Марсел Паньол
Славата на моя баща (20)

Всяка неделя чичо Жул и леля Роз идваха да ни видят, а ние с Пол почти всеки четвъртък обядвахме у тях.

Те живееха на улица Миним в един хубав апартамент, който се осветяваше с газ, а леля готвеше на газова печка и имаше домашна прислужничка.

Един ден с изненада забелязах, че милата ми леля на свой ред беше започнала да се подува, и моментално реших, че скоро ще има разкопчаване.

Тази диагноза беше скоро потвърдена от няколкото откъслечни и несвързани фрази, които мама и госпожица Гимар веднъж си размениха. Докато месарят отрязваше в „тъмната стая“ една хубава пържола за четири петачета, госпожицата каза с безпокойство:

— На стари години да чакаш дете, винаги е много деликатно.

— Но Роз е само на трийсет години — възрази мама.

— За първо дете е вече много и не забравяйте, че мъжът й е на четирийсет.

— Трийсет и осем — каза мама.

— Трийсет и трийсет и осем прави шейсет и осем — каза госпожица Гимар и замислено и злокобно поклати глава.

Една вечер татко ни съобщи, че мама нямало да се прибере вкъщи — останала при сестра си, която „не се чувствувала добре“. Ние четиримата мълчаливо вечеряхме, после аз помогнах на татко да сложи сестричката ни да спи. Това беше доста сложна процедура заради гърнето, пелените и нашия страх да не би да я счупим.

Докато си събувах чорапите, казах на Пол:

— Сега Леля Роз я разкопчават.

Той четеше в леглото своите скъпи „Пие Никле“ и не ми отговори. Но аз бях твърдо решил да го посветя в голямата тайна и пак повторих: „Знаеш ли защо?“ Но той и този път не помръдна и забелязах, че спи. Тогава лекичко издърпах книгата от ръцете му, изпънах краката му и отведнъж духнах лампата.