Филипа Грегъри
Последните Тюдори (47)

Дворецът Пирго
Есекс, лятото на 1561 г.

Не получавам никаква вест от камериерката си и се опасявам, че не е получила писмото ми или не може да намери нещата ми, или нещо се е объркало. Преди да пиша отново, за да й кажа да побърза и да направи каквото й е наредено, дворът пристига в новата къща на моя чичо Джон Грей в Пирго. Той е трогателно горд с къщата си: кралско имение, подарено му от кралицата. Убеден е, че подобен знак на благосклонност към него със сигурност трябва да се отнася и до мен. Възлага ми основни роли в развлеченията за кралицата: иска от мен да бъда начело на танците. Не може да разбере защо отбягвам вниманието й.

— Губиш привлекателността си — оплаква се той. — Какво става с теб, момиче? Надебеляла си. Не можеш да преяждаш, докато не бъдеш посочена за наследница на кралицата и провъзгласена от парламента. Кралицата не търпи лакомници. Всички искаме красива наследница, която изглежда като плодовито момиче. Но ти изглеждаш изтощена.

— Знам. Съжалявам — казвам кратко.

За момент се питам дали мога да му кажа, че съм затънала в грях, далеч по-ужасен от лакомията, но поглеждам лицето му с грубо изсечени черти и не смея да му кажа, че поредната племенница от семейство Грей е пропиляла шансовете си за трона.

— Какво държиш под наметката си? — пита той внезапно.

— Това е котето ми, на име Рибън — казвам.

Той не се усмихва на красивия бял котарак.

— Що за нелепост — казва. — Внимавай да не го видят хрътките ми: ще го разкъсат.

— Писмо за лейди Катрин — казва неговият главен отговорник за поднасянето на храната и ми връчва писмо с фамилния герб на Пемброук. — Вестоносецът чака отговор.

— О, наистина ли? — ободрява се чичо ми в миг. — Пише ти Хенри Хърбърт, нали? Баща му разговаря с мен неотдавна. Каза, че може да помислят за подновяване на годежа ви. Отвори го, момиче.

— Предпочитам да го прочета по-късно — казвам. Устата ми е много пресъхнала.

Той се засмива.

— О, не се смущавай от мен — казва, обръща се към отговорника и започва да обсъжда с него приготовленията за вечерята на кралицата, докато аз разчупвам печата и разгъвам единствения лист.

Мадам, моля да ми изпратите незабавно, по настоящия приносител, онези писма и подаръци заедно с портрета ми, който Ви изпратих, или, в противен случай, ясно Ви предупреждавам, че ще Ви разоблича пред цял свят, тъй като сега вашето развратничество, слава Богу, е добре известно на мен и забелязано от още десетки хора.

Имам чувството, че ще повърна. Чета думите и ги препрочитам. Той знае, че съм на път — нима си въобразява, че нося портрета му със себе си навсякъде? Горкият глупак: предполагам, че да. Колко е суетен — помислям си напосоки. Колко глупав. Колко се радвам, че няма да се оженим — а после си помислям: о, Боже, ако няма да се женим, ако смята да ме разобличи като блудница, какво ще правя?

— Наред ли е всичко? — иска да разбере чичо ми. — Не изглеждаш особено щастлива? Кавга между влюбени?

— Всичко е наред — казвам, запъвайки се при изричането на лъжата.

Ако Хенри не си получи обратно писмата и обяви, че съм любовница на Нед, тогава ще изгубя благоразположението на кралицата, а чичо ми и всичките ми роднини ще го изгубят заедно с мен. Мери ще трябва да напусне двора, и къде ще отиде? Няма да получаваме заплащане като дами на кралицата, няма да получаваме подкупи от просители, нито подаръци от нея. Моят позор ще съсипе цялото ми семейство. А къде ще се роди това бебе, и кой ще плаща за издръжката му?

— Всичко е наред — оголвам зъби в безрадостна усмивка. — Всичко е съвсем наред.

— Добре, добре — казва той бодро. — Ще поискаме от кралицата разрешение двамата с Хенри Хърбърт да се ожените, навярно докато е отседнала тук. Ако тази вечер мине добре, и тя е в добро настроение, а? Само да видите колко огромен е марципаненият ми замък! Само дано успеят да го пренесат от готварницата, без да го изпуснат! Казвам ти, направо не си намирам място от вълнение! Време е да се омъжиш, млада Катрин.

— Не още — преглъщам надигаща се жлъчка. — Все още недейте да говорите с кралицата, умолявам ви. Милорд Хенри е недоволен от мен заради нещо дребно. Трябва да му изпратя малък подарък. Ако успея да изпратя прислужницата си до Уестминстър, тя може да ми го намери.

Той се разсмива.

— О, млада любов! Млада любов! Такива трудности си създавате! Изпрати му притисната между страниците на книга роза от живия ми плет и това ще е повече от достатъчно за него, ще видиш. А аз ще се застъпя за теб пред кралицата, когато е в добро разположение на духа, веднага щом ми дадеш знак.

— Ще дам — казвам лекомислено. — Дотогава не говорете. Ще ви дам знак.

Той ме потупва по рамото.

— Върви да се преоблечеш в най-хубавата си рокля — казва. — Ще устроим за нейно величество вечеря и забавления, които ще помни през цялото си царуване.

— Ще отида — казвам послушно. — Благодаря, чичо. Много благодаря.

— И прибери всичките си домашни животни в конюшните — казва той. — Няма да търпя да цапат новата ми къща.

Държа Рибън в пътната му кутия, защото е ужасно лекомислен и има навика да изчезва, но тайно вмъквам кучето Джоу и маймуната господин Носльо в покоите си и им оставям на разположение стаята си. Бог да ги благослови, те са единствените създания на света, които държат на мен. Няма да ги оставя в конюшните, каквото и да казва чичо ми.

Изкарвам вечерта като уморен стар актьор, играейки ролята си на любима племенница на чичо си, втора най-любима братовчедка на кралицата — след Мери, кралицата на шотландците, — и нейна назована наследница, с машиналната точност на човек, който ходи насън. Не мога да измисля какво да направя. Не мога да измисля кой би могъл да ми помогне. Не мога да възпра Хенри Хърбърт да оповести позора ми пред баща си, а после — и пред останалия двор. Дори да можех да намеря проклетите му подаръци за спомен и да му ги изпратя навреме, гордостта му е толкова наранена, суетата му — толкова засегната, та се съмнявам, че това ще го накара да си мълчи. Затова трябва да помисля — ако проговори и ме посрами, тогава кралицата ще узнае моментално, а също и Уилям Сесил, и Робърт Дъдли, и лейди Клинтън, и чичо ми, и доведената ми баба Катрин Брандън и леля ми Бес Сейнт Лоу, и всички, които ме даряваха с благосклонността си в миналото, ще ме намразят, задето съм разпуснато момиче и лъжкиня.

Помислям си: трябва да кажа на някой, който може да бъде мой приятел и да застане между мен и кралицата. Трябва да избера някой от всички тези двулични, себични придворни. Трябва да намеря един човек, когото мога да обременя с ужасната си тайна, и да се надявам, че ще ме подкрепи.

Бих могла да кажа на Уилям Сесил — той е най-добрият съветник, когато се налага да се справиш с кралицата, и ме подкрепя като протестантска принцеса и наследница. Против всички паписти е, така че винаги ще предпочита мен пред Мери, кралицата на шотландците, или Маргарет Дъглас. Аз съм единствената протестантска принцеса. Обещал е да подкрепя каузата ми. Но не мога да му кажа. Просто не мога. Не бих могла да погледна в онези кафяви очи, кротки и тъжни като на куче, и да му кажа, че го лъжа от месеци, че съм се омъжила тайно и съм легнала със съпруга си, а сега съм го изгубила и той е заминал — кой знае къде, със сина на самия Сесил, — оставяйки ме да се изправя пред гнева на кралицата сама. Прекалено е. Не мога да го кажа. Не мога да се заставя да изрека думите. Твърде посрамена съм, за да се изповядам на мъж като Уилям Сесил.

— Добре ли си? — сестра ми Мери е до мен, вдигнала е поглед и се взира в лицето ми. — Направо си позеленяла.

— Гади ми се — казвам. — Не ме гледай. Не искам никой да ме гледа.

— Какво става с теб напоследък? — пита настойчиво тя. — Ужасно си неспокойна.

Примигвам, за да прогоня от очите си внезапно появилите се сълзи.

— И все плачеш! — недоволно казва тя. — Да не би Нед да те е напуснал?

— Да — казвам и думата пада от устата ми като камък, когато осъзнавам истината. — Каза, че щял да пише, а не писа. Каза, че щял да отсъства няколко седмици, а го няма от месеци. Не отговаря на писмата ми и дори не зная къде е. Така че всъщност мога да кажа, че ме остави. Остави ме преди цяла вечност. И не зная какво да правя без него.

— Хенри Хърбърт? — предлага тя.

— Той ми се гневи, задето съм влюбена в Нед. Знае всичко за това.

Тя присвива красивата си уста.

— Не можеш ли да бъдеш щастлива без нито един от двамата?

— Бяхме си дали обещание — казвам. Дори сега не мога да кажа истината даже и на сестра си. — Чувствам се злепоставена.

Мери вдига лице към мен и избухва в смях.

— За Бога! Родната ни сестра умря на дръвника заради Словото Божие. Ето това означава да бъдеш изложена на риск. Тя умря, защото беше дала дума пред Бога и не желаеше да се откаже от нея. Нима ще допуснеш животът ти да бъде съсипан заради едно дребно обещание? Любовно обещание? Към мъж? Просто забрави обещанието си! Наруши го!

— Това изобщо не е същото като с Джейн — казвам.

— Разбира се! Най-добре е много да се стараем изобщо да не бъдем като Джейн. По-добре е да живеем за радостта и да се стремим към удоволствие. Онова, на което смъртта на Джейн би трябвало да ни научи, е че животът е скъпоценен и всеки ден е дар, който трябва да ценим. Измени на думата си! Наруши клетвата си! Оттегли обещанието си!

— Не на това искаше да ни научи тя — казвам, сещайки се за „Научи се как да умираш“.

— Не мисля, че тя беше много добра учителка или много добър пример — казва Мери дръзко.

Толкова съм потресена, сякаш Джоу внезапно се е изправила на задни крака и е заговорила. Нямах представа, че малката ми сестра изобщо е мислила за това. Винаги съм считала, че е твърде малка да разбира случилото се с Джейн и — за свой срам — смятах, че поради дребното си телосложение тя изобщо не чува всички обсъждания и спорове, които бушуват толкова нависоко над красивата й шапчица.

Тъмните й очи заискряват от раздразнение, а после тя се усмихва.

— Ще открия собствената си философия и ще живея собствения си живот — казва ми тя. — И няма да се боя от нищо.

Подминава ме и някой я кани на танц. Виждам я как се подрежда в редица с другите момичета, които са два пъти по-високи от нея, но не са и наполовина толкова красиви, а нито една от тях — толкова умна. Мисля си за нея — висока по-малко от четири фута, но напълно безстрашна, и си помислям: не мога да съобщя на кралицата, не бих могла да съсипя бъдещето на Мери.

Мисля, че ще кажа на леля ни Бес — лейди Сейнт Лоу. Не е най-отзивчивата и състрадателна жена на света, но обичаше майка ми и ми обеща приятелството си. На погребението на майка ми каза, че мога да се обръщам към нея. Тя е жена с огромен опит, омъжвала се е за трима мъже, изгубила съм бройката на децата й. Тя ще знае признаците на бременността и колко време трябва, за да се роди едно бебе. Сигурно разбира как любовта може да те тласне отвъд границата, която навярно не би трябвало да преминаваш. Освен това е приятелка и довереница на Елизабет. Ако приеме добре новината ми, тогава нима не може да предаде признанието ми и да оправи всичко?

* * *

Взела съм решение, но не мога да намеря подходящия момент или дори подходящите думи. Не смея да говоря открито, когато сме под покрива на чичо ми: за мен е непоносима мисълта, че рискувам да му навлека позор. Ако Елизабет се ядоса, ще излее яростта си върху всички и не мога да го изложа на пороя от остри, язвителни думи, който тя отприщва, когато смята, че с нея са се отнесли нечестно. Затова чакам, докато лятната обиколка на двора бавно продължава на изток, ден след ден, през влажни дни и летни бури, една нощ има толкова силна гръмотевична буря, че комините се люлеят по покривите и всички мислят, че светът свършва, докато стигаме до Ипсуич, и тогава усещам болка, нова болка, която се стрелка от слабините към ребрата ми, и си помислям: о, Господи, тялото ми се разкъсва, трябва да кажа на леля Бес и да намеря лекар или тази тайна ще ме погуби, докато бебето излиза от мен.