Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- La Gloire de mon père, 1957 (Пълни авторски права)
- Превод от френски
- Добринка Савова-Габровска, 1979 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Марсел Паньол
Заглавие: Славата на моя баща
Преводач: Добринка Савова-Габровска
Година на превод: 1979
Език, от който е преведено: френски
Издание: първо
Издател: Държавно издателство „Отечество“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1979
Тип: мемоари/спомени
Националност: френска
Печатница: ДПК „Димитър Благоев“
Излязла от печат: декември 1979 г.
Редактор: Лилия Рачева
Художествен редактор: Йова Чолакова
Технически редактор: Петър Стефанов
Художник: Светлана Йосифова
Коректор: Мина Дончева
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15068
История
- — Добавяне
Баща ми имаше една слабост — да купува вехтории.
Всеки месец, щом получеше заплата от общината, той донасяше по някоя и друга находка: скъсан намордник (0.50 франка), пергел със счупен връх (1.50 фр.), лък от контрабас (1 фр.), хирургичен трион (2 фр.), морски бинокъл, през който всичко се виждаше наопаки (3 фр.), нож за скалпиране (2 фр.), ловджийски рог, малко сплескан, с мундщук на тромбон (3 фр.), без да се смятат странните предмети, за които никой не можеше да каже за какво служат и които се търкаляха навсякъде из къщата.
Тези ежемесечни придобивки бяха за нас с Пол истински празник. Майка ми не споделяше възторга ни. Тя смаяно гледаше лъка от островите Фиджи или точно измервателния висотомер, чиято стрелка се бе заковала на четири хиляди метра височина — не се знае дали когато е бил покоряван Монблан, или когато притежателят на уреда е паднал по стълбите — и упорито отказваше да слезе от тази височина. Тогава мама извикваше: „Само децата да не пипат това нещо!“, изтичваше до кухнята и се връщаше с шише спирт, бутилка белина и сода на прах. После продължително търкаше тези жалки останки.
Трябва да кажа, че по онова време микробите бяха нещо ново, великият Пастьор току-що ги беше открил и мама си ги представяше като много малки тигърчета, готови да ни разкъсат отвътре. Разклащайки ловджийския рог, който беше напълнила с белина, тя съкрушено казваше:
— Питам се, мили ми Жозеф, какво смяташ да правиш с този боклук.
А горкият Жозеф просто сияеше и само повтаряше:
— Три франка.
По-късно разбрах, че той купуваше не самия предмет, а цената.
— Ето ти три франка прахосани на вятъра.
— Но, скъпа моя, ако ти поискаш да направиш този ловджийски рог, помисли си, че ще трябва да купуваш мед, да си набавиш специални инструменти, да работиш с часове, за да придадеш форма на тази мед.
Майка ми повдигаше леко рамене: съвсем ясно беше, че дори и през ум не й е минавало да прави ловджийски рог или нещо подобно.
Тогава татко снизходително казваше:
— Ти не можеш да си представиш, че този ненужен наглед предмет е истинска мина. Помисли само: отрязвам фунията на рога и получавам слухова тръба, моряшки рупор или грамофонна фуния; останалата част, ако я навия на спирала, ще стане тръба на казан за дестилиране. Мога също така да я изпъна, за да направя тръба за издухване на фунийки или водопроводна тръба и то, обърни внимание — от истинска мед! А ако я нарежа на съвсем тънки кръгчета, ето ти двайсет дузини халкички за завесите; ако я надупча цялата, ще се получи душ; ако я закрепя към помпичката за клизми, ето ти пистолет, който стреля с тапа.
Така, пред възхитените си синове и съкрушената си жена той превръщаше един ненужен предмет в хиляди други също така ненужни предмети, но по-многобройни. Ето защо мама, само като чу думата „вехтошар“, заклати тревожно глава. Но не изказа мислите си, а само ме попита:
— Имаш ли носна кърпа?
Разбира се, че имах. Абсолютно чиста, от осем дни стоеше сгъната в джоба ми. Понеже умеех да измъквам с нокътя на показалеца си свирещите сухи корички, които ми пречеха да дишам, използуването на носна кърпа ми се струваше родителски предразсъдък. Случваше ми се понякога и да използувам носната кърпа, за да си лъсна с нея обувките или да си избърша чина. Но мисълта, че ще се издухам в това фино парцалче, а после ще сложа всичкото в джоба си, ми изглеждаше нелепа и отвратителна. Но все пак, щом децата идват на бял свят твърде късно, за да възпитат родителите си, те трябва да уважават техните неизлечими мании и никога да не ги огорчават. Ето защо, като издърпах кърпата от джоба си и прикрих в дланта си едно доста очебийно мастилено петно, аз я размахах, като на перон пред очите на скъпата ми майка, вече напълно успокоена, и тръгнах с татко по улицата.
Там, до тротоара, видях малка ръчна количка, която той беше взел назаем от съседа. На каната с големи черни букви беше написано:
БЕРГУНЯ
ДЪРВА И ВЪГЛИЩА
Баща ми застана гърбом към количката и хвана дръжките.
— Ще ми трябваш да затягаш спирачката, когато се спускаме по улица Тиволи — каза той.
Погледнах към улицата, която стръмно се изкачваше нагоре като пързалка.
— Но, татко — обадих се аз, — улица Тиволи върви нагоре:
— Да — отговори той. — Сега тя върви стръмно нагоре, но почти съм сигурен, че на връщане ще се спуска надолу. А тогава ние ще сме натоварени. Засега качвай се в количката.
Аз се наместих точно в средата, за да пазя равновесие.
Майка ми, застанала зад извитата решетка на прозореца, ни гледаше как потегляме.
— Най-важното, пазете се от трамваите — извика тя.
На което баща ми, за да й вдъхне доверие, весело изцвили, хвърли два къча и се спусна в галоп към новото приключение.