Филипа Грегъри
Последните Тюдори (13)

Тауър
Лондон, ноември 1553 г.

Така наречената милостива кралица нарежда ние, затворниците, които отрекохме нейните ереси и следваме възкръсналия Бог, да вървим точно като Него пред хората. Знам, че тя, а не аз, е опозорена от този театър. Не се боя да бъда съдена за измяна: радвам се за това. Мога да дам показания от подсъдимата скамейка, мога да бъда като Даниил, който се явява пред съда. Готова съм. Ще бъда съдена с шепата останали затворници в Гилдхол — най-публичния позор, който тя може да измисли.

Тя не осъзнава, че за мен това е нещо свято. За мен е чест да вървя от Тауър до Гилдхол за процеса си. За мен това не е по-голям позор, отколкото е било позор за Иисус да носи кръста Си. Тя мисли, че ще ме изложи на оскърбленията на тълпите, но това ще бъде моето мъченичество. Радвам се да го направя.

По улиците от Тауър до Гилдхол се редят гвардейци: нашето затворническо шествие се предшества от секирата на палача, а след нея върви архиепископ Томас Кранмър, благочестивият свещеник, който ни даде английския молитвеник и който преведе псалмите с моята скъпа кралица Катрин. Той е в Тауър, откакто се противопостави на кралицата за въвеждането на папистката литургия. Той беше мой учител заедно с кралица Катрин, познавам го добре: имам пълна вяра, че щом той върви след брадвата, Господ върви пред нея. Горда съм да вървя зад такъв добър човек. Бих го последвала до портите на рая.

Но за нещастие аз не вървя точно по стъпките му, защото непосредствено след него върви съпругът ми, Гилдфорд, блед и явно уплашен, и едва тогава идвам аз, ескортирана от две придворни дами. Зад нас идват двама други членове на семейство Дъдли: Амброуз и Хенри. Поне те изглеждат изпълнени с достойнство и гледат дръзко.

Нося черна рокля, черна шапчица, поръбена с кехлибар, и черна наметка, украсена с кожа. Държа в ръце отворен молитвеник и го чета, докато вървя, макар че дребният шрифт танцува пред очите ми, и, честно казано, не виждам нищо. Няма значение: зная молитвите наизуст. Важното е, че го нося, че привидно го чета: всеки, който ме погледне, може да види, че се уповавам на Словото Божие, както е изречено от Неговия Син, както е написано в Неговия завет, както е преведено от кралица Катрин и мен. Не се уповавам на мънкането на някой свещеник или продължителната служба на латински, която ме посреща в Гилдхол. Спасена съм от вярата си в Словото, не от кръстенето и помазването, от пищните одежди и размахването на кадилницата, което продължава, докато съдиите влизат, прекръстват се и прошепват: „Амин“, а после правят всичко по силите си, за да покажат, че това е противопоставяне на папист срещу реформатор, лъжи срещу истина, ерес срещу Бог, овце срещу кози, те срещу мен.

* * *

Процесът се оказва просто рецитиране на безсмислици от мъже, които знаят прекрасно какво е станало, но не смеят да го кажат сега на онези, които го знаят също толкова добре, но чието бъдеще зависи от отричането му. Всички лъжат. Аз не съм подканена да говоря, а само да направя признание. Нямам възможност да обясня силата на Словото Божие.

Съдиите, които са също толкова виновни, колкото и обвиняемите, осъждат всички мъже да умрат така: да бъдат завлечени до мястото на екзекуцията си, а там — обесени и след това съсечени, коремите им — отворени и вътрешностите им извадени, а след това ръцете и краката им да бъдат отсечени. Това е обесване, изкормване и разсичане на четири, и е точно като разпъване на кръст. Екзекуцията ще се състои на Тауър Хил, който би трябвало да прекръстят на Голгота. Слушам присъдата и дори не трепвам, защото просто не мога да повярвам. Най-скъпият приятел и ментор на кралица Катерина да бъде изкормен заради ерес? Именно Томас Кранмър извърши последно миропомазване на умиращия крал Хенри. Написа „Общия молитвеник“. Как може да е еретик? Как може дъщерята на неговия приятел да го изкорми?

Що се отнася до мен, моето положение е по-лошо и също толкова противоречиво. Осъждат ме на смърт или чрез обезглавяване, като изменница, или чрез изгаряне на Тауър Грийн, като еретичка. Слушам лъжите, които изричат и смъртните наказания, с които заплашват, и изражението ми остава каменно. Ан Аскю, една обикновена жена, беше изгорена жива на кладата в Смитфийлд заради нашата вяра. Нима мислят, че Нашият Спасител, който я подкрепяше, ще измени на мен? Нима мислят, че не дръзвам да стана мъченица като нея? Осмелявам се — а те ще се осмелят ли?

Имам вяра. Мисля, че ще произнесат присъдата, но ще отлагат отново и отново, а след като всички се успокоят и забравят за нас, ще пуснат всички по домовете ни: Томас Кранмър, момчетата Дъдли, мен. Смъртната присъда е заплаха, която да всее страх у другите и да ги накара да си мълчат и да се покоряват. Това не е участта ми. Ще чакам, ще уча, няма да се боя. Времето ще отмине, и аз ще бъда освободена, за да се прибера у дома в Брадгейт, ще седя на писалището си под отворения прозорец и ще чувам птиците в дърветата и ще усещам уханието на сеното, носещо се от полъха на летните ветрове, и заедно с Катрин и Мери ще играем на криеница в гората.

* * *

— Не ме е страх — обяснявам на Катрин.

— Тогава си луда!

Улавям ръцете й, които подръпват роклята й и пълната с плодове кошница, която е закрепила на коленете си и я полюшва като бебе, като племенника, с когото никога няма да се сдобие от мен.

— Не ме е страх, защото зная, че този живот е просто една долина на скръбта, през която минаваме — казвам й пламенно. — „Блажен човек, чиято сила е в Тебе, и чиито пътеки в сърцето са насочени към Тебе. Като преминават долината на плача, те намират извори в нея, и дъжд я покрива с благословия.“^[1]

— Какво? — пита тя объркано. — За какво говориш сега?

Притеглям я да седне до мен на пейката в прозоречната ниша.

— Готова съм — казвам й. — Няма да се посрамя.

— Помоли кралицата за прошка! — казва тя внезапно. — Всички други го сториха. Не е нужно да отхвърляш религията си, просто трябва да кажеш, че съжаляваш за бунта. Тя прочете писмото ти. Знае, че вината не е била твоя. Пиши й отново и й кажи, че знаеш, че си сгрешила, че ще анулираш брака си, че ще ходиш на литургия, и тогава можеш да живееш спокойно в Брадгейт, а аз ще живея с теб и можем да бъдем щастливи.

Нека никога странно не ти се струва,

макар и сега да ме спохождат беди.

Защото завърти ли се колелото на съдбата,

същото може и тебе да сполети.

Сестра ми надава лек писък.

— Какво искаш да кажеш? Какво говориш пък сега?

— Това е стихотворение, което написах.

Тя кърши разтревожено ръце. Опитвам се да я хвана, но тя скача на крака и отива до вратата.

— Мисля, че си луда! — възкликва. — Луда си, щом не се опитваш да си спасиш живота!

— Умът ми е насочен към небесата — казвам спокойно.

— Не, не е — казва тя с хапливо сестринско остроумие. — Мислиш си, че тя ще ти прости, без да се извиниш. Мислиш си, че ще спечелиш там, където Джон Дъдли се провали. Мислиш, че ще провъзгласиш вярата си и всички ще ти се възхитят за нея, както прави Роджър Ашам, учителят, и онзи смешен човек в Швейцария.

Улучва болното ми място. Бясна съм заради оскърблението към моя духовен наставник, Хайнрих Булингер^[2].

— Завиждаш! — изсъсквам й. — Назоваваш изтъкнати мъже, но никога не си разбирала учението им.

— За какво да завиждам? — тя повишава тон. — За това ли? — жестът й обхваща свързаните помежду си стаи с ниски тавани, гледката към оградените градини, стените на Тауър отвъд тях. — Ти си в тъмница, осъдена на смърт, съпругът ти е затворник, осъден на смърт. Тук няма нищо, за което бих завиждала! Искам да живея. Искам да се омъжа и да имам деца. Искам да нося красиви рокли и да танцувам! Искам живот. И зная, че ти също го искаш. Никой не би могъл да иска да умре за вярата си на шестнайсет години. В Англия! Когато на трона е собствената ти братовчедка? Тя ще ти прости! Тя прости на баща ни. Просто я помоли за прошка и си ела у дома в Брадгейт и нека бъдем щастливи! Помисли си за спалнята си там, за книгите си. Помисли си за пътеката покрай реката, където яздим!

Извръщам се от нея, сякаш ме изкушава. По-лесно е, ако мисля за нея като за светско изкушение, малко създание с лице на гаргойл, а не красивата ми руса сестра с нейните простовати вкусове и глупавите й надежди.

— Не — казвам. — „Защото който иска да спаси душата си, ще я погуби; а който изгуби душата си заради Мене, ще я намери.“^[3]

Чувам как тя тихо изхлипва, когато се обръща с лице към вратата и потропва по нея, за да я пуснат да излезе. Не е научена да спори, както съм научена аз още от невръстна възраст: тя е образована, но не и начетена. Много невероятно е някога да успее да ме убеди в каквото и да е, тази моя глупава малка сестра. Но съм трогната от сълзите й. Бих я утешила, ако можех, но нали съм призвана. Не се обръщам към нея, но й напомням:

— „Защото дойдох да разлъча човек от баща му, и дъщеря от свекърва й.“^[4]

— Майка — казва тя с приглушен шепот иззад ръкава си. Попива стичащите се сълзи.

Толкова съм изненадана, че я хващам за рамото и я обръщам с лице към мен:

— Какво?

— Майка — повтаря тя. — Трябва да е син от баща му и дъщеря от майка й, не от свекървата. Сбърка го, защото мразиш лейди Дъдли. Това просто показва теб, Джейн. Това не е Словото Божие. Това е твоят опит да си отмъстиш на семейство Дъдли. Надяваш се, че кралицата ще ти прости, без да промениш вярата си, и тогава Джон Дъдли, който умря, отричайки се от вярата си, ще изглежда като страхливец и еретик, а ти ще изглеждаш по-смела от него.

Пламвам от гняв заради наивността й.

— Мъченица съм на твоята глупост! Не разбираш нищо. Удивена съм, че познаваш Писанието, но го използваш погрешно, за да разклатиш увереността ми. Сега си върви и не се връщай.

Тя се обръща към мен и сините й очи пламтят от гнева, присъщ на Тюдорите. Тя има гордост, също като мен.

— Не заслужаваш обичта ми към теб — казва, със собствената си глупава логика. — Но въпреки това я имаш, когато най-малко я заслужаваш. Защото виждам бедата, в която си изпаднала, дори ако ти си твърде умна, за да разбереш.