Марсел Паньол
Славата на моя баща (24)

Заварих баща си на масата в столовата. Той броеше пари, а мама, седнала срещу него, пиеше кафе. Черните й плитки със синкав оттенък се спускаха зад облегалката на стола чак до земята. Млякото с кафе ме чакаше. Мама ме попита:

— Изми ли си краката?

Понеже от опит знаех, че тя придава голямо значение на тази суетна процедура, чиято необходимост ми беше просто непонятна (нали краката не се виждат), аз уверено отговорих:

— И двата.

— Изряза ли си ноктите?

Стори ми се, че ако си призная поне един грях, всичко останало ще звучи по-правдоподобно:

— Не — казах, — не се сетих. Но нали в неделя ги рязах?

— Добре — отговори мама.

Тя изглеждаше доволна. Аз също.

Докато нагъвах филиите, татко каза:

— Не знаеш къде отиваме, нали? Сега ще ти обясня. Майка ти има нужда от въздух. И ние с чичо ти Жул наехме една вила в планината: там ще прекараме лятната ваканция.

Бях във възторг.

— И къде се намира тази вила?

— Далече от града, сред борова гора.

— Много ли е далече?

— О, да — каза мама. — Първо трябва да вземем трамвая и после няколко часа да вървим пеша.

— Значи там е съвсем диво?

— Доста — отговори татко. — Това е точно на границата на пустеещите земи, които започват от Обан и стигат до Екс. Истинска пустиня.

Пол дойде бос, за да разбере какво става, и попита:

— Има ли камили?

— Не — каза татко, — няма.

— А носорози?

— Не съм виждал.

Исках да задам хиляди въпроси, но мама ме подкани: — Яж.

И понеже не се сещах за филията си, тя побутна ръката ми към устата. После се обърна към Пол:

— Първо иди си обуй пантофите, защото пак ще ни сервираш някоя ангина. Хайде, по-бързо!

И Пол побърза да излезе.

Аз попитах:

— Значи тази сутрин ще ме водиш в планината?

— Не, не още — отговори татко. — Вилата е съвсем празна и ще трябва да се обзаведе. Само че новите мебели струват много скъпо, затова тази сутрин ще отидем при вехтошаря на кръстопътя.