Марсел Паньол
Славата на моя баща (35)

И тъй, ние седнахме на парапета край пътя. Мама разтвори пакета с храната и ние лакомо се нахвърлихме на хрускавия, златист хляб на моето детство, топящия се в устата салам, осеян с бели парченца сланинка — аз винаги търсех зрънцето чер пипер, както се търси късметчето в богоявленска погача^[1], — и портокала, дълго люлян от испанските лодки.

Тогава мама загрижено каза:

— Жозеф, доста е далече.

— И още не сме стигнали! — весело отвърна татко. — Остава ни най-малко един час път.

— Днес не взехме нищо, но когато ще трябва да носим и продукти.

— Ще ги носим — каза татко.

— Мамо, нали сме трима мъже — обади се Пол. — Ти нищо няма да носиш.

— Разбира се — потвърди татко. — Това ще бъде една разходка, малко дълга, но все пак полезна. Освен това ние ще идваме тук само на Коледа, Великден и през лятната ваканция — всичко на всичко три пъти в годината! Ще тръгваме съвсем рано и ще закусваме на някоя поляна по пътя. После ще спрем още веднъж, и пак ще похапнем. Пък и ти нали видя релсите. Ще поговоря за това с брата на Мишел, той е журналист — просто е непростимо, дето са ги оставили толкова дълго време да ръждясват. Обзалагам се, че най-късно след половин година трамваят ще спира точно на Кръста, на шестстотин метра оттук; тогава ще имаме не повече от час път.

При тези думи аз видях как релсите изскачат от тревата и се нареждат в улеите по паважа, а отдалеч се чу глухо подрънкване на трамвай.