекарана на седлото, и на всяка маса са поднесени големи късове месо и самуни прясно изпечен хляб.

— Имаш ли вести от сестра си? — пита ме тихо Бес Сейнт Лоу.

— Пиша, но тя не отговаря — казвам. — Позволено й е да получава писмата ми, макар че чичо ми трябва да ги чете пръв, но не отговаря.

— Какво й е? О! Нали не е чума?

— Не, слава на Бога, чумата не е стигнала до Пирго. Чичо ми съобщава, че тя отказва да се храни, и че постоянно плаче.

Изражението на леля Бес е нежно.

— О, Божичко.

— Да — казвам сковано. — Мисля, че когато взе детето на Катрин, кралицата разби сърцето й.

— Но ще й прости и ще ги събере отново. Тя е милостива. А Катрин е единствената наследница от нашата вяра. Елизабет трябва да се обърне към нея.

— Знам — казвам. — Знам, че след време ще го направи. Но тези дни са тежки за сестра ми, докато чакаме. И е жестоко към двете й момчета, които никога не са познавали друго освен затворничество. Бихте ли говорили с кралицата?

— Навярно поне те може да бъдат освободени… — започва Бес, а после млъква рязко, когато кралицата се надига от масата и казва, че ще се разходи с испанския посланик и Робърт Дъдли в оградената със стени градина. Три дами трябва да вървят пред нея, ние, останалите, сме свободни за час-два. Изправяме се и излизаме след нея от залата и правим реверанс, когато тя минава през градинската врата: Робърт Дъдли й подава ръка от едната страна, Алваро де ла Куадра — от другата. Елизабет е там, където обича да бъде — в центъра на вниманието, с по един мъж от двете страни. Мисля си, че ако не беше кралица, със сигурност щеше да е блудница. Когато излизат и стражът затваря вратата зад тях, аз се измъквам тайно в противоположната посока, към главната порта. Тя е залостена, за да не проникне вътре чумата, но при страничната портичка стои на пост красив страж. Когато приближавам, той се покланя и ми подава ръка, за да ми помогне да се покатеря през тесния вход.

Томас стои на пост отвън, пред залостената порта, скръстил ръце върху широките си гърди: огромен мъж в ливреята на Тюдорите, пазителят на кралските порти. Чувствам как се усмихвам за пръв път днес само при вида му.

— Лейди Мери! — възкликва той, когато се появявам внезапно до лакътя му. Смъква се на едно коляно на калдъръма, така че лицето му е на едно ниво с моето, кафявите му очи са любящи. — Задълго ли сте свободна? Ще седнете ли във вратарската къщичка?

— Имам един час — казвам. — Тя се разхожда в градината.

Томас нарежда на един от стражите да го замести и ме отвежда във вратарската къщичка, където ме гледа как се покатервам в големия му стол до масата му. Налива ми чаша разреден ейл от глинената кана в малкия килер и сяда на едно столче наблизо, така че да сме глава до глава.

— Някакви новини от сестра ти? — пита той.

— Нищо ново. Попитах Робърт Дъдли дали би говорил отново с кралицата, но той казва, че няма полза, и само я разгневява повече.

— Трябва да чакате?

— Трябва да чакаме — потвърждавам.

— Тогава предполагам, че нашите дела също трябва да почакат — казва той внимателно.

Слагам ръка върху широкото му рамо и опипвам розата на Тюдорите върху яката му.

— Знаеш, че бих се омъжила за теб още утре, ако можех. Но сега не мога да помоля Елизабет за нищо, не и докато не помилва Катрин. Свободата на сестра ми трябва да бъде на първо място.

— Защо би имала нещо против? — пита той зачудено. — Защо една велика кралица като нея недоволства толкова против сестра ти? Нима това не е съкровен сърдечен въпрос? Графът на Хартфорд носи почтено име, защо сестра ти да не може да живее като негова съпруга?

Поколебавам се. Томас има простите възгледи на честен човек. Стои на портата всеки ден и отговаря за безопасността на една изключително непоследователна кралица. Има хора, които обичат Елизабет и са готови да умрат за нея, които молят да бъдат допуснати в замъците й, за да могат да я видят, сякаш е светица, за да могат да се приберат у дома и да разкажат на децата си, че са видели най-великата жена в християнския свят, отрупана с накити, в бляскаво великолепие на трапезата си. После има и такива, които я мразят много, задето все повече и повече отдалечава страната от Римокатолическата църква: те я наричат еретичка и биха я отровили, или проболи с нож, или биха я пленили. Някои я ненавиждат заради разпуснатото й поведение, други я подозират в прелюбодеяние, а трети дори я обвиняват, че си служи с черни изкуства, че е деформирана, че крие незаконно дете, че е мъж. Мъже и жени с най-разнородни мнения минават под съсредоточения поглед на Томас и въпреки това той упорито мисли най-доброто за тях, доверява им се, доколкото е безопасно, изпраща ги да си вървят у дома, ако смята, че може да представляват опасност, и вярва, че хората като цяло са добри и мили като него.

— Не знам защо Елизабет не може да приеме женитбата на Катрин — казвам, подбирайки внимателно думите си. — Знам, че се бои, че ако Катрин бъде посочена за нейна наследница, всички ще я изоставят и Катрин ще заговорничи срещу нея, точно както прави друга наша братовчедка, Маргарет Дъглас. Но нещо повече: не става дума само за Катрин — на Елизабет не й харесва никой да се жени: не й е приятно вниманието да бъде насочено към който и да било друг, освен към самата нея. Никоя от нас, придворните дами, не очаква позволение да се омъжи. Тя не ни позволява дори да говорим за това. Всички в двора трябва да са влюбени в нея.

Томас се засмива добродушно.

— Е, тя е кралицата — съгласява се. — Предполагам, че може да се разпорежда с двора си, както й харесва. Да дойда ли тази вечер, след като заключа портата?

— Ще се срещнем в градината — обещавам му.

Той улавя малката ми ръка в огромната си лапа и я целува нежно.

— За мен е такава чест — казва тихо. — Мисля за теб по цял ден, знаеш ли, и те гледам как влизаш и излизаш през моята порта. Обичам да те виждам как преминаваш, докато яздиш, толкова високо върху коня си и толкова красива в роклите си.

Облягам буза на главата му, докато той се привежда над ръката ми. Косата му е гъста и къдрава и лъха на чистия въздух на откритите пространства. Мисля си, че в целия този опасен несигурен свят открих единствения човек, на когото мога да се доверя. Мисля, че не знае колко безценно е това за мен.

— Кога ме забеляза за пръв път? — прошепвам.

Той вдига глава и се усмихва на детинското ми държание, заради това, че искам да повтори историята.

— Забелязах те, когато за пръв път дойде в двора, ненавършила десет години, миниатюрно момиченце. Спомням си как те видях върху големия ти кон и се уплаших за теб. А после видях как се справяш с него и разбрах, че си малка дама, с която шега не бива.

— Ти беше най-едрият мъж, когото бях виждала — казвам му. — Кралският пазител на портите на кралицата, толкова красив в ливреята си, и висок като дърво, широк като дървесен ствол, като голям дъб.

— После, когато те назначиха за придворна дама, те виждах в двора, и си мислех, че от всички тях ти си най-веселата и най-сладката дама — казва той. — Когато сестра ти се измъкваше през портата, с качулката върху светлата си коса, аз знаех, че се вижда с любовник, почти ми мина през ума да те предупредя, но ти беше толкова млада и толкова красива, че не можех да бъда човекът, който да внесе тревога в живота ви. Изобщо не смеех да говоря с теб, докато не започна да ме поздравяваш с „добро утро“. Очаквах това с нетърпение — „Добро утро, капитан Кийс“, казваше ти. А аз пелтечех като глупак и не можех да изрека и думичка в отговор.

— Точно така разбрах, че ме харесваш — казвам му. — Говореше съвсем ясно с всички други, но с мен езикът ти се връзваше като на момче. И се изчервяваше! Господи! Такъв голям мъж да се изчервява като ученик!

— Кой бях аз, че да говоря с такава дама? — пита той.

— Най-добрият мъж в двора — казвам му. — Толкова се зарадвах, когато предложи да ме придружиш, когато отивах да посетя Катрин в Тауър. Когато каза, че ще ме ескортираш, и че улиците не са безопасни. Толкова се радвах да те имам до себе си. Беше като да вървя редом с едър и спокоен впрегатен кон: ти си толкова едър, че всеки просто отстъпва от пътя ти. А когато я виждах, и тя беше толкова разстроена, че бях готова да рухна и да заплача заедно с нея, а после излизах и ти ме чакаше, се чувствах утешена дори само от това, че беше там, като планина. Чувствах, че имам съюзник. Съюзник, голям като замък. Силен приятел.

— Със сигурност висок — казва той. — Бих направил всичко за теб, моя малка лейди.

— Обичай ме винаги, както ме обичаш сега — прошепвам.

— Кълна се в това.

Той мълчи за миг.

— Не възразяваш, че съм бил женен преди, нали? — пита тихо. — Нямаш нищо против, че имам деца? Живеят с леля си в Сандгейт, но бих се радвал да им намеря любяща втора майка.

— Няма ли да гледат презрително на мен? — питам смутено.

Той поклаща глава.

— Ще знаят, че си важна дама, макар да се навеждат ниско, за да ти целунат ръка.

— Бих искала да имаме деца — казвам свенливо. — Първо ще се грижа за твоите, а после навярно и за няколко наши.

Той улавя ръката ми и я допира до топлата си буза.

— Е, Мери, ще бъдем щастливи.

Мълчим заедно за момент, после казвам.

— Знаеш, че сега трябва да вървя.

Той се надига от столчето, изправя се в цял ръст и главата му допира тавана. Висок е почти седем фута, от огромните ботуши до къдравата кестенява коса. Когато застана до него, главата ми е на едно ниво с лъснатия му кожен колан. Отваря ми вратата и аз отивам до голямата залостена порта на замъка Уиндзор, а той отваря портичката в нея.

— До довечера — прошепва и я затваря внимателно след мен.