Филипа Грегъри
Последните Тюдори (41)

Канън Роу
Лондон, декември 1560 г.

Двете с Джейни вървим с препъване по речния бряг, подкрепяйки се взаимно в хлъзгавата кал. Мислехме, че най-лесният път от двореца до къщата на Нед на Канън Роу ще бъде покрай брега, тъй като отливът е настъпил, а и не ни наблюдават. Но пътеката е препречена от боклуци — счупени греди и отломки от разбити лодки и отвратителна смет, обувките ми са кални, а Джейни вече се държи за гърдите и се задъхва, когато стигаме до стените на градината на Нед и стъпалата до шлюза му. Сами сме, само двете. Никога преди не сме излизали в Лондон без охрана, други придворни дами, камериерки и спътници. Чувствам се възбудена от приключението, а Джейни не е на себе си от вълнение. Дори не сме довели прислужницата ми за свидетелка. Изпратихме сестра ми Мери на лов с двора, без да й кажем какво възнамерявам да направя. Сметнахме за по-безопасно да дойдем съвсем сами.

Нед е при шлюза, надзъртайки през зъбчатата решетка на вратата, и лично вдига решетката и ми помага да се изкача по стъпалата, които са позеленели от водорасли.

— Любов моя — казва само. — Съпруго моя!

Джейни се качва след нас.

— Къде е свещеникът? — пита Нед. — Мислех, че ще го доведеш с теб?

— Казах му да ни чака тук. Няма ли го?

— Не! Чакам го от зори. Щях да чуя, ако беше подранил.

— Трябва да се върна в двореца до вечеря — предупреждавам ги. — Ще забележат отсъствието ми, ако не съм там.

— Вие влизайте — казва Джейни на двама ни. — Ще отида да намеря свещеник.

— Но къде ще намериш някого? — питам я. Ръката на Нед е на гърба ми и ме подтиква да вляза в малката къща.

— Ще отида в някоя църква — или на кръстопътя при „Сейнт Пол“, ако трябва — казва тя с лек, задъхан смях. — Ще се върна колкото мога по-скоро.

Нед е подготвил стаята си за сватбено пиршество. Върху бюфета има безброй блюда с храна в очакване да бъдат поднесени, има гарафи с червено вино и бокали, изработени от венецианско стъкло, има разреден ейл и дори вода. Всички слуги са отпратени за деня. Леглото му е оправено и аз виждам украсените с бродерия чаршафи, подканващо отметнати назад. Той ме вижда как хвърлям поглед натам и казва:

— Предполагам, че все пак трябва да изчакаме Джейни?

— Да, нали може да влязат?

Той се засмива.

— Тогава желаете ли чаша вино, графиньо?

Усмихвам се широко, когато чувам новата си титла, спомняйки си момента, когато помолих сестра си Джейн да ми измоли херцог. Сигурно го е сторила, и Бог трябва да я е послушал, защото сега имам мъж, който е син на херцог, чиято титла може да бъде възстановена по благосклонността на Елизабет, ако тя изобщо някога прояви такава. Тогава ще бъда херцогиня с кралска кръв.

— Благодаря ви, милорд съпруже.

Той налива една чаша за мен и една за себе си. Сядаме на пейката в прозоречната ниша и се заглеждаме навън, над калния бряг на реката и настъпващия прилив, чайките, които се реят нагоре и се спускат надолу. Той ме настанява така, че да съм с гръб към гърдите му, облегната на него, ръцете му са обвити около мен. Прегръща ме и ме притиска към себе си и никога преди не съм се чувствала толкова сигурно и удобно.

— Никога не съм бил по-щастлив — казва той. — Сякаш всеки миг, който прекарвам с теб, е подарък.

— Зная — казвам. — Обичам те още откакто бях малко момиче и мислех, че сестра ми Джейн ще се омъжи за теб.

— Бог да я прости! Ще те обезщетя за всичко — обещава той. — Никога повече няма да бъдеш сама и изплашена.

— Ще бъда твоя съпруга — казвам. — Не мога да бъда самотна и изплашена, ако сме едно цяло.

Той бърка в джоба си.

— Поръчах да изработят за теб този пръстен. Скицирах го за златаря веднага щом се сгодихме.

Ахвам леко от удоволствие, когато той ми показва свитата си в юмрук ръка, после разтваря пръсти да ми покаже подаръка си. Изящно изработен е. Скрита пружина отваря широкия пръстен и показва пет златни брънки, които оформят вътрешен пръстен.

— И написах стихотворение за теб — казва ми.

Очарована съм. Отново и отново преобръщам пръстена в ръката си, наблюдавайки с възхищение малката закопчалка и как преплетените халки се показват, а после отново се скриват.

Тъй както кръговете пет, изкусно сбрани, оформят

пръстена един,

тъй и доверието преданите умове сплотява,

със възела от скрита мощ,

и няма сила на света (смъртта едничка само),

която алчно да ни раздели,

тъй както времето самичко ще докаже;

и моят пръстен повече

не може нищо друго да ти каже.

— Възел от скрита мощ — повтарям.

— Кълна ти се — казва той. — Никой на този свят не притежава силата да ни раздели.

— Никой — казвам и слагам ръката си в неговата.

Вратата се разтваря шумно без предизвестие и влиза Джейни, трескава и поруменяла, сподирена от червенокос брадат мъж с розово лице, облечен като швейцарските реформатори в черно, обточено с кожи расо.

— Насам — казва Джейни, като посочва към нас двамата с елегантен жест.

Той се разсмива кратко при вида на сплетените ни ръце и оправеното легло и се покланя на двама ни. Нед е приготвил молитвеника и слага венчалния ми пръстен — прекрасния ми венчален пръстен с тайната му мощ — върху разтворената страница. Свещеникът произнася думите на службата по определения ред, а ние повтаряме след него. Замаяна съм: това изобщо не прилича на първата ми сватба в Дърам Хаус, с непознат, когато сестра ми Джейн вървеше пред мен, омъжвайки се неохотно за Гилдфорд Дъдли, след което имаше двудневни пищни празненства. Почти не чувам завалените думи с непознатия акцент, почти не чувам собственото си съгласие. Всичко приключва за броени мигове, Джейни забързано извежда свещеника от стаята и чувам звън на монета, докато парите преминават от едни ръце в други.

Тя се връща след миг.

— Ще пия за ваше здраве — казва. — Моят брат и неговата съпруга. Бог да ви благослови!

— Бог да благослови всички ни — казва Нед. Свежда топлия си поглед към мен, гледайки ме как въртя пръстена му отново и отново върху пръста си. — Става ли ти? — пита.

— Съвършено — казвам.

— А какви деца само ще имате! — предрича Джейни. — И толкова близо до трона! Тюдор от едната страна, Сиймор от другата. Само си представете, че имате момче и то стане крал на Англия?

— Да си представим? — казва Нед многозначително. — Как ще го направим?

— О! Не е нужно да ми намекваш да изляза, тръгвам си! — възкликва Джейни през смях. — Ще чета книга или ще свиря на клавесин, или ще пиша стихотворение, или нещо от този род, не се тревожете за мен. Но не забравяйте, че трябва да си тръгнем преди вечеря. Ще забележат, ако Катрин не е на мястото си тази вечер.

Тя излиза забързано от стаята и затваря вратата след себе си. Сами сме: новият ми съпруг и аз. Той внимателно взема чашата с вино от ръката ми.

— Ще започваме ли? — пита вежливо.

Сякаш сме въвлечени в някакъв странен и прекрасен танц, аз се извръщам от него и той внимателно развързва връзките надолу по гърба на корсажа ми, за да мога да го изхлузя, и аз заставам пред него по фуста. Той развързва връзките на жакета си и двамата изглеждаме еднакво в бялото си, украсено с бродерия бельо. Отново се обръщам с гръб към него и той развързва панделките на талията на полата ми и я пуска на пода. Измъквам се от нея и от фустата и ги оставям там.

С лека усмивка към мен той разхлабва връзките на панталона си и се разсъблича, така че остава гол, ако не се брои ризата: улавя долния й край и я издърпва през главата си, и сега вече мога да го видя целия, цялата му издължена, стройна фигура. Той чува леката ми, страстна въздишка и се засмива, улавя края на долната ми риза и я изхлузва през главата ми, и макар че се извръщам и скръствам ръце на гърдите си, обзета от внезапен свян, той улавя ръката ми и ме придърпва към леглото. Влиза вътре пръв, издърпвайки ме до себе си, и аз се плъзвам между хладните чаршафи и потрепервам, а после той вече е върху мен и ме целува и аз забравям смущението и студените чаршафи и дори венчавката и свещеника. Единствената ми мисъл е „Нед“ и единственото, което мога да изпитвам, е радостта ми от допира на голото му топло тяло до моето, от шепнещите му устни в косата ми до преплетените ни стъпала.

* * *

Любим се, а след това задрямваме, после се събуждаме и отново сме изпълнени със страст, сякаш никога повече няма да заспим. Замаяна съм от удоволствие, когато чувам, сякаш от много далече, потропване по вратата и гласа на Джейни, който ме вика:

— Катрин! Трябва да вървим! Късно е.

Стреснат, Нед ме поглежда.

— Сякаш бяха само няколко минути — казва. — Кое време е?

Поглеждам към прозореца. Дойдох тук в студената ярка светлина на мразовито зимно утро, а сега виждам жълтия цвят на залязващото слънце.

— Нед! Нед! Почти залез-слънце е!

— Какви сме глупаци — казва той снизходително. — Ставайте, графиньо моя. Ще трябва да бъда ваша камериерка.

— Побързай — казвам.

Навличам дрехите си и той пристяга корсажа ми, смеейки се на сложните копчета и връзки. Косата ми се спуска надолу и аз искам да я покрия с воал, което би показвало, че съм съпруга, но той казва, че не бива. Трябва да я оставя така, а двата му пръстена да останат скрити до сърцето ми, докато ни бъде позволено да съобщим на всички, че сме женени и споделили легло.

— Ще нося пръстените си на верижка на шията си — обещавам му. — Ще ги слагам, когато съм сама в леглото нощем, и ще сънувам, че съм с теб.

Той нахлузва панталона си.

— Ще бъде скоро — обещава ми. — Знам, че Робърт Дъдли е на моя страна. Ще се застъпи за нас.

— Уилям Сесил също — казвам. — Каза ми го. А Елизабет ще ни прости. Как може да не го стори? Как може някой да каже, че в това има нещо лошо? Собствените ни майки дадоха позволението си.

— Нед! — обажда се Джейни иззад вратата.

Подавам му ключа и той я отваря. Джейни е с блеснали очи, смее се.

— Заспах! — вика тя. — Не е нужно да питам какво сте правили вие двамата. Изглеждате така, сякаш сте умрели и сте отишли на небето.

— Аз наистина отидох — казва Нед тихо. Загръща наметката около раменете ми и излизаме през градинската порта и надолу през малката градина до шлюза. Прииждащият прилив се плиска в стъпалата, които бяха сухи, когато дойдохме, и Нед повиква една ладия, която прави завой и идва при нас. Той отваря вратите на шлюза, а после ми подава ръка да се кача в лодката.

— До утре — казва пламенно. — Ще те видя утре, а тази нощ няма да спя от мисли за теб и днешния ден.

— Утре — казвам. — А после през всеки утрешен ден до края на живота ни.

* * *

Вмъквам се в двореца, притичвайки през портичката, вградена в огромните двойни врати, и махам извинително с ръка на огромния пазител на кралските порти, господин Томас Кийс, задето не съм изчакала да отвори церемониално. „Закъснявам!“, извиквам му и виждам добросърдечната му усмивка. Джейни върви бавно зад мен, притиснала ръка към гърдите си, поемайки си мъчително дъх. Отчаяно копнея да сменя роклята си и да стигна до покоите на кралицата навреме за процесията към залата за вечеря, но после забелязвам, че нещо не е наред, спирам и се оглеждам наоколо.

Хората не бързат да се облекат, никой не се е упътил към залата за аудиенции на кралицата. Вместо това сякаш всички са се събрали да шушукат по ъглите и във всяка прозоречна ниша.

За един ужасен миг си помислям, че говорят за мен, че всички знаят. Разменям си изпълнен с ужас поглед с Джейни, а после Мери се отделя от скупчена групичка дами и идва към мен.

— Къде беше? — настоява да узнае тя.

— Какво става? — питам.

— Малкият крал на Франция — казва тя. — Той беше болен, ужасно болен, а сега е мъртъв.

— Не! — възкликвам. Това е толкова далеч от моето гузно бързане да се прибера в двореца навреме за вечеря, толкова несъзвучно с пропития ми с наслада ден. Поглеждам Мери и осъзнавам, че просто не съм проумяла какво казва.

— Какво?

Тя разтърсва китката ми:

— Съвземи се! Кралят на Франция е починал. Следователно сега нашата братовчедка Мери, кралицата на Франция, е вдовстваща кралица. Тронът вече не е неин. Френската армия вече не е зад гърба й. Няма малък дофин в люлката и не е най-могъщата жена в християнския свят. Всичко отново се промени. Тя не е кралица на Франция: само кралица на Шотландия е.

Хвърлям поглед към Джейни, която се е облегнала на една каменна колона и се мъчи да си поеме дъх.

— Тогава аз съм безспорна наследница на Елизабет — изричам бавно. — Елизабет няма никакво основание да се бои от Мери сега, когато тя е само кралица на Шотландия, а договорът на Сесил я изключва от наследяването на английския престол.

Виждам проблясването на амбиция в очите на Джейни и й се усмихвам.

— Ти си наследницата на Елизабет — съгласява се Мери. — Няма друга.