Филипа Грегъри
Последните Тюдори (19)

Тауър, Лондон
Понеделник, 12-ти февруари 1554 г.

Две от дамите ми, госпожа Елън и Елизабет Тилни, стоят с мен до прозореца в очакване на новината, че моят съпруг от осем месеца и половина е мъртъв. Отдръпват ме от прозореца, улавяйки в здрава хватка ръцете ми, раменете ми, все едно съм дете, сякаш не бива да виждам истината. Комендантът на Тауър, Джон Бриджис, стои на вратата, със сурово изражение на лицето, и се опитва да не чувства нищо.

— Мога да гледам — отърсвам ги от себе си. — Не ме е страх от смъртта — искам да знаят, че дори в долината на смъртната сянка съм напълно безстрашна. Искам да го забележат.

Бог ме подкрепя, но въпреки това съм ужасно потресена, когато каруцата минава покрай прозореца ми, връщайки се с трополене от ешафода на Тауър Хил. Знаех, че е бил обезглавен, но не бях мислила, че тялото ще бъде с една глава по-късо, отколкото си го спомням. Истинската му глава е търкулната в кошница до окървавеното тяло. Окаяна гледка е, като в кланица, където животните вече не са красиви зверове, а само нарязани, одрани части. Ето го единственият мъж, когото някога съм приемала в леглото си, и който беше за мен такава заплаха, такава сила. Ето го, посечен, като забранена книга с откъснати страници. Тялото му е безглаво: изглежда толкова странно. Пуснали са красивото му лице в кошница и са хвърлили трупа му в окървавена слама. Това е ужас, за който не бях подготвена. Винаги съм мислила за смъртта като за сияйния бряг, никога — като за заклано животно, вкочаняването на познато тяло, късове от тялото на момче в мръсна каруца.

— Гилдфорд — прошепвам, почти за да си напомня, че това е той, а не някаква актьорска измама.

Палачът, в черни одежди, с висока черна качулка, която прави безликата му глава гротескно висока, върви с тежки стъпки зад каруцата. Закарват я до параклиса, а палачът отива да застане до новопостроения ешафод на моравата, скръстил ръце върху брадвата си, със сведена глава. Сепнато осъзнавам, че е тук не като част от процесията за Гилдфорд, а със съвсем друга цел. Дошъл е да ме обезглави. Макар да мислех, че съм подготвена, това така ме стряска, че сърцето ми спира. Времето ми настъпи. Колкото и да е несправедливо — всъщност, колкото и да е нелогично и неправилно — аз също ще бъда смалена, скъсена, обезглавена.

Спирам, за да напиша нещо в молитвеника за Джон Бриджис. Пиша подробно, вглъбена в този последен миг. Аз съм себе си. Думите никога не умират. Помислям си: „В начало беше Словото, и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото.“^[1] Мисля, че разбирам това: тялото ми ще умре, но думите ми ще живеят. Окървавените останки от тялото на Гилдфорд ме потресоха — но все така се уповавам на думите, които никога не умират. Моята учителка и наставница Катрин Пар разбираше това. Тя посрещна смъртта без страх. Аз ще направя същото.

„Имайки предвид, че пожелахте една толкова незначителна жена да пише в толкова ценна книга, добри ми господин комендант“, започвам.

Толкова много ми харесва това „имайки предвид“. Мисля, че притежава неподправено достойнство. Написвам един абзац, после втори, след това се подписвам, а брат Фекнам ме поглежда и казва кротко:

— Не може да пишете повече. Време е.

Готова съм. Длъжна съм да бъда готова. Няма нищо повече за писане. Написах описание на дискусиите си с брат Фекнам, писах на кралицата, на баща си, на Катрин. Сега, най-накрая, написах сбогуване и довърших работата си. Облечена съм в черната си рокля и държа в ръце молитвеника си, отворен.

— Готова съм — казвам и усещам скръбно присвиване, от което ми се приисква да възкликна: „Чакайте! Само почакайте за миг! Трябва да направя още нещо! Един миг, една секунда, един удар на сърцето още…“

Джон Фекнам тръгва начело, а аз държа молитвеника си — английския си молитвеник — пред себе си и се опитвам да чета от него, докато слизаме по тесните стълби, през малката градина, излизаме през градинската порта и бавно се отправяме към ешафода на моравата. Разбира се, не мога да виждам наистина думите, докато слизаме по стълбите и вървим по градинската пътека: никой не би могъл. Но това отново показва на всички, че вървя към ешафода с молитвеник пред мен. Кралица Катрин Пар написа тези молитви, преведе ги от латински. Ето ме и мен, вървяща към ешафода с това доказателство за праведността си в ръка. Това е нашето дело. Готова съм да умра за него. Ще умра с него в ръцете си.

Дамите зад мен хълцат ли, хълцат, в сподавен, мъчителен плач. Надявам се всички да могат да видят, че не плача като тях. Надявам се всички да виждат, че се моля, докато вървя, с молитвеника пред себе си, и цялото ми излъчване е дълбоко благочестиво, показващо, че съм сигурна във възкресението. Всички се изкачваме по стълбата към ешафода и се събираме на платформата. Много малко хора са дошли да видят как ставам мъченица. Изненадана съм колко са малко. Заговарям им.

Страхувах се, че гласът ми ще трепери, но не трепвам. Моля се за Божията милост и казвам ясно на всички, че Божията милост ще ме спаси — не молитвите на някой свещеник, не платените литургии в издигнат в памет на душата ми параклис. Моля хората да отправят молитви за мен, докато съм жива, искам да разберат, че нямам нужда от молитви след смъртта си, защото ще отида право на небето. „Няма чистилище“, иска ми се да добавя, но всички знаят, че именно това имам предвид.

Чета „Помилуй ме, Боже“ на английски, защото Бог може да разбира английски и е суеверие да мислим, че трябва да се обръщаме към Него на латински. Джон Фекнам ме следва, изричайки думите на латински, и си помислям колко прекрасен език е това, и колко сладко звучи днес, звънлив и преплитащ се с английските думи във влажния, наситен с мокра мъгла въздух, с чайките, крякащи над реката. Спомням си, че съм само на шестнайсет и никога повече няма да видя реката. Не мога да повярвам, че никога повече няма да видя хълмовете на Брадгейт, или пътеките, където двете с Катрин се разхождахме под дърветата, или старото си пони в полето, или затворената в клетка стара мечка в ямата. Молитвата продължава странно дълго време, безвременно, и аз съм изненадана, когато свършва и трябва да предам нещата си: ръкавиците и кърпичката си, молитвеника си. Дамите трябва да ме подготвят за това, за моята последна поява като кралска особа. Свалят шапчицата ми — черната ми, поръбена с кехлибар шапчица — и яката ми. Внезапно времето направо започва да препуска, а има неща, които искам да кажа, които съм искала непременно да видя преди този момент. Сигурна съм, че има последни думи, които би трябвало да изрека, спомени, които би трябвало да извикам отново в паметта си. Сега всичко се случва прекалено бързо.

Коленича. Чувам въздържания глас на брат Фекнам. Слагат ми превръзката на очите, преди да съм зърнала за последен път чайките. Исках да погледна облаците, исках непременно да зърна за последен път небето. Внезапно опознавам страха и ме връхлита бялата слепота от нахлузената посред бял ден превръзка на очите.

— Какво да правя? Къде е? — изпищявам, обзета от паника, а после някой насочва ръцете ми към дръвника и плътният допир до солидната му, груба квадратна повърхност ми подсказва, че участта ми е неизбежна. Това наистина е материалният свят: това е най-материалното нещо, което някога ще докосна. Осъзнавам, че е последното нещо, което някога ще докосна. Вкопчвам се в дръвника, дори усещам зърнестата повърхност на дървото. Трябва да положа глава върху него. Усещам, че превръзката на очите е мокра от сълзите ми, меки и топли по затворените ми клепачи. Сигурно плача. Но поне никой не може да види, а каквото и да стане после, зная, че не е смъртта, защото никога няма да умра.