Филипа Грегъри
Последните Тюдори (51)

Тауър
Лондон, есента на 1561 г.

В малката къща на коменданта е горещо и задушно, а не ми позволяват да излизам от стаите си, нито да се разхождам в градината, нито да се качвам на плоския покрив на близката кула, където бих могла поне да подишам малко въздух вечер и да виждам как слънцето залязва.

Всеки ден комендантът на Тауър, сър Едуард Уорнър, идва в стаята ми и ме пита кой е знаел за нашата любов с Нед и кой е знаел, че сме женени, кой е бил свидетел на годежа и женитбата, и кой ни е насърчил да го направим и да го пазим в тайна.

Задава същите въпроси отново и отново, докато господин Носльо дращи по каменните стени и нещастно къса разнищения ръб на гоблена, люлеейки се печално на висящия край, сякаш е въже и той бие траурна камбана.

Отново и отново казвам на сър Едуард, че сме били просто двама млади влюбени, свидетелката беше Джейни, че никой друг не знаеше, освен може би слугите, и, разбира се, свещеникът, а той записва всичко много внимателно и казва, че свещеникът ще бъде издирен и че трябва да се надявам онова, което той каже, да потвърди думите ми. Казвам, че кутията ми с книжа, доказваща всичките ми твърдения, е в кралското хранилище за скъпоценности и ще я намерят, стига само да я потърсят. Казвам, че вече съм разказала всичко това на Робърт Дъдли, а комендантът казва, че това е отбелязано. Пита какво съм казала на Бес Сейнт Лоу, и аз се запъвам, спомняйки си тъмнината, която последва внезапното духване на свещта.

— Бес Сейнт Лоу? — повтарям, със слаб глас.

— Арестувана е за разпит — казва той печално. — Всъщност аз лично я разпитах за ролята й в тази конспирация.

— Мили Боже, и тя ли е тук?

Той кимва.

— Заподозряна в предателски заговор с вас.

— Сър Едуард! Това е толкова погрешно! Аз просто й казах, че очаквам дете и я моля да ми помогне, защото беше приятелка на майка ми! Бог е свидетел, че не е имало никакъв заговор. Тя изкрещя, че изобщо не е бивало да идвам при нея и ме отпрати от стаята си. Не пожела дори да говори с мен, когато бях в беда.

Той записва това, много бавно, дума по дума. Налага се да прехапя устна, за да прикрия нетърпението си.

— Сър Едуард, наистина, кълна ви се, това е история, в която има само любов и може би лекомислие, но когато видя Нед…

— Граф Хартфорд се прибира от Франция — казва ми той.

Коленете ми внезапно се подкосяват, търся опипом стола зад гърба си и се отпускам в него.

— Трябва да седна — прошепвам. Дъхът ми секва при мисълта да го видя отново. Забравям, че сме в такава беда. Мога само да мисля, че той си идва у дома, при мен.

— Той се прибира у дома?

— Наредено му е да се прибере у дома за разпит.

— Питайте го каквото щете! — възкликвам тържествуващо. — Той ще каже същото като мен.

— Ще го питам — казва той, по-мрачен от всякога. — Защото ще дойде тук. Той също е арестуван.

* * *

Довеждат Нед по здрач, под прикритието на тъмнината, чувам тежките стъпки на ботуши по калдъръма под прозореца ми. С него вървят много затворници, окръжени от стражи, плачеща жена със сведена глава, вкопчена в ръката на друг мъж, някой, който роптае и изостава, мъж, преметнал ръка през нечие рамо. Сигурно са около дузина, арестувани всички заедно.

Отначало не разбирам кои са тези хора. После осъзнавам с нарастващ ужас, че Елизабет е наредила да арестуват Нед и слугите му; брат му, снаха му, доведения ми баща, Ейдриън Стоукс, слугите ми, дами от спалнята на кралицата; слуги на Бес Сейнт Лоу: всеки, който някога ме е познавал, е арестуван за разпит. Кралицата ни преследва, както баща й подлагаше на гонение семейство Поул — до последното малко момче. Хранилището за скъпоценности е претърсено за кутията с книжата ми, покоите ми са изтърбушени и претърсени. Сандъците на Нед от Франция са конфискувани, а къщата му в Лондон — претършувана от избата до тавана. С цялата мощ на огромната си шпионска система Елизабет е предприела огромна операция за изкореняването на обширен заговор. Шпионите на Сесил търсят връзка между поддръжниците на сестра ми Джейн, съюзниците на Испания, враговете на Елизабет и всеки, който би предпочел законен наследник на трона пред жена, която официално е била обявена за копеле. Кралицата е убедила сама себе си, че има заговор, организиран от протестантите в Англия и испанците в чужбина, целящ да постави мен на английския престол и да попречи на Мери Стюарт изобщо някога да стане кралица и да предаде страната в ръцете на френските си роднини.

Стражите около Нед спират за миг при портата на къщата на коменданта, а после влизат, изчезвайки от погледа ми. Мисля си, че ще го доведат в моите стаи, за да живее с мен, и хуквам към вратата, сякаш бих могла да я разтворя широко, а после си спомням, че съм заключена вътре, и отстъпвам назад. Подръпвам надиплената си рокля: толкова се страхувам, че ще се стресне от наедрелия ми корем. Той обичаше тясната извивка на талията ми — дали ще му се видя грозна в тези последни дни на бременността си? Нагласям косата си, оправям шапчицата си. Отивам да седна в стола си, а после се изправям отново, до огнището. Иска ми се да заудрям по вратата в нетърпението си да го видя.

После чувам ужасния тропот от изкачването им по каменните стълби, които минават покрай покоите ми. Подминават вратата ми, не спират, за да влязат, продължават нагоре до стаите на горния етаж. Надавам вопъл на разочарование, изтичвам до вратата и притискам лице към нея, като се опитвам да различа стъпките на Нед, опитвам се да разпозная дишането му. Чувам вратата над моята да се отваря, чувам ги да влизат, чувам тропота, докато пускат торби по земята и влачат със стържещ звук тежките столове по настлания с каменни плочи под, а после затръшването на вратата, стърженето на ключа в ключалката и тропота на стражите надолу по стълбите.

Той е над мен. Ако тропне с ток по пода, ще го чуя. Ако изпищя с пълен глас, той ще ме чуе. Стоя в продължение на дълги минути, вдигнала лице към тавана: кученцата скимтят, сякаш също копнеят за него, надявайки се да чуят една дума от съпруга ми, който най-сетне е у дома.

* * *

Вече всеки ден получавам странни спазми, а коремът ми изпъква толкова явно, та си мисля, че бебето сигурно идва.

— Не мога да продължавам така — казвам отчаяно на сър Едуард. — Нима искате да умра при раждане като Джейн Сиймор?

Той изглежда неспокоен.

— Само да бихте си признали — казва. — Само ако склоните да си признаете, бих могъл да уредя да ви изпратят при чичо ви или в Хануърт, и акушерките ще могат да дойдат.

— Не мога да призная нещо, което не съм извършила — казвам. Плача от болка и самосъжаление. Намирам се в наистина безизходно положение, защото кой изобщо би могъл да докаже на една кралица от династията на Тюдорите, че не е в опасност? Всички монарси от фамилията на Тюдорите мислят, че са в смъртна опасност, често без причина. Крал Хенри виждаше въображаеми врагове навсякъде и от страх убиваше свои добри приятели и съветници.

— Омъжих се за благородник, по искрена любов. Настоявам да видя съпруга си. Трябва поне да му кажете, че съм тук, на етажа под него, и че скоро ще родя.

На вратата се потропва. Разбира се, сърцето ми подскача, сякаш това може да е Нед, внезапно освободен и идващ да ме спаси. Сър Едуард ме поглежда с подозрение.

— Очаквате съобщение? — пита той.

— Не очаквам нищо. Надявам се на милост.

Той кимва на застаналия до вратата страж, а той маха резето и отваря вратата. Един от слугите на коменданта е.

— Какво искаш, Джефри? — пита сър Едуард рязко.

Мъжът се покланя. Държи букетче късни рози, червени рози.

— За младата дама са — казва. — От граф Хартфорд.

Наситено червени са, в червения цвят на фамилията Ланкастър. Никой в двора на Тюдорите за нищо на света не би поднесъл бяла роза. Протягам ръка и сър Едуард нервно ги разтърсва, да не би от тях да изпадне бележка. После разделя букета, търсейки съобщение, и ме пита какво означават червените рози за мен, дали са някакъв знак. Казвам, че означават, че Нед мисли за мен, затворена само на един етаж под него. Отново сме под един покрив, както не сме били от месеци. Сега той знае, че очаквах дете, когато ме остави, и как страдах в негово отсъствие. Казва ми, че ме обича.

— Това е всичко — казвам. — Той е поет. За него цветята са като думи. Червените рози ми казват, че още ме обича. Червените рози символизират истинска любов.

При все че е изпратен от Елизабет тъмничар и шпионин, сър Едуард не може да скрие, че е трогнат.

— Е, можете да ги задържите — казва той и най-сетне ми ги подава.

— Благодаря — казвам. Поднасям ги към устните си. — Това са най-скъпоценните цветя, които съм получавала някога през живота си. Ще му предадете ли колко се радвам да ги получа и колко съм щастлива, че отново сме заедно, макар и тук, в тъмницата, където бащите и на двама ни бяха затворени някога? Ще му кажете ли, че все още го обичам и че не съжалявам — че никога няма да съжалявам — задето ме обичаше и се ожени за мен? Кажете му, че всеки ден се моля да бъдем отново заедно като съпруг и съпруга, както се надявахме да бъдем.

Той поклаща глава.

— Ще му кажа, че харесвате цветята — казва. — Не мога да запомня останалото.

— Можете да го запишете — казвам със смях. — Записвате всичко друго, което казвам или правя. Защо не и това?

Цветята на Нед разцъфват, втикнати в колана на широката ми талия. Слагам ги в косата си, поставям една пъпка под възглавницата си и притискам последната в страниците на Библията при Песента на Соломон — възхвалата на любовта. Простила съм му, сякаш никога не е заминавал. Простила съм му това опасно място. Обичам го. Той е разумен. Той е мой съпруг и не сме сторили нищо нередно.

* * *

Мери идва отново при мен.

— Сигурна ли си, че е благоразумно да идваш? — питам, прегъвайки наедрелия си корем, за да я целуна по бузата.

— Идвам с позволение: искат да говоря с теб с надеждата, че ще кажеш нещо уличаващо — казва Мери без негодувание в гласа, сочейки една прислужница, която прави реверанс и застава до вратата, слушайки всичко, което казваме.

— Но как стигна дотук?

— Вървях пеш. Господин Томас Кийс, кралският пазител на портите, ни придружи. Чака долу да ме отведе обратно.

Не обръщам внимание на шпионката на кралицата. Така или иначе всички в Тауър докладват за мен: всяка дума, която изричам, се отбелязва. Разпитват ме всеки ден и слушат дори молитвите ми. Могат да слушат колкото искат: единственото, което ще чуят, е че обичам съпруга си, както е редно.

— Нейно величество в добро здраве ли е? Моля се за доброто й здраве — казвам.

— За съжаление не е — отвръща Мери. — Много е уморена и е много унила. Не може да се храни. Мисля, че е много разстроена заради опасенията си от заговор. Убедена е, че е имало голям заговор срещу нея. А шотландският посланик е дошъл в Лондон да настоява да обяви тяхната кралица Мери за своя наследница — вместо теб. Разбира се, това би било ужасна грешка. Тя се чувства като под обсада.

Свеждам глава.

— Трябва да постъпи както намери за добре — казвам смирено. — Но нашият род, произхождащ от сестрата на краля, посочен в завещанието на краля, род на англичани, встъпили в лоното на реформираната религия, има най-основателно право.

— Тя трябва да направи каквото желае — съгласява се Мери. — Но каза на шотландския посланик, че ако назове наследника си, това би било все едно сама да спусне погребалния си саван пред очите си. Каза, че владетелите не могат да харесват собствените си деца.

Мери среща очите ми с ясния си поглед. Оформям с устни думите: „Напълно луда!“, и тя кимва в знак на съгласие.

— Иска ми се да можех да я помоля за прошка и да я успокоя, че няма никакво основание да се бои от мен — казвам заради подслушващата жена. Всички знаем, че никой не може да каже нищо, което би излекувало Елизабет от мнителността и страха. — Постъпих прибързано от любов. Тя би трябвало да гледа на мен може би като на глупачка, но не и като на свой враг.

— Тя се съмнява във всички — казва Мери. — Хвърли в затвора цялото семейство Сиймор, и дори и горкия ни доведен баща, Ейдриън, който не носи отговорност за нас и нямаше представа какво вършиш в двора. Тя дори се опасява, че Уилям Сесил е знаел за женитбата ти и я е насърчил.

Искрено съм удивена, че тя би се усъмнила в човека, който я съветва още от младежките й години.

— Би трябвало да е сигурна, че Уилям Сесил никога не се грижи за друг освен за нея. Разбира се, че той не знаеше за това. Щеше ли да изпрати Нед далече от мен и да ме хвърли в отчаяние, ако подкрепяше сватбата ни и искаше да зачена?

— Точно това казах — казва Мери и кимва на чакащата жена, сякаш за да я подкани да докладва всичко това. — А тя знае, че аз също не съм знаела нищо за това.

— Беше тайна — казвам простичко. — Искахме тайна венчавка, така че не знаеше никой освен Джейни. Повтарям им го отново и отново.

— Уморително — отбелязва сестра ми. — Всеки ден ли те питат?

— Всеки ден идват и трябва да се изправя пред тях и отново и отново ме питат какво сме правили и как сме се срещали, и кой е знаел.

— Карат те да стоиш права?

Отправям й иронична усмивка.

— Не могат да изтезават дама от аристокрацията, но със сигурност могат да ми причиняват страдания. Поне сега имам акушерка, която ме посещава, и тя казва, че всичко е наред.

— Казва ли кога ще дойде бебето?

— Не знае точно. Никой не знае. Мисли, че ще е скоро.

Жената при вратата се размърдва и Мери казва:

— Не ми е позволено да оставам твърде дълго. Разрешават ми само да дойда и да се уверя, че си добре и че имаш всичко необходимо.

— Имам нужда да видя съпруга си — казвам й. — Имам нужда да се срещна с кралицата.

Мери прави лека нацупена гримаса и свива рамене. И двете знаем, че казвам това заради шпионката. На Мери е позволено да ми носи ябълки, но не и свободата ми.

— Ще дойда пак другата седмица — тя се надига от столчето и оглежда домашните ми животни. — Някой разхожда ли кученцата? Вони ужасно.

— Почти не се усеща миризма — казвам. — Освен това вонята е от крепостния ров. Надявам се комендантът да ме пусне да изляза в градината и тогава мога да ги изведа всичките. Щом не ми позволява да живея удобно, ще трябва да търпи миризмата.

* * *

Дните са много дълги, а стаята ми е гореща и задушна. Играя си с кученцата и подсвирквам на конопарчетата, пускам ги да летят из стаята и ги викам да се върнат в ръката ми. Господин Носльо дращи мъчително в подножието на каменните стени, а после се катери по столовете и прави летящ скок от една украсена с резба облегалка към друга. Скача върху драперията на стената и се хваща за нея с едната си миниатюрна черна ръчичка, а после се хвърля в прегръдките ми.

— А как ли ще се разбираш с едно бебе? — питам го. — Трябва да бъдеш мил и да не го щипеш.

Ослушвам се за Нед и понякога чувам стъпките му по пода. Той ми изпраща малки подаръци и всяка сутрин и вечер потропва с тока си, за да ме увери в любовта си. Не му позволяват да ми изпраща нищо написано и все още разпитват и двама ни всеки ден. Чувам ги как се качват вкупом по стълбите до стаята му и слизат обратно долу след час. Мисля си, че се надяват да докажат, че сме заговорничили заедно срещу кралицата, но към края на месеца лордовете, които Сесил изпрати да ни разпитват, явно вече са толкова уморени от разпитите си, колкото и аз. Без да се наговаряме, разказваме една и съща история — простата истина, и те трябва да повярват, че това е било брак по любов, че не сме очаквали кралицата да погледне на нас като на нещо друго освен двама млади влюбени, неспособни да устоят на чувствата си. Всъщност това беше очевидно за всички от самото начало. Единствено изпълнената със страх Елизабет смяташе, че това сигурно е конспирация. Единствено безсърдечната Елизабет би търсила друго обяснение, когато всички други биха видели пролет, младежка страст и лекомислие.