Филипа Грегъри
Последните Тюдори (14)

Тауър
Лондон, февруари 1554 г.

Мислех, че кралицата ще ме освободи за Коледа, но дванайсетте празнични нощи идват и отминават, и докато останалата част от страната чества Божието рождество с литургия на латински, аз славя Нашия Господ, както подобава на една добра християнка, с молитви и размишления, без езическо внасяне на зеленина, без маскарад или идолопоклонство, без излишък на пиене или храна. Всъщност не мисля, че съм отбелязвала някоя Коледа толкова правилно преди — денят ми беше изцяло посветен на молитва и размишления върху раждането на моя Спасител, и четене на Библията ми. Нямаше подаръци, нито пиршество, и именно така винаги съм искала да прекарвам Коледа, а никога преди не са ми позволявали такава уединена чистота. Толкова се радвам, че съм сама и постя.

— Колко напълно окаяно! — проплаква Катрин. Тя идва от лондонската ни къща, с подаръци от майка ми и баща ми и нова шапчица от собствения си гардероб. — Джейн, не можа ли да намериш една клонка бодлива зеленика? Няма дори бъдник в огнището?

Тя пуска малка питомна червеношийка, която е донесла със себе си, и птичката кацва на празната каменна полица и чурулика, сякаш и тя се оплаква, че няма зеленина и музика.

Дори не отговарям на Катрин: само я гледам настойчиво, докато виждам как устната й потреперва и тя казва безпомощно:

— Нима не си ужасно самотна?

— Не съм — казвам, макар истината да е, че съм.

— Сигурно ти е мъчно за нас, сестрите ти, дори ако не ти липсва почитаемата ни майка.

— Имам науките си — но те не заместват разговора, дори безгрижния, лекомислен разговор на невежи момичета.

— Е, ти ми липсваш — казва тя упорито, сгушва се в обятията ми и заравя мокрото си лице във врата ми и хлипа силно в ухото ми. Не я отблъсквам, а я прегръщам по-здраво. Не казвам: „И ти ми липсваш“, защото какъв би бил смисълът и двете да се разплачем? Освен това, аз водя живот като ученичка на Бога. Не би трябвало да ми липсва нищо. Ако имам Библията си, не се нуждая от нищо друго. Но я прегръщам здраво, сякаш държа кученце: успокояващо е, макар и безсмислено.

— Имам да ти кажа една тайна — казва тя, притиснала влажната си буза към ухото ми.

— Казвай — не сме сами, но придворната ми дама седи на известно разстояние, до прозореца, за да има светлина за ръкоделието си. Катрин може да ми шепне на ухото, и жената ще си помисли, че плачем заедно.

— Татко събира армия — изреченото достига едва-едва до слуха ми.

Чувам я с усилие. Постаравам се да държа лицето си скрито.

— За да ме спаси ли?

Давам вид, че плача на закръгленото рамо на Катрин, макар че трябва да се сдържа да не заподскачам и запищя от възторг. Винаги съм знаела, че баща ми няма да ме изостави тук. Винаги съм знаела, че ако почитаемата ми майка не успее да убеди кралица Мери да ме освободи, тогава баща ми ще ме вземе със сила. Винаги съм знаела, че никой от тях няма просто да ме остави тук. Аз съм най-голямата им дъщеря, наследница на кралицата на Англия. Не е като да съм нищожество, което би могло да бъде лесно забравено.

— Не е ли ужасно опасно? — питам.

— О, не мисля така — прошепва сестра ми в отговор. — Вече никой не иска кралица Мери. Не и сега, когато ще се омъжва за испанския принц.

Умът ми се върти вихрено. Не знаех нищо за това.

— Тя се омъжва?

— За Филип Испански.

— Ще има бунт срещу него? Ще ме поставят на трона на нейно място?

— Така мисля — казва уклончиво Катрин. — Мисля, че това е планът.

— Не е бунт в подкрепа на Елизабет, нали? — питам, внезапно обзета от подозрение.

— О, не — казва тя. — Елизабет е станала папистка. Помоли кралицата да й изпрати разпятия и потири за собствения й параклис, и облече капелана си в епитрахил и филон.

Дори празноглаво същество като Катрин не може да е разбрало погрешно подобни знаци.

— Във всеки случай, ти си сигурна, че баща ни идва за мен?

Тя кимва. Схванала е поне този факт.

— Сигурна съм.

Разделяме се и очите й блестят, а бузите й са поруменели.

— Вземи птицата, когато си тръгваш — предупреждавам я. — Знаеш, че не ги харесвам.

* * *

Да чакаш избавление, знаейки, че небесният и земният ти баща не са забравили преданата си дъщеря, да бъдеш на прага на приключението. Това осветява дните ми и прави молитвите ми пламенни и изпълнени с надежда, вместо изпълнени с оправдания в очакване на помилване. Знаех, винаги съм знаела със сигурност, че хората на Англия, бидейки свободни да четат, свободни да мислят и свободни да се молят пряко на своя Спасител, никога не биха се върнали към робството за ума и душата, което предлага папистката Църква. Винаги съм знаела, че ще се вдигнат срещу Антихриста веднага щом им стане ясно, че вярата им бива предавана. Беше въпрос на време, беше въпрос на вяра. Трябва да чакам и да бъда търпелива, както е търпелив Той.

Нещо повече: можех да предупредя кралица Мери, че всеки съпруг би поискал да вземе короната — защото именно това се случи с мен. Именно това направи Гилдфорд веднага щом ме провъзгласиха за кралица. Сигурно и нашата братовчедка, единайсетгодишната Мери, кралица на шотландците във Франция, ще открие, че обещаният й съпруг също ще узурпира властта й, веднага щом стане достатъчно възрастен. Бог е поставил съпрузите над техните съпруги. Те ще предявят права за мястото си, дори ако съпругата е кралица и следва да бъде поставена над тях. Кралица Мери може да е достатъчно възрастна, за да ми бъде майка, но смятам, че аз бих могла да й кажа: така правят мъжете. Женят се за жена, която ги превъзхожда, и моментално започват да й завиждат за положението, и незабавно узурпират властта й. Ето защо в тази страна никога не е имало управляващи кралици, само регенти в отсъствие на краля. Ето защо в Тайния съвет няма херцогини. Ако един мъж спечели почести, те му принадлежат; спечели ли ги жена, тогава те принадлежат на съпруга й. Ето защо кралицата екзекутира Джон Дъдли, но пощади мен. Прочела е онова, което написах, видяла е, че тронът е наследен от мен, но пожелан от Дъдли за сина му. Разбрала е веднага, че аз може да съм вярна, но Гилдфорд е алчен. Можех да я предупредя, че всеки съпруг би отмъкнал властта й и че английският народ никога няма да приеме крал-испанец. Тя е на власт от няма и осем месеца, а вече се самоунищожи. Жал ми е за нея, но не изпитвам угризения, че баща ми вдига оръжие срещу нея.

Така трябва да бъде: така може да умрат всички еретици.

* * *

Чакам часа на избавлението си, но той не настъпва. Чакам Катрин да дойде и да ми каже какво става, но изведнъж и тя престава да ме посещава. Вече не ми позволяват да се разхождам в градината или по плоските покриви на постройките на Тауър, но никой не иска да ми каже причината. Дните са тъмни, с мъгла, носеща се откъм реката, и надвиснали облаци. Казвам на госпожа Партридж, че бездруго не искам да се разхождам в градината. По това време на годината не расте нищо, дърветата са без листа, самата морава е просто едно кално петно. Няма нужда някой да ми забранява. Зимното време, а не волята на кралицата, ме държи затворена. Госпожа Партридж стисва устни и не казва нищо.

Отнякъде в Сити чувам викове и изстрели. Без съмнение това е баща ми, който идва за мен начело на армията си. Книгите ми са спретнато подредени на масата ми, листовете хартия — вързани заедно. Готова съм да си тръгна.

— Какво става? — питам тихо госпожа Партридж.

Тя се прекръства, сякаш това е естествен жест за прогонване на лошия късмет.

— Да ви прости Господ! — възкликвам веднага при този ужасен жест. — Що за нелепо ръкомахане е това? Каква полза според вас ще донесе то на някого? Защо не вземете направо да плеснете с ръце, за да сплашите и прогоните Сатаната, като така и така сте започнали?

Тя ме поглежда право в очите.

— Моля се за вас — е всичко, което отвръща, и излиза от покоите ми.

— Какво става? — изкрещявам. Но тя затваря вратата зад гърба си.