Марсел Паньол
Славата на моя баща (9)

Имам малко спомени от Обан, защото там съм живял само три години.

Виждам най-напред една много висока чешма под чинарите на Главната улица, точно пред нашата къща. Това е паметникът, издигнат в чест на нашия абат Бартелеми от неговите сънародници. Те го смятаха за човек от „левицата“ заради „Пътешествието на младия Анакарзис“. Малцина бяха чели това произведение и повечето най-чистосърдечно казваха: „Младият анархист“. Разбира се, по онова време аз също не бях по-добре осведомен, но слушах захласнат песничката на чешмата, която чуруликаше заедно с врабците.

След това виждам един таван, който с главозамайваща скорост връхлита отгоре ми и мама, ужасена, да вика: „Анри, ти си луд! Анри, престани!…“.

Защото вуйчо Анри ме подхвърля във въздуха и докато още летя, отново ме подхваща. Аз крещя от уплаха, но когато мама ме взема в ръцете си, викам: „Още! Още!“.

Вуйчо Анри беше на трийсет години, имаше хубава черна брада и беше механик. Той монтираше парни машини, както някога ги бе монтирал и баща му — този дядо по майчина линия, когото аз никога не съм виждал.

Дядо ми се родил в Кутанс към 1845 година и се казвал Гийом Лансо. Чист нормандец, обикаляйки Франция, той стигнал до Марсилия. Баба ми — марсилка — му харесала и той останал там. На двайсет и четири години имал вече три деца, от които майка ми била най-малката.

Понеже си разбирал от занаята и не се страхувал от морето, веднъж го изпратили в Рио де Жанейро, за да ремонтира парния котел на някакъв параход. Той пристигнал в тази все още дива страна, без каквато и да е ваксинация. Видял хора да умират от жълта треска и съвсем глупаво взел, че сторил като тях.

Децата му нямали възможност да го опознаят, а баба ми, която била негова жена само четири години, не можеше да ни разкаже кой знае колко за него, освен че бил много едър, че имал очи сини като морето, белоснежни зъби, че бил рус, по-точно червенокос и че се смеел ей тъй, за нищо, като децата.

Нямам дори негова снимка. Понякога вечер, на село, край огъня, аз го зова, но той не идва. Сигурно още е в Америка. И тогава съвсем сам, гледайки как танцуват пламъците, аз си мисля за този мой двайсет и четиригодишен дядо, който умрял без очила, с напълно запазени зъби, с гъста коса, и ми е странно, че съм толкова стар внук на един висок младеж от Кутанс.

Друг спомен от Обан е играта на топки^[1] под чинарите на Главната улица. Баща ми, заедно с други великани, правеше исполински скокове и мяташе във въздуха желязната топка на невероятни разстояния. Понякога избухваха силни аплодисменти, а накрая великаните винаги започваха да спорят заради някакво въженце, което си издърпваха от ръцете, но никога не се сбиваха.