Марсел Паньол
Славата на моя баща (63)

Най-после зората възвести, че е настъпил денят преди откриването на лова.

Първо, те премериха ловните си костюми. Баща ми си беше купил един син каскет, който ми се стори от хубав по-хубав, гамаши от кафява кожа и високи обувки с въжени подметки. Чичо Жул си сложи барета, ботуши, които се връзваха отпред, и съвсем специална куртка, за която трябва да кажа няколко думи, защото наистина беше забележителна дреха.

Първия път като я видя, мама възкликна:

— Това не е куртка, а чисто и просто трийсет джоба съшити заедно.

Имаше джобове дори и на гърба. По-късно разбрах, че това изобилие си имаше и своите недостатъци. Когато чичо ми търсеше нещо по джобовете, той най-напред опипваше плата, после хастара, после и двете едновременно, за да може най-сетне да открие търсения предмет. Най-трудното обаче беше да се открие по какъв начин може да се стигне до него.

Така веднъж един малък дрозд, забравен в този лабиринт, след две седмици напомни за своето съществуване, като започна да вони. Чувствителният нос на леля Роз и унилата жълта човчица, която беше пробила хастара, помогнаха лесно да се открие дроздът. Чичо ми пребърка доста джобове и това му даде възможност да намери едно заешко ухо, сплескан охлюв и клечка за зъби, която се заби под нокътя на показалеца му. Но за да се извади трупчето на птичката, наложи се да прибегнат до ножиците.

— Все пак в деня на пробата куртката ни направи голямо впечатление и на пръв поглед обещаваше обилен лов.

Церемонията пред огледалото беше доста дълга и на двамата ловци, както изглежда, им хареса да се оглеждат. Но преди още да се бяха нагледали до насита, жените взеха дрехите им, за да пришият по-здраво копчетата.

Още веднъж ловците лъснаха и смазаха пушките, а на мен се падна честта да напъхам патроните в кожените патронташи.

После с лупа в ръка те разучиха подробно картата на местността.

— Ще минем зад къщата и оттам ще се изкачим до Редунеу, ето тук — каза чичо, като забоде в картата карфица с черна главичка; до това място няма да срещнем нищо особено, може би гривяци или дроздове.

— Това вече ще е нещо много интересно — обади се баща ми.

— Дребна работа! — отговори чичо. — Нека не си правим илюзия, че нашият улов ще е скална яребица, но най-малкото трябва да бъде обикновена яребица или див заек. Мисля, че ще намерим такъв дивеч в Ескаупре, поне така ми каза Мон де Папийон. Значи от Редунеу, се спускаме до Ескаупре, после ще се качим до подножието на Тауме и ще вървим все надясно, до Черничевия кладенец. На това място ще обядваме около дванайсет и половина. После…

Но аз не чух какво щеше да стане после, защото обмислях своя план.

Въпросът вече не търпеше отлагане. Трябваше направо да попитам, трябваше най-после да ми кажат, че ще ме вземат на лов. Вярвах в това и въпреки всичко моята увереност понякога се разколебаваше — всички край мен се държаха толкова пасивно. Никой не беше споменал за дрехи за мен. Сигурно смятаха, че за ловно куче стига и това, което носех на гърба си.

Една сутрин казах на „слугинята“, че с нетърпение очаквам Откриването. Това същество ми се изсмя и ми каза: „Не си въобразявай, че ще те вземат със себе си“. Какво ли не може да изтърси една глупачка! Аз съжалих, че й заговорих. Но онова, което повече ме тревожеше, беше, че баща ми ми се стори някак гузен. Няколко пъти на масата той ни в клин, ни в ръкав спомена, че сънят е крайно необходим на децата, на всички деца без изключение и че е много опасно те да се събуждат в четири часа сутринта.

Чичо ми се присъедини към неговото мнение и даже даде някакви примери за разни момченца, заболели от рахит или от туберкулоза, защото всяка сутрин ги карали да стават много рано.

Мислех, че тези приказки са предназначени за Пол, за да се подготви отстраняването му от лова. Но в мен се загнезди много неприятно чувство — съмнението ме гризеше. Събрах всичката си смелост.

Първо, трябваше да се отпрати някъде Пол. Той тъкмо беше пред вратата, крайно зает да гъделичка корема на един щурец, който пееше от удоволствие или по-вероятно цвъртеше от болка. Аз подадох мрежичката за пеперуди на Пол и му пошушнах, че в дъното на градината току-що съм видял ранено колибри и че никак няма да му е трудно да го хване. Тази новина извънредно го въодушеви. Той хвърли щуреца и извика:

— Да вървим по-скоро.

Отговорих му, че ми е абсолютно невъзможно да отида с него, защото ме караха да се изкъпя, и то със сапун. С това целех две неща: да предизвикам съчувствие към мен и да му внуша страх да не би и той да бъде подложен на същото изпитание. Планът ми напълно успя, защото, привлечен от колибрито и прогонен от банята, Пол дръпна мрежичката от ръката ми и изчезна сред жълтугите.

Влязох вкъщи точно в момента, в който чичо Жул сгъваше картата, казвайки:

— Да извървиш дванайсет километра в планината не е много, но все пак си е ходене.

Аз храбро заявих:

— Ще ви нося храната.

— Каква храна? — попита чичо.

— Нашата. Ще взема две торби и ще нося храната.

— Но къде ще я носиш? — попита татко.

От този въпрос дъхът ми секна, защото видях, че той се прави, че не ме разбира. Напълно отчаян, реших да отида докрай.

— Когато сте на лов — отговорих аз. — Нямам пушка, значи ще нося храната. На вас само ще ви пречи. И после, ако я сложите в ловджийските чанти, няма да има място за дивеча. И после, аз когато вървя, стъпвам съвсем безшумно. Изчетох всичко за червенокожите и мога да се промъквам като истинските команчи. Нали знаете, че ловя колкото си искам щурци. И после, аз виждам надалеч, нали онзи ден аз ви показах ястреба, а вие не го видяхте веднага. И после, вие си нямате куче и когато убиете яребици, без мен няма да можете да ги намерите, а пък аз съм малък и мога да се промъкна в храстите. И после, докато аз търся, вие можете да убиете и други; и после.

— Я ела тук — каза баща ми.

Той сложи едрата си ръка на рамото ми и ме погледна в очите:

— Ти чу ли какво каза чичо Жул: дванайсет километра в планината! Твоите крачета са много малки, за да вървиш толкова дълго.

— Малки са, но са яки — извиках аз. — Пипни ги, като камък са.

Той опипа прасците ми:

— Вярно, че имаш здрави мускули.

— И после, аз съм лек. Нямам такъв дебел задник като чичо Жул и затова никога не се уморявам.

— Я го виж ти! — извика чичо Жул, твърде зарадван, че може да смени темата на разговора. — Никак не обичам, когато някой си позволява да критикува задните ми части.

Но аз не започнах да споря, а продължих:

— Скакалците са дребнички, а скачат по-надалеч от теб. И после, когато чичо Жул е бил на седем години, баща му винаги го е водел на лов, а аз вече навърших осем и половина. А той казваше, че баща му бил строг. Това е несправедливо. И после, ако не искате да ме вземете, аз ще се разболея. Вече започна да ми се гади.

И като казах всичко, което ми беше на сърцето, аз изтичах до стената, захлупих лице върху ръката си и горко се разплаках.

Баща ми просто не знаеше какво да каже и само ме галеше по косата. Майка ми влезе и без да продума, ме взе в скута си. Бях на върха на отчаянието. Първо, защото това Откриване ми изглеждаше като пътуване към Голямото приключение, към по-високите и непознати възвишения, в които толкова отдавна се взирах. И най-вече ми се искаше да помогна на татко в изпитанието: ще се мушна в храстите, ще вдигна дивеча и той ще полети право към него. Ако не улучи някоя яребица, за да го окуража, ще кажа „видях я да пада“ и тържествено ще им занеса няколко перца, които бях събрал в кокошарника. Но не можех да им кажа всичко това и моята обич, която ми носеше разочарование, късаше сърцето ми.

— Ама и вас ви бива! — обади се мама с упрек в гласа. — Все за лов му говорехте.

— Ще бъде опасно — каза татко — и най-вече в деня на откриването. Ще има и други ловци на хълма… Той е малък и в храстите могат да го вземат за някое животно.

— Но нали аз ще видя ловците! — извиках през сълзи. — И като им заговоря, те ще разберат, че не съм заек.

— Е добре, обещавам ти, че след два-три дни ще те вземем с нас. Вече ще имам тренинг и няма да ходим толкова далеч.

— Не, не и не! Искам на откриването!

Тогава чичо Жул се прояви като великодушен човек:

— Може би се намесвам там, където не ми е работата — обади се той, — но според мен Марсел заслужи да участвува с нас в откриването. Хайде, не плачи. Той ще носи храната, както сам предложи, и послушно ще върви на десет крачки след нас.

И като се обърна към татко, каза:

— Съгласен ли сте, Жозеф?

— Ако вие сте съгласен, аз нямам нищо против.

От благодарност аз пролях още сълзи и едва не се задуших. Мама нежно ме погали по главата и целуна мокрите ми бузи. Тогава аз се хвърлих към чичо си, покатерих се по него и притиснах голямата му глава към разтуптяното си сърце.

— Успокой се, успокой се — повтаряше татко.

Като залепих на чичо си две звучни целувки, аз скочих на земята, целунах ръката на баща си и като вдигнах ръце към небето, изиграх някакъв дивашки танц. Накрая с един скок се озовах на масата, откъдето изпратих хиляди целувки към присъствуващите.

— Само че — казах аз след малко, — не бива нищо да споменавате пред Пол, защото той е още много малък. Няма да може да отиде толкова далеч.

— Охо! — възкликна татко, — значи ще излъжеш братчето си?

— Няма да го излъжа, а чисто и просто нищо няма да му кажа.

— Ами ако той сам те заговори за лов? — попита мама.

— Ще го излъжа, защото е за негово добро.

— Прав е! — извика чичо. После, като ме гледаше право в очите, добави:

— Току-що ти каза нещо много важно, постарай се да не го забравиш: позволено е да се лъжат децата, когато е за тяхно добро. — И повтори: — не забравяй това.

Но в този момент Пол се върна доста смутен, че не беше намерил колибрито, и разговорът се прекъсна.